2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
София, 10,01,2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 179 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 11689/16.ХІІ.2010 г. на З. акционерно д-во „Б. В. И. Г.” – София, подадена против въззивното решение № 558 на Русенския ОС, ТК, от 16.ХІ.2010 г., постановено по гр. дело № 345/2010 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 1351 на Районен съд Русе от 23.VІІ.2010 г. по гр. дело № 1235/2010 г. С последното – като неоснователен – е бил отхвърлен положителен установителен иск на този застраховател по чл. 422 ГПК, предявен срещу С. П. Б. от Р., с предмет признаването за установено, че на основание чл. 402, ал. 1 /отм./ ТЗ той дължал на същия застраховател сума в размер на 5 264 лева, изплатена като обезщетение по риска „каско” за виновно причинени имуществени вреди на лек автомобил марка „Р.”, модел „К.”, с ДК [рег.номер на МПС] , при настъпило на датата 24.Х.2004 г. ПТП, както и за дължима лихва върху горепосочената главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, а именно 4.ХІІ.2009 г. и до нейното окончателно изплащане въз основа на издадената в полза на застрахователя заповед за изпълнение на парично задължение. За да потвърди изцяло решението на първостепенния съд въззивната инстанция е приела за основателно направеното за първи път пред нея и квалифицирано като неограничено с преклузията по чл. 133 ГПК възражение за изтекла погасителнва давност по отношение на претендираното вземане, но не на ответтика Б., а на конституираното по делото като трето лице-помагач на страната на касатора /ищеца/ застрахователно и презастрахователно д-во „Л. И.” – София.
Оплакванията на търговеца касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение както на материалния закон, така и при допуснати от състава на Русенския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му /като неправилно/, вкл. и в частта на присъдените в тежест на застрахователното д-во разноски и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който да бъдел уважен този положителен установителен иск срещу С. П. Б. с правно основание по чл. 422 ГПК във вр. чл. 402, ал. 1 /отм./ ТЗ, ведно с присъждането на всики направени от дружеството в инстнциите деловодни разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] – София обосновава приложно поле на касационното обжалване с произнасянето на Русенският ОС по три материално- и процесуалноправни въпроси, решавани противоречиво от съдилищата, които същевременно били „от значение за точното прилагане на закона”, а именно: 1/ Дали застраховател, платил застрахователното обезщетение по имуществена застраховка, встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата, когато последният има валидна полица за сключена застраховка „Гражданска отговорност”; 2/ До кой момент назад във времето се простирало ретроактивното действие на разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 4-то КЗ във вр. с § 143 от ПЗР на ЗИДКЗ – денят на обнародването на този закон в ДВ 23.ХІ.2007 г. или датата на влизане в сила на кодекса – 1-ви януари 2006 г.; 3/ Преклудирана ли е възможността на ответника по положителния установителен иск да възразява за изтекла погасителна давност, ако такова възражение не е било направено с отговора му по исковата молба.
По ред на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация С. П. Б. от Р. писмено е възразил чрез процесуалния си представител по пълномощие от САК по допустимостта на касационното обжалване, допълнително претендирайки с молба от 15.ХІ.2011 г. присъждане на направените разноски за пр-вото по чл. 288 ГПК в размер на сумата от 1 000 лв. /хиляда лева/, платена като хонорар за един адвокат от АК-Р..
Привлеченото като трето лице-помагач на страната на търговеца ищец [фирма] – София, при участието на което е било постановено атакуваното въззивно решение на Русенския ОС, не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на този съдебен акт.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Русенския ОС, касационната жалба на [фирма] – София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационния контрол, са следните:
Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда, като единствено в задълженията на касатора е този релевантен въпрос да бъде формулиран достатъчно ясно и точно.
За да отхвърли иска по чл. 422 ГПК във вр. чл. 402, ал. 1 /отм./ ТЗ за установяване съществуването на вземане в полза на застрахователя настоящ касатор срещу ответника деликвент, а също и претенцията за лихва и разноски, с обжалваното въззивно решение Русенският ОС е приел, че в процесния случай приложение следва да намери не общият, а специалният състав на материалноправната разпоредба на чл. 213, ал. 1, изр. 4-то КЗ, допускащ възражение на деликвента за поредност (exсeption ordinis), каквото в действителност е било направено от страна на Б., позовал се на наличието на застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите”. Следователно не се констатира произнасянето на решаващия съд с атакуваното въззивно решение да е било по възражение за изтекла погасителна давност спрямо претендираното от него парично вземане, което да е било противопоставено от този деликвент, ответник по положителния установителен иск по чл. 422 ГПК.
Що се отнася до останалите два релевирани в изложението на заастрахователното д-во касатор правни въпроса, за първия от тях не се сочат конкретни съдебни решения или определения, от които да е видно, че той е бил решаван противоречиво от съдилищата в Републиката. Напротив, от приложените такива към изложението на касатора съдебни актове е видно, че последователно съдилищата споделят разбирането, че възникването на суброгационното право с факта на изплащане на обезщетение по каско застраховката представлява нещо различно от задължителната поредност на упражняването на правата на веднъж суброгиралия се застраховател. По въпроса в изложението към касационната жалба „към кой момент назад във времето е придадено ретроактивното действие на разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 4-то КЗ във вр. с § 143 от ПЗР на ЗИДКЗ”, а оттам и какво било значението на израза, посочен в този параграф: „за всички случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане към деня на обнародване на този закон”, е налице практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК на отделни състави от ТК на ВКС, която е безпротиворечива в разбирането, че действието ex tunc, придадено на разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 4-то КЗ, не е по никакъв начин ограничено назад във времето и затова е не правен, а въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай извършването – било от страна на деликвента, било от неговия застраховател по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите”, плащане на равностойна сума към суброгиралото се застрахователно д-во до меродавната за тази фактическа преценка дата 23 ноември 2007 г.
В заключение, няма наведени доводи в изложението на застрахователя касатор в какъв смисъл релевираните от него три правни въпроса са от значение и „за развитието на правото”, докато с т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. изрично е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК „формират общо правно основание” за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото в настоящето производство по чл. 288 ГПК и на основание чл. 78, ал. 3 във вр. чл. 81 ГПК на ответника по касация С. П. Б. от Р. ще следва са бъдат присъдени направените разноски за възнаграждение на един адвокат от АК-Р., съгласно приложения към молбата му договор за правна помощ и съдействие от 3.ХІ.2011 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 558 на Русенския окръжен съд, ТК, от 16.ХІ.2010 г., постановено по гр. дело № 345/2010 г.
О С Ъ Ж Д А З. акционерно дружество „Б. В. И. Г.” със седалище и адрес на управление в [населено място], площад „В. П.” № 5, същото със съдебен адрес в [населено място], [улица] /чрез адв. К. Х./, НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК, да заплати на С. П. Б., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. 1, ет. VІ, СУМА в размер на 1 000 лв. /хиляда лева/, представляваща направени от последния за настоящето пр-во по чл. 288 ГПК разход за възнаграждение на един адвокат относно изготвянето на писмен отговор по касациожнна жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търг. дело № 179 по описа за 2011 г.