3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 127
С., 15,02,2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 200/2012 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на К. Н. Р. от [населено място] против решение от 20.09.2011г. по гр.д. 10891/10г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение от 16.06.2010г. по гр.д. 46241/09г. на Софийски районен съд.
Ответникът по касация-Д. „ З. „ не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът e посочил като основание за искането си за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочил е, че съдът се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като неправилно приел, че е възможно „ връщане /реституция / на даденото от страна по договора, без предварително разваляне на валидния двустранен договор по реда на чл.87 от ЗЗД, или по съгласие на страните”. Направил е оплакване, че в тази връзка, съдът не бил обсъждал въпроса за качеството”изправна страна по договора”, тъй като само тя можела валидно да го развали.Страната е поставила и процесуалноправен въпрос, свързан с възможността, да бъде опровергана със свидетелски показания истинността на официален документ, като е поддържала общо без да посочи конкретни актове, че разрешението на въззивният съд, който приложил неправилно нормата на чл.164, ал.1, т.2 ГПК било в противоречие с постоянна практика на ВКС, която била в обратен смисъл, в какъвто били и разработките на доктрината.
Страната не обосновава приложно поле на касационно обжалване, съобразно изложеното от нея. Така поставеният от нея въпрос е свързан с неправилност / така определена и в изложението/ на приетото от съда относно това, че връщане на даденото по договор е в зависимост от неговото предварително разваляне и съставлява довод по чл.281 ГПК. Още повече, че дори и да бъде приет за релевантен така поставения хипотетичен въпрос, не е обосновано наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед липсата на изложение, свързано с конкретното му разрешаване със задължителна съдебна практика в противоречие с приетото от въззивния съд / не е сочена изобщо такава практика свързана с разгледаните от въззивния съд въпроси обусловили правния резултат./.Същото е относимо и към поставения процесуален въпрос, по отношение, на който също не е обоснован критерия по една от лимитивно очертаните хипотези на чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед възприетото, обаче, с т.1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г. въпросът, относно евентуалната недопустимост на обжалваното решение се разглежда дори и да не е бил формулиран от касатора. Задължение за въззивният съд е поради положението му на инстанция разглеждаща спора по същество, служебно да осъществи проверка за редовността на исковата молба. Това задължение произтича главно от императивното изискване за валидност на сезирането – преценка предхождаща тази по разглеждането на спора по същество. С оглед въззивния характер на второинстанционното производство, регламентиран и от действащия ГПК, т. 4 на ТРОСГК на ВКС на РБ № 1/2001г. не е загубила своето значение, поради което неизпълнението на дадените с нея указания установяват и наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В случая са налице предпоставки, за да бъде приета евентуална недопустимост на постановеното решение, поради нередовността на исковата молба. Въпреки направените / в това число и с въззивната жалба/възражения на ответника в тази насока, с оглед възможността му да се защити адекватно, ищецът не е обосновал фактически предявения иск, тъй като не е изложил обстоятелствата, от които твърди, че произтича вземането му. Той е поддържал, че то произтича от неизпълнение на т. 4.17от договора / като е посочил това и в допълнителната молба – уточнение/. Тази договорка,обаче,предвижда ползвателят да използва придобитите въз основа на одобрената инвестиция активи по начина описан в бизнес – плана.Следователно, твърдяното неизпълнение на това задължение, като основание за претендираното вземане е изисквало излагане на фактическите обстоятелства, очертани от обсъжданата уговорка – а именно конкретно посочване на нарушение, изведено от конкретно задължение, описано в бизнес – плана. В тази връзка соченото за осъществената проверка/ а и тя е свързана с доказване на нарушението/, както и общата приложимост на Наредба №14 не могат да заместят тези конкретни фактически обстоятелства, обуславящи задължението, предмет на установяване по иска по чл.422 ГПК.
По изложените съображения, обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл.18,ал.2,т.2 на Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 227.80лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 20.09.2011г. по гр.д. 10891/10г. на Софийски градски съд, в обжалваната част, с която е потвърдено решение от 16.06.2010г. по гр.д. 46241/09г. на Софийски районен съд.
УКАЗВА на касатора- К. Н. Р. в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 227.80лв.
След изпълнение на указанието делото за се докладва за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: