4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 942
[населено място] ,05,12,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение,в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември,през две хиляди и четиринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1336 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 148/16.12.2013 год. по т.д.№ 347/2013 год. на Бургаски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 144/18.07.2013 год. постановено по т.д.№ 44 / 2012 год. на Окръжен съд – Бургас . Със същото са уважени предявените от [фирма] искове с правни основания чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, за осъждане касатора – ответник да върне предоставени му от ищеца,по множество неформални договори в периода 2007–2009 год.,суми в заем,в общ размер на 915 312,28 лв.,ведно с обезщетение за забава в издължаването й, за периода 27.07.2011 год. – 24.01.2012 год., в размер на 47 208 лева.Касаторът оспорва допустимостта на решението, в евентуалност правилността му, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.240 ЗЗД и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, вкл. довело до недопустимост на съдебното решение.Така касаторът поддържа наведената и в първоинстанционното и във въззивното производство теза, че претенциите на ищеца, като основани на множество договори за заем, са неиндивидуализирани в исковата молба и същата е следвало да бъде оставена без движение.Последното счита препятствало и собствената му защита по спора.Основава недопустимост на съдебното решение и предвид недопустимо,според същия, кумулиране на претенция за главницата , както на основание чл.240 ал.1 ЗЗД , така и на основание чл. 55 ал.1 ЗЗД, доколкото второто основание е въведено по евентуален спрямо отхвърлянето на иска на основание чл.240 ал.1 ЗЗД иск , останал неразгледан,с оглед уважаването на последния. Твърди, че неподкрепен от доказателствата по делото е изводът на въззивния съд за сключени действителни договори за заем,при липсата на доказателства за „ съществени елементи „ от съдържанието им,каквито счита,че са падежите на задължението за връщане на заетата сума и възмездността за заемодателя / лихва /,съгласно чл.294 ал.1 ТЗ,доколкото се касае за правоотношение между търговци, вкл. възможни и други елементи от съдържанието,без изрично да противопоставя твърдение за такива, оспорвайки изобщо получаването на суми на основание договор за заем.Оспорва възприетата от съда доказателствена стойност на изходяща от [фирма] „молба за потвърждаване„ на задължението , с дата 21.02.2011 год., както и едностранното кредитиране на заключението на съдебно-икономическата експертиза,в частта относно основанието за осчетоводяване на получени суми при ответника,ирелевантно на установените счетоводни записвания при ищеца,а също и некредитирането на представените предварителни договори за прехвърляне на дружествени дялове от съдружниците на [фирма] в полза на ищцовото дружество , като валидно основание за получаване на сумите, в качеството на авансово платена продажна цена на прехвърлимите дялове.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба с подробни доводи за необоснованост на основание за допускане на касационното обжалване, вкл. относно неоснователност на довода за вероятна недопустимост на въззивното решение .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира , че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване , настоящият състав съобрази следното :
Ищецът твърди многократно предоставени в заем суми ,в периода 2007–2009 год.,индивидуализирайки твърдените реални по характер договори с датите на банковите преводи , вкл. индивидуализирайки по размер всеки отделен заем в рамките на общия петитум от 915 312,28 лева.Въззивният съд е приел,че така извършената индивидуализация е достатъчна за определяне правното основание на всяка от кумулативно обективно съединените претенции.От събраните по делото доказателства – за реално постъпили по сметката на ответника суми в претендирания размер / банкови преводи и разходни ордери, вкл. потвърдени от заключението на счетоводна експертиза /,формално посоченото в преводните нареждания от ищеца основание – „ заем по договор „ , заем от съдружник „ , „заем„ ,осчетоводяването им от ответника като „ заем от нефинансова институция „ , потвърдено от ответника салдо в претендирания от ищеца размер,като задължение към ищеца към 31.12.2010 год. и недоказано получаване на сумата на различно от твърдяното от ищеца правно основание – авансово платена цена по предварителни договори за покупко-продажба на дружествените дялове на съдружниците – физически лица,с оглед изрична уговорка за заплащането й по сметка на дружеството,съгласно клауза на предварителните договори – съдът е приел за доказано сключването на договорите за заем с получаване на сумите от ответника.С оглед уважаването на исковете на основание договор за заем, предявените в евентуалност искове по чл.55 ал.1 ЗЗД не са били разгледани .
Не може да се сподели довода за недопустимост на съдебното решение,тъй като претенциите на ищеца са достатъчно индивидуализирани по основание,съобразно обстоятелствената част на исковата молба , и по размер,в рамките на общо претендираната с петитума сума,като се съобрази и неформалния характер на договора за заем. Несъстоятелен изначално е довода за недопустимост на решението, с оглед недопустимо кумулиране на исковете на основание чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.55 ал.1 ЗЗД. Подобен довод би съставлявал основание за разглеждане предпоставките на съединението единствено в случай на кумулативно предявяване на исковете,а в настоящия се касае за евентуално съединение на исковете по чл.55 ал.1 ЗЗД , останали неразгледани.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал единствено въпроса: Следва ли ищецът по иск за връщане на предоставена в заем сума , да носи тежестта за пълното и главно доказване на всички елементи от фактическия състав на договора за заем или е достатъчно да представи доказателства за получаването на сумата от ответника на основание заем? Въпросът е зададен в съответствие с довода на касатора, че подлежат на доказване и уговорките относно падежа на задължението за връщане на сумата,възнаградителната лихва, доколкото е сключен между търговци / чл.294 ал.1 ТЗ /,както и други елементи от съдържанието на договора – неконкретизирани.Въпросът се навежда в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното решение с реш. № 837 / 13.12.2010 год. по гр.д.1727 / 2009 год. на ІV г.о. ВКС.В отговора на исковата молба ответникът не е оспорвал сключването на договорите за заем и при други факултативни уговорки – изричен падеж за връщане на сумите , предпоставящ неизискуемостта на вземанията, нито навел довод, свързан с неуговарянето на лихва по отношение правните последици на сключените договори за заем.
С оглед преждеизложеното, така формулираният въпрос не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК – не е включен в предмета на спора с отговора на исковата молба, нито е свързан с приложението на императивна правна норма,за чието спазване съдът следи служебно и без изричен довод на страните / т.1 ТР № 1 / 09.12.2013 год. по т.д.№ 1 / 2013 год.ОСГТК на ВКС /. Съдът не е имал основание да се произнася по изричен довод за ненастъпила изискуемост на вземането на ищеца, което е предпоставяло насрещно възражение на ответника за уговорен падеж,изключващ изискуемостта,съответно доказването му от ответника, като обстоятелство ползващо същия.По начало неясно е , възражението за недоказана възмездност на договора за заем , в какъв смисъл на правозащитно възражение спрямо връщането на главницата се противопоставя,освен за недействителност на договора за заем , поради недоказано уговорена лихва,доколкото се твърди като липсващ съществен елемент на договора. Доколкото формулираният въпрос би могъл да се възприеме,с това му съдържание , кореспондиращ с правозащитно възражение с този предмет, то такова , както вече се посочи не е заявено в преклузивния срок по чл.131 ГПК от ответника.Доколкото за нищожността съдът следи служебно,основанието на такава нищожност,неизводимо според настоящия състав от нормата на чл.294 ал.1 ТЗ, не е обосновано и с цитираното решение – задължителна за въззивния съд съдебна практика. В същото е даден отговор на правния въпрос „ за елементите от фактическия състав на договора за наем и разпределението на тежестта за доказването им „ в аспект на твърдяната от ответника унищожаемост на договора за заем, поради сключването му чрез заплашване / чл. 27 ЗЗД / от страна на заемодателя, в който случай и с доказване на заплахата се явява оспорена материалната доказателствена сила на представена от ответника разписка за получаване на сумата.Решението изобщо не третира факултативни елементи на договора за заем, каквито са уговорките за изричен падеж и лихва, нито правните последици от сключването на договор за заем между търговци, при неуговаряне на лихва, с оглед чл.294 ал.1 ТЗ .В този смисъл, дори да би бил покрит общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК , необоснован се явява допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 148 / 16.12.2013 год. по т.д.№ 347 / 2013 год. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :