2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1020
С., 22,12,2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, І т.о., в закрито заседание на 20 октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Росица Божилова
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от председателя /съдията/ Никола Хитров
т. дело № 437 /2014 год.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на У. Б. АД-С. против решение № 1919/24.10.13 г. по т.д. № 2225/12 г. на Софийски АС в частта, с която по същество касаторът е осъден да заплати на Ж.-1 АД-С. сумата 40 000 лв., на основание чл.59 ЗЗД, обезщетение за ползване без правно основание на недвижим имот, ведно със законната лихва, и сумата 7 379 лв. разноски за двете инстанции.
Ответното по касационната жалба Ж.-1 АД е подало отговор, че не са налице предпоставките за допускане по чл.280,ал.1 ГПК и че жалбата е неоснователна, като претендира за разноски.
С обжалваното решение е прието следното:
1. На 26.10.92 г. между Е. 2 О., като пълномощник на четири физически лица,които са наемодатели, и С. АД, чийто правоприемник е У. Б. АД, като наемател, е сключен договор за наем на процесния недвижим имот за 10 г. Дружеството е получавало и наемната цена. С писмо от 9.09.97 г. Е.-2 О. уведомява ответната банка, че то е станало собственик на имота и е встъпило в наемното правоотношение по чл.237,ал.2 ЗЗД. С писмо от 22.09.97 г. Е. 2 О. е уведомило ТБ Б. АД, че при неплащане на наема за септември 97 г., прекратява договора и претендира незабавно връщане на имота. С писмо от 23.09.99 г. ответникът уведомява ищеца, че няма да плаща, тъй като не го счита за собственик. С последващи писма О. изрично се е противопоставило на продължаващото ползуване на наетите помещения. С решение от 16.08.99 г. е вписано преобразуване на Е.-2 О. в Ж.-1 АД., 2. Претендира се, на основание чл. 59 ЗЗД, заплащане на сумата 40 000 лв. обезщетение за ползуване без правно основание на имот, собственост на ищеца, за периода 1.10.-31.12.2001 г., т.е. след прекратяване на договора за наем от 26.10.92 г. на 22.09.97 г. от Е.-2 О.. Съдът намира, че тъй като ищецът претендира от бившия наемател заплащане на обезщетението, като собственик на имота, а не като бивш наемодател на прекратеното наемно правоотношение, затова искът е по чл.59 ЗЗД, а не по чл.236,ал.2 ЗЗД, както го е уважил първоинстанционният съд. В случая основателността на претенцията е обусловена от доказване обедняването на ищеца вследствие ползуването от ответника на имота, като ищецът следва да установи основанието, даващо му право да ползува имота и до получава добиви от него, от които е лишен., 3. Праводателят на ищеца е уведомил наемателя, че е станал собственик на процесната сграда и е упражнил правото си на прекратяване на договора за наем. След прекратяването на договора и доколкото ответната банка е продължила ползуването на имота, за собственика е възникнало правото да претендира обезщетение за това, което по заключението на СТЕ възлиза на 40 000 лв. по средни пазарни цени.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите: 1. Когато претенцията за обезщетение се основава на прекратен договор, може ли искът да е по чл.59 ЗЗД или следва да бъде по правилата на съответния договор-в случая чл.236,ал.2 ЗЗД?, 2.Налице ли е необходимата за уважаване на иска по чл.59,ал.1 ЗЗД връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ищеца, ако се основават на различни факти?, 3. Има ли погасителен ефект добросъвестното и при недвусмислени обстоятелства заплащане на наема на мнимите собственици-наемодатели по договора за наем-чл.75,ал.2,изр.1 ЗЗД?, 4. С какви права разполага действителния собственик, когато мним собственик е сключил договор и получавал наема?, 5. Каква сума се връща при иск по чл.59,ал.1 ЗЗД? Твърди се основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
По първите два въпроса касаторът поддържа, че искът е по чл.236,ал.2 ЗЗД, съгласно решения по гр.д. 765/09 на ІІІ г.о., т.д. 934/09 на ІІ т.о., т.5 ППВС 1/79 относно това, че връзката между обедняването и обогатяването не е причинна, а трябва да произтичат от общ факт.
Създадена е съдебна практика по чл.290 ГПК за правното основание на иска за обезщетение за ползване при спор за собствеността на имота, предмет на договора за наем: Р 150/10.11.09 по т.д. 766/08, Р 151/10.11.2009 по т.д. 81/2008, Р 48/10.09.12 по т.д. 237/11 на ІІ т.о. Тази практика е в смисъл, че когато ищецът предявява иска, като собственик и се изследва правото на собственост, искът за заплащане обезщетение за ползване на собственика срещу бившия наемател след прекратяване на договора за наем, е с правно основание чл.59 ЗЗД. Следователно, дори да е била налице противоречива практика, това противоречие е преодоляно.
Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената практика.
Със следващите въпроси се поддържа, че въззивният съд е отрекъл погасителния ефект на извършеното плащане от ответника на наема на мнимите собственици – наемодателите, заявено с правоизключващото възражение по чл.75,ал.2,изр.2 ЗЗД – лист 40 от делото.
С обжалваното решение не се споделят доводите на наемателя, че не е бил уведомен за промяна в собствеността на имота, тъй като непаричната вноска не била отразена в дружествения договор, а в регистърното решение на СГС не била индивидуализирана, поради което не е настъпила промяна в собствеността и наемното правоотношение между физическите лица и банката се е запазило. Съдът приема за безспорно установено, че апортната вноска е вписана в търговския регистър и това вписване не е заличено след успешно проведен исков процес, поради което транслативният й ефект не е оборен и изявлението на приелото апорта дружество Е. О., чийто правоприемник е ищеца Ж.-1 АД, за прекратяване на договора е породило действие. Съдът е преценил, че в случая не е налице добросъвестно и при недвусмислени обстоятелства, заплащане на наемната цена на предишните собственици-наемодатели по договора за наем. Тази преценка не подлежи на проверка в настоящето производство.
Тези въпроси не са релевантни за спора, тъй като както и да се решат, това няма да се отрази на изхода на делото. Въззивният съд е приел, че ищецът е уведомил банката за придобиване на собствеността и валидно е упражнил правото да прекрати договора за наем. Затова, банката му дължи , като на собственик, сумата с която се е обеднил от нереализирани доходи за ползването на имота.
Въпросите за приложението на чл.75,ал.2 ЗЗД се преценяват от съда с оглед фактите по конкретното дело. Поради това, че тези въпроси са фактически и се решават за всеки отделен случай съобразно доказателствата, по тях не би могла да съществува задължителна практика на ВКС. Те касаят оценъчната дейност на събраните доказателства.
Петият въпрос има отношение към правилността на решението, но не и към основанията за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280,ал.1 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество със законните последици по чл.78 ГПК.
Водим от горното, ВКС-І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1919/24.10.2013 г. по т.д. № 2225/2012 г. на Софийски АС в обжалваната част.
Осъжда У. Б. АД-С. да заплати на Ж.-1 АД-С. сумата 4 500 лв. възнаграждение за един адвокат по това производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: