4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 405
С., 26,04,2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, І т.о., в закрито заседание на 15 април две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Росица Божилова
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от председателя /съдията/ Никола Хитров
т. дело № 621 /2012 год.
І. Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. О.-М. против решение № 117/12.03.2012 г. по в.т.д. № 14/2012 г. на Пловдивски АС в частта, с която по същество: 1.Касаторът е осъден да заплати на А. Е.-с.Б., обл.С., сумите: 34 494.43 лв. на основание чл.92 ЗЗД и 46 699.07 лв. на основание чл.265,ал.1, предл.2 ЗЗД, ведно със законната лихва и разноски., 2.Отхвърлени са изцяло исковете на касаторът срещу А. Е. за заплащане на сумите: 20 000 лв. неизплатени СМР, 8 296.67 лв. мораторна лихва, 40 000 лв. гаранция по договор от 7.05.2003 г., 56 743.26 лв. неизплатени СМР за изграждане на тунел, 21 683.89 лв. мораторна лихва върху тази главница, 30 000 лв. гаранция по същия договор. Втората група искове са предявени по присъединеното дело заведено от другата страна.
Постъпил е отговор от Ай пи зет Е., че не са налице основания по чл.280,ал.1 и чл.281,т.3 ГПК, като претендира за разноски.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите: 1. Допустимо ли е при отказ от договора, страната получила задатъка по чл.93,ал.2 ЗЗД кумулативно да претендира неустойка за неизпълнение на същото основание?, 2. Възможно ли е извършени СМР да бъдат приети с конклудентни действия? и 3. При тълкуване на договорни клаузи следва ли съдът да изследва спорната уговорка с останалите договорни клаузи, смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността? И за трите въпроса се твърди, че са решени в противоречие със задължителна практика на ВКС.
С решението в обжалваната част е прието следното:
Процесни са два броя договори за строителство по които касаторът Х. О. е изпълнител и ответник по първоначално образуваното дело с ищец Ай пи зет Е.-възложител.
1. По уважените искове срещу касатора Х. О.-М..
По иска по чл.92 ЗЗД въззивният съд е приел, че тъй като изпълнителят извършва своята дейност по занятие и като добър търговец, затова ирелевантни са въпросите дали възложителят е изпълнил задължението си да снабди изпълнителя със съответните строителни книжа. Съгласно договорът срокът започва да тече за изпълнителя формално от датата на изграждане на подходите към технологичните площадки и затова наличието/липсата на строително разрешение не било правнорелевантен факт. При така договореният срок, задължението на строителя не било обвързано нито със снабдяване със строителни книжа, нито с изплащането на аванса, който бил забавен. Затова, съдът е приел за неоснователни възраженията Х. О., че причина за забава в изпълнението на договора е възложителя-с непредставяне на строителни книжа, със забава при превеждане на авансовите плащания и с технологична невъзможност да се изпълни в уговорените срокове.
Искът по чл.265,ал.1,предл.2 ЗЗД е уважен за “доработки” и допълнителни работи след прекратяване на договора с изпълнителя, /а не за недостатъци/.
2. По отхвърлените искове на касатора.
Въззивният съд се е позовал единствено, че работата не е приета с подписан акт обр.19. Обаче, съдът не е разграничил плащанията по договора за пътищата и договора за тунела. Посочените суми в мотивите на въззивното решение не копреспондират с диспозитива му и липсват в диспозитива на отмененото първоинстанционно решение.
ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съгласно мотивите на Р № 4/16.06.2009 г. по конст.д. № 4/2009 г. на Конституционния съд, решаването на всеки правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, е основание за достъп до касационно обжалване при наличие на някои от критериите за неговото допускане.
Първият въпрос, както е формулиран, не е обусловил изхода на делото, защото никъде във въззивното решение няма позоваване на чл.93,ал.2 ЗЗД. Тази разпоредба визира възможността за страна да се откаже от договора, а не да го прекрати, както е в случая. Отделно от това, представеното Р по гр.д. 1161/2010 на ІІІ г.о., касае предварителен договор и прецизира в кои случаи задържането на задатъка или връщането му в двоен размер в полза на изправната страна, лишава от основание иска за неустойка, ако такава е санкционно уговорена за същото неизпълнение от страна на получилия задатъка.
По вторият и третият въпрос твърдяното противоречиво решаване е налице.
По вторият въпрос в цитираната от касатора практика е посочено, че факта на извършената работа може да бъде установен с всички допустими по ГПК доказателствени средства. Съществува Р 318/17.10.2011 по т.д. 728/2010 на ІІ т.о., с което е прието, че въпреки несъставянето на двустранен констативен протокол между страните, съгласно изискването на чл.170 ЗУТ, то при наличието на определени предпоставки и доказателства може да се наложи извода за конкретен случай, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените СМР, въпреки отказа на поръчващия да подпише двустранен протокол.
С Р № 638/24.10.2008 г. по т.д. № 302/2008 г. на ІІ т.о. е прието, че липсва обусловеност между задължението за подписване на актове обр.19 и задължението за плащане на приети СМР, поради характера на тези протоколи като количествено-стойностни актове за извършени СМР, а не приемателни актове. Приемането на извършената съгласно договора работа по смисъла на чл.264,ал.1 ЗЗД е не само едно фактическо, но и едно правно действие-Р № 1661/6.12.99 г. по гр.д. № 972/99 г. на V г.о.
Няма пречка да бъде оспорено количеството и стойността на отразените в протокол обр,19 СМР, дори да са двустранно подписани, тъй като по своята правна същност те са частни свидетелстващи документи-виж в този смисъл непредставените Р по т.д. № 771/2005 г., Р по гр.д. № 648/2003 г. на І т.о. и др.
Материалноправният въпрос поставен в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК – за тълкуването на договорите в съответствие с установените в чл.20 ЗЗД критерии, попада в приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като е разрешен от въззивния съд, /по отношение на чл. 5, 6, 27 и др. от процесните договори/, в противоречие със задължителна практика на ВКС. Това са решения по т.д. № 523/2008 на ІІ т.о., т.д. 761/2008 на І т.о., гр.д. № 856/2009 на ІV г.о., т.д. 235/2009 на ТК, т.д. 696/2011 на ІІ т.о. и др. С оглед конкретиката на всеки казус, съдът тълкува договора, изследвайки и обстоятелствата при които е сключен, поведението на страните преди и след сключването му и как са изпълнявани задълженията по него-Р 546/23.07.2010 по гр.д. 856/2009 на ІV г.о.
По изложението съображения, касационната жалба попада в приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 и 2 ГПК, поради което следва да се допусне до разглеждане по същество.
ІІ. Подадена е и частна жалба от Х. О.-М. против определение № 668/25.04.2012 г. по в.т.д. № 14/2012 г. на Пловдивски АС, с което по реда на чл.248 ГПК се изменя постановеното решение в частта му за разноските.
Ответното по частната жалба Е. е подало отговор, че с същата е неоснователна.
Изложеното по-горе и допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, обуславя отмяна на обжалваното определение в частта за разноските.
Водим от горното, ВКС-І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
І. Допуска касационно обжалване на решение № 117/12.03.2012 г. по в.т.д. № 14/2012 г. на Пловдивски АС в обжалваната част.
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщаването да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на по 5 158.30 лв. по сметка на ВКС. При неизпълнение производството по делото ще бъде прекратено.
След изтичане на срока делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
ІІ. Отменя определение № 668/25.04.2012 г. по в.т.д. № 14/2012 г на Пловдивски АС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: