9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 690
[населено място] ,28,07,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на седми май , през две хиляди и четиринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 4256 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 76 / 18.06.2013 год. по т.д.№ 148 / 2013 год. на Бургаски апелативен съд , с което е потвърдено решение № 378 / 20.12.2012 год. по т.д.№ 195 / 2011 год. на Бургаски окръжен съд , както следва:
Касаторът – ищец [фирма] – обжалва въззивното решение в потвърдителната му спрямо първоинстанционното решение част , в която са отхвърлени предявените в субективно пасивно съединение искове от касатора против [фирма] и П. Б.,с правно основание чл.422 ал.1 вр. с чл. 124 ал.1 ГПК,за установяване вземане към същите на основание запис на заповед от 21.01.2008год.,за разликата над уважените 42 000,80 лева до претендираните 249 580 ,81 лева. Счита въззивното решение неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.20 ЗЗД при извеждане действителната воля на страните относно договорената обезпечителна функция на записа на заповед и при съществени нарушения на съдопроизводствени правила – непосочени.Твърди,че изводите на съда не са съобразени с правилото,че договорното обезпечение по начало обезпечава всички вземания по съществуващо между страните обезпечено правоотношение,освен ако в самия договор е посочено друго,поради което необосновано,с оглед приложимите по обезпеченото правоотношение Общи условия и незаконосъобразно, с оглед уредбата на обезпеченията изобщо, въззивният съд е счел, че издаденият запис на заповед – с оглед датата на издаване и сумата по същия и установена предвид това обезпечителна функция на същия за вземанията на ищеца по един от сключените с ответника договори за финансов лизинг, не обезпечава вземания на ищеца и по друг сключен със същия правен субект договор за финансов лизинг.
Касаторите – ответници – [фирма] и П. Б. – оспорват въззивното решение в частта, в която със същото е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявените срещу тях искове на [фирма] са уважени до размера на сумата от 42 000,80 лева.Считат въззивното решение постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила,относно настъпили преклузии по възражения и доказателствени искания на ищцовата страна,както и предвид неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса . Страните считат,че след като са доказали,че процесният запис на заповед обезпечава вземания на ищеца по конкретно каузално правоотношение и твърдят липса на задължения по същото, в тежест на ищеца е било установяването на изискуеми задължения, при това не само като счетоводно заведени вземания , но и с доказване конкретно основание на тяхната дължимост / доколкото страната е оспорила дължимост на „ междинна лихва „ , като неуговорена със сключения договор за финансов лизинг / по конкретното обезпечено със записа на заповед договорно правоотношение.В тази връзка касаторите считат, че в нарушение на чл.235 ал.2 ГПК въззивният съд се е произнесъл без да съобрази, че спорните 5 фактури, представени от ищеца след настъпила преклузия за това, за установяване вземания и по твърдения от ответниците за обезпечен с процесния запис на заповед договор за финансов лизинг, не са осчетоводени от ответника като задължения точно по този договор, нито същият е подписал фактурите .
Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната и наличието на основание за допускане на касационното обжалване .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира , че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК,от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим съдебен акт , подлежащ на касационно обжалване .
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът е предявил пасивно субективно съединени искове по реда на чл.422 ал.1 вр. с чл.124 ал.1 ГПК, за установяване солидарно дължимо от ответниците – [фирма] , П. Б. и М. Н. – вземане по запис на заповед от 21.01.2008 год., по която дружеството – ответник се явява издател , а последните две физически лица – авалисти . Решението за отхвърляне исковете по отношение на ответника М. Н. е влязло в сила.
Ответниците са възразили,че процесният запис на заповед обезпечава вземания на ищеца по договор за финансов лизинг №[ЕИК] / 21.01.2008 год. , като същият е прекратен към 31.05.2008 год. и на основание този договор нямат задължения към ищеца.В допълнителна искова молба ищецът се е позовал на обезпечителна функция на записа на заповед по друго договорно правоотношение с [фирма] – друг договор за финансов лизинг №[ЕИК] / 17.05.2007 година, като твърди че записът на заповед обезпечава всички вземания, изискуеми по този договор ,дори и такива станали изискуеми след датата на падежа по записа на заповед.В първото съдебно заседание ищецът е заявил,че записа на заповед обезпечава всички негови вземания,на основание всички сключени с ответника [фирма] договори за финансов лизинг,позовавайки се на т.3.5.5 от Общите условия от 17.05.2007 год. ,приложими по договор за финансов лизинг / ДФН / №[ЕИК]. В първото съдебно заседание ищецът е представил и фактури за дължими по договор №[ЕИК] / 21.01.2008 год. / твърденият от ответниците,като обезпечен със записа на заповед/ суми,с посочено в 4 от фактурите основание „ междинна лихва „, каквато ответниците твърдят , че не е договаряна.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е споделил изводите, че с оглед датата на издаване записа на заповед и размера на посочената като дължима в него сума,изключвайки основателност на възражението за наличие на техническа грешка в изписване името на издател на записа на заповед в приложение № 2 към ДФН №[ЕИК], именно ответниците доказват каузалната причина за издаването на менителничния ефект,с обезпечителна функция по отношение на вземанията на ищеца по ДФН №[ЕИК] / 21.01.2008 год., която обезпечителна функция е изрично заложена в Приложение № 1 към договора и в приложимите към същия Общи условия от 15.10.2007 год. / т.5.1 /. Въззивният съд е счел, че уговореното – в предл. последно на т.3.5.5 от Общите условия към твърдяния от ищеца за обезпечен със записа на заповед ДФН № [ЕГН] / впрочем при налична идентична клауза и в ОУ от 15.10.2007 год./ – право на кредитора – лизингодател да приеме в погашение плащане от лизингополучателя по свое усмотрение на изискуеми негови задължения по който и да е от сключените помежду им лизингови договори, по този начин дерогирайки правилото на чл.79 ЗЗД , е неприложимо към ДФН № [ЕИК] / 21.01.2008 год., предвид чл.5.1 от Общите условия към същия , според който записа на заповед е издаден в обезпечение на вземанията по конкретен договор,впрочем идентична с т.5.1 и от ОУ към договор №[ЕИК] разпоредба, изключая съдържащата се конкретизация за обезпечаване на „ всички искове „ по настоящия договор „ , каквато не се съдържа в т.5.1 от ОУ към договор №[ЕИК].
Видно е,че ищецът се е домогвал да докаже , че с оглед правилото на чл.3.5.5 от ОУ от 17.05.2007 год. / а и при идентична клауза в ОУ от 15.10.2007 год./ – за избор на кредитора – лизингодател относно погасяване кое от изискуемите задължения на лизингодателя по който и да е от сключените помежду им договори за финансов лизинг да приеме, издадената с обезпечителна функция от ответника [фирма] по който и да е от договорите запис на заповед обезпечава вземането на което и да било изискуемо задължение по всеки от сключените договори, ирелевантно на уговорения в записа на заповед падеж , като менителничният ефект би обезпечавал според ищеца и вземания с настъпил след падежа по записа на заповед падеж . Относно наличието на изискуеми задължения на ответника „ Я. БГ „ по ДФН №[ЕИК] / 21.01.2008 год., съдът се е позовал на заключението на съдебно – икономическа експертиза , установила счетоводното отразяване на задълженията по представените в първото съдебно заседание от ищеца 5 фактури,за вземане по 4 от тях с основание „ междинна лихва „ по конкретно посочен във фактурите договор – №[ЕИК] / № [ЕГН], [ЕГН], [ЕГН] и [ЕГН] / и в счетоводството на ответника,независимо от неотнасянето им към конкретния ДФН №[ЕИК] и изобщо към нито един от сключените между страните договори за финансов лизинг, както и позовавайки се на неоспорването им в преклузивния за това срок, досежно вписаното във фактурите основание на задължението – по договор №[ЕИК] .Видно е от чл. 3.3.4 на приложимите към договор №[ЕИК] Общи условия, че страните са уговорили „ лихва междинен период „.Изрично оспорване на размера на начисленото ответниците не са заявили,формално оспорвайки основание за дължимост изобщо на „ междинна лихва „.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът – ищец е формулирал следните въпроси,всички заявени в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК: 1/ При множество каузални правоотношения между страните, обезпечени със записи на заповед, следва ли издаденият запис на заповед да служи като обезпечение на всяко от задълженията по всички каузални правоотношения , имайки предвид абстрактния характер на записа на заповед и изричната уговорка в този смисъл по каузалните сделки ? ; 2/ При множество каузални правоотношения между страните, когато едната е издала в обезпечение задължения към другата запис на заповед , датата на издаването на записа на заповед и сумата по него следва ли да служат за установяване обезпечителната му функция по конкретна каузална сделка или тази връзка следва да се установява въз основа действителната воля на страните? и 3 /Следва ли при тълкуването на волята на страните по каузалното правоотношение, съгласно чл.20 ЗЗД, съдът да вземе предвид съществуващите между тях трайни търговски отношения и характера на установените договорни отношения ?
Първият от поставените въпроси е напълно фактологичен и относим към проверка правилността на въззивното решение,с оглед съдържанието на сключените между страните договори и уредената в самите тях обезпечителна функция на записите на заповед – обезпечават ли същите вземанията по конкретна сделка или обезпечават вземанията на кредитора по всички сключени сделки.Безспорно отговорът на поставения въпрос е изводим от договореното между страните, а не от приложението на конкретна правна норма. Дори да би бил обоснован общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, не се явява обоснован допълнителния такъв по ал.3 на същата разпоредба , съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, поради непосочена неясна, противоречива, непълна правна норма,провокирала противоречива съдебна практика или непротиворечива такава по приложението й , подлежаща на преодоляване, с оглед изменение на закона и развитие на обществените отношения,с цел точното прилагане на закона и за развитието на правото .
Вторият от поставените въпроси е непоследователен и неясен . Самото тълкуване е процес на установяване действителната воля на страните,осъществима при наличието на неясна,непълна или противоречива договорна клауза.В настоящият спор съдът е приел, че клауза на един договор / т.5.1 от ОУ от 17.05.2007 год./ е неприложима с оглед уреждаща идентичен предмет клауза на договора, в обезпечение на вземанията по който се установява издаден процесния запис на заповед, като датата и сумата по записа на заповед са възприети като указващи на обезпечителна функция на записа на заповед по този конкретен договор, а не в тълкуване на конкретна неясна , непълна или противоречива договорна клауза. Самият ищец не твърди издаването на процесния запис на заповед в обезпечение на всички вземания по всички сключени с ответника [фирма] договори, а издаването му в обезпечение на конкретен договор, но с оглед разпоредбата на т.3.3.5 от ОУ от 17.05.2007 год., предявима за събиране на което и да е изискуемо вземане по договор с ответника. Разпоредбата на т.3.5.5 от ОУ ,обаче, няма никакво отношение към договорена обезпечителна функция на записа на заповед, поради което и евентуалното й тълкуване, претендирано от ищеца, но допустимо само ако би била неясна, непълна или противоречива, което настоящият състав не споделя , е неотносимо към спора относно това кое каузално правоотношение записа на заповед обезпечава.И тук важат изложените по-горе съображения за напълно необоснован допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Третият от поставените въпроси е напълно неясен – досежно значението на трайни търговски отношения между страните по отношение конкретния правен спор и неотносим към решаващите мотиви на въззивното решение, поради което и не съставлява правен въпрос по смисъла на т.1 ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.
В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК касаторите – ответници са поставили следните въпроси : 1 / Как се разпределя доказателствената тежест в производството по чл.422 ал.1 ГПК вр. с чл. 417 т.9 ГПК , по което ответникът е повдигнал възражение за обезпечителна функция на записа на заповед и по което не са налице ликвидни и изискуеми вземания ?; 2 / В същата хипотеза, докъде се разпростира задължението за доказване на ищеца по отношение основанието и размера на вземането му по каузалното правоотношение и длъжен ли е да посочи и установи конкретно договорно основание на претенцията си или е достатъчно да установи принципна дължимост на суми по каузалното правоотношение, без конкретното правно основание за тяхната дължимост ? ; 3 / В същата хипотеза, кой е крайният момент в който ищецът е длъжен да изложи твърденията си и да направи доказателствени искания във връзка с установяване основанието и размера на вземането си по каузалното правоотношение? и 4/В същата хипотеза, докъде се простира задължението на ищеца по доказване основанието и размера на вземането му по каузалното правоотношение и длъжен ли е същият да посочи и установи в процеса конкретното договорно основание на иска си и начина на формиране на размера му ? . Всеки от въпросите е зададен в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК , обоснована с решение по реда на чл.290 ГПК – № 149 от 05.11.2010 год. по т.д.№ 49 / 2010 год. І т.о. ВКС, както и в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.Същото е постановено по правния въпрос дали в производство по реда на чл.422 ал.1 вр. с чл.124 ал.1 ГПК, ищецът – кредитор по запис на заповед, снабден със заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 417 т.9 пр. първо ГПК , следва задължително да докаже и наличието на каузалното правоотношение, за обезпечаване на което е издаден записа на заповед или е достатъчна само проверка на редовността на менителницата от външна страна. По този правен въпрос е последващо прието ТР № 4 / 18.06.2014 год. по т.д.№ 4 / 2013 год., в т.17 на което е даден отговор на поставения въпрос и с което при обсъждане обосноваността на всеки от поставените от касаторите въпроси следва да бъде съобразено настоящото изложение,изключвайки като приложима практика цитираното решение.
Поставените въпроси като цяло са обобщими до два основни въпроса.
Първият е предпоставен от факта , че всяка от страните – ответникът – длъжник по записа на заповед, респ. авалистите по същия и кредиторът – поемател по записа на заповед – са противопоставили обезпечителна функция на записа на заповед по различни договори за финансов лизинг. В тази хипотеза и доколкото ищецът не е доказал твърдяната от него обезпечителна функция, ответниците считат че исковете следва да бъдат отхвърлени , независимо от установената от тях обезпечителна функция на същия запис на заповед, но по друг сключен с ищеца договор за финансов лизинг . Оттук и релевантност на въпроса длъжен ли е ищецът – поемател по записа на заповед – да посочи каузално правоотношение ,обезпечимо със записа на заповед и ако посочи, но не докаже такова, противно на установена друга обезпечителна функция на същия менителничен ефект, уважим ли е на основание записа на заповед предявеният установителен иск или подлежи на отхвърляне. В т.17 на ТР № 4 / 2014 год. на ОСГТК на ВКС бе даден отговор на този въпрос, с който въззивното решение е в унисон : Съгласно т.17 на ТР № 4 / 2014 год. ищецът – поемател по запис на заповед, за съществуване вземането по която предявява иска по чл. 422 ал.1 ГПК,не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – като издател, по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед.С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството по чл.422 ал.1 ГПК,подлежи на доказване и каузалното правоотношение.По правилото на чл.154 ал.1 ГПК всяка от страните доказва фактите на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното,съответно отричаното право.Изрично в мотивите към т.17 на ТР № 4 / 2014 год. се приема,че ищецът – кредитор ,сочещ обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение,доказва вземането си,основано на менителничния ефект .Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо за предмета на защитата на ответника – длъжник по записа : доколкото същият би потвърдил същата кауза, когато на доказване биха подлежащи релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането или би твърдял различна кауза – в който случай всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза или доколкото би заявил безпаричност на записа на заповед и която, с оглед разпределението на доказателствената тежест по чл.154 ал.1 ГПК, се установява също от ответника.Следователно, дори изрично въвеждайки кауза на предоставяне сумата,за чието връщане се твърди издаден в обезпечение записа на заповед,на още по-голямо основание когато изобщо не я сочи и твърди,ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. В този смисъл е без значение за решаващите мотиви на въззивното решение обстоятелството, че след преклузивния срок ищецът се е позовал на различна обезпечителна функция на записа на заповед,впрочем включваща и посоченото от ответника каузално правоотношение. Същото би било от значение, ако ответникът не би установил твърдението си за обезпечителна функция по конкретен договор,в който случай кредиторът би следвало да установява собственото си твърдение, но само ако го е навел в процеса своевременно.
Вторият аспект на поставените въпроси е свързан с представянето на доказателства от ищеца, относими към оборване възражението на ответниците за липса на задължения по обезпечения според същите договор за финансов лизинг , след преклузивния срок за това / 5-те фактури представени в първото съдебно заседание / и изобщо кому е доказателствената тежест за установяване наличието на задължения , след като тезата на ответниците е,че такива липсват с оглед основанието на което се претендират вземанията – „ междинна лихва „- недоговорена между страните, макар че липсата на такова договорено основание се изключва от самите приложими към договор №[ЕИК] Общи условия / 3.3.4 /. Така поставените въпроси, в който смисъл следва да се конкретизират тези на касаторите – ответници , с оглед процесуалните действия на съда са релевантни , но не са обосновани с цитираното общо по всички въпроси решение по реда на чл.290 ГПК , с оглед разрешения със същото правен въпрос и постановяването на ТР № 4 / 2014 год. на ОСГТК на ВКС. Не се явяват обосновани и в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК вр. със задължителните указания по т.4 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС – с посочване на конкретната непълна, неясна или противоречива правна норма,чието тълкуване е предпоставило противоречива съдебна практика / вкл. посочване на такава / или непротиворечива / посочвайки я / но подлежаща на преодоляване съдебна практика , с оглед промяна в законодателството или изменение на обществените отношения , с цел точното прилагане на закона или за развитието на правото . Впрочем, дори процесните спорни / за вземания „ междинна лихва „ / 4 фактури да биха били изключени от доказателствата, като представени след преклузивния срок за това, с оглед ТР № 1 / 2014 год. на ОСГТК на ВКС и приложимото общо правило за разпределение на доказателствената тежест – чл. 154 ал.1 ГПК – отново в тежест на ответниците би било установяване липсата на основание за дължимост на „ междинна лихва „ / в договора сочена като „ лихва междинен период „ / , респ. недължимостта на такава във фактурирания от ищеца размер, още повече,че фактурите, като издадени за задължения по договор №[ЕИК], са осчетоводени от ответника,независимо че не са отнесени от него като задължение по вписания в тях договор и въобще по нито един от сключените между страните договори.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 76 / 18.06.2013 год. по т.д.№ 148 / 2013 год. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :