6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 941
[населено място] ,05,12,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на първи декември,през две хиляди и четиринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1539 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 110 /23.01.2014 год. по т.д.№ 2161 / 2013 год. на Софийски апелативен съд,ТО– 9 състав, с което е потвърдено решение от 04.01.2013 год. по т.д.№ 1444 / 2011год. на СГС ,ТО , VІ – 11 състав в частта, в която със същото са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] обективно кумулативно съединени искове за присъждане на неустойка, на основание раздел VІІІ чл.13 от договор за наем от 15.12.2006 год., в размер на 54 480 евро и на неустойка в размер на 210 000 евро, на основание раздел VІІІ чл.14 от същия договор ,сключен между ЕТ „Р. Г.„ в качеството на наемодател и ответника, в качеството на наемател,при последващо правоприемство на ищеца, на основание договор от 20.03.207 год. за прехвърляне търговското предприятие на ЕТ „Р. Г.„на [фирма], на основание чл.15ТЗ.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.92 ЗЗД във връзка с общия принцип на обезщетяване вреди, досежно извода, че ищецът не би могъл да получи в обезщетение на едни и същи вреди – ползване на имота от ответника без основание – уговорената неустойка в чл.13 от договора за наем, кумулативно с обезщетение, съизмеримо с наемните вноски за същия период.Поддържа противоречие на въззивното решение и с нормата на чл.88 вр. с чл. 87 ал.1 вр. с чл.233 ал.1 пр. първо ЗЗД при отхвърляне на иска за неустойка , основан на чл.14 от договора за наем,с оглед извода на съда,че едностранното прекратяване на договора за наем от наемателя,преди изтичане срока на същия , не е равнозначно на неизпълнение на задължение на същия по договора за наем, предпоставящо отговорност за вреди.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба,като намира, че касаторът не е обосновал допълнителните селективни критерии по всеки от поставените въпроси за допускане на касационното обжалване .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване въззивен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът е предявил искове / тези които са предмет на касационното производство / за присъждане неустойки , уговорени в договор за наем, в правоотношението по който ищецът се явява встъпил на основание прехвърляне търговското предприятие на наемодателя ЕТ „Р. Г. „,както следва : чл.13 – за неосвобождаване наетия обект от наемателя,след прекратяването на договора и изтичане срока на даденото му предизвестие за това,в размер на 10 % от стойността на уговорената месечна наемна цена за всеки ден от периода на неосвобождаването / или при месечен наем от 2 400 евро – 240 евро на ден / и чл.14 – в случай на едностранно прекратяване на наемното правоотношение,поради виновно неизпълнение на задължения по договора,в размер на наемните вноски до края на периода на договора.Ищецът твърди, че противно на уговорения 10-годишен срок на договора, с едностранно предизвестие наемателят е прекратил същия. В производства по реда на чл.417 ГПК ищецът е събрал дължими от наемателя суми от наемна цена за период от м. август 2009 год. до м. май 2010 год., като обектът е освободен на 15.04.2010 год., въпреки по-рано отправеното от наемателя предизвестие – от 01.09.2010 год. , както и въпреки отправено от самия наемодател искане за освобождаване на имота на 20.01.2010 год..Претенциите за неустойки са за различни периоди, разграничени в исковата молба единствено от факта на връщане държането на наетия обект, като ищецът твърди прекратяване с изявлението на наемателя от 01.09.2009 год.,а същевременно оспорва наличието на основание за това. Следователно, самият той не намира необходимо упражнено от него , като изправна страна, право на прекратяване на наемния договор, за да би претендирал неустойките по чл.13 и чл.14 от договора за наем.
За да отхвърли предявените искове за неустойки по чл.13 и чл.14, въззивният съд е приел, че договорът за наем е прекратен считано от 01.09.2009 год.,с отправеното от наемателя предизвестие, противно на възприетото от първоинстанционния съд – на 15.04.2010 год.с връщане държането на имота.Съдът не е обосновал наличие на основание за наемателя за предсрочно прекратяване на договора / съгласно чл.8 ал.1 б.”г” допустимо само при виновно неизпълнение задължение на наемодателя /,доколкото срокът на договора изтича едва на 15.12.2016 год. и липсва договорна клауза за възможно безусловно едностранно предсрочно прекратяване по искане на която и да е от страните.Напротив, при произнасяне по претенцията основана на чл.14 от договора за наем изрично е посочил липсата на основание за прекратяване от страна на наемателя.Не е обосновал и извод за прекратяване по взаимно съгласие, доколкото и на волеизявлението на ответника за прекратяване на договора за наем, ищецът е отговорил с покана за предаване на държането на имота на 20.01.2010 год..За да отхвърли иска за неустойка по чл.13 въззивният съд е съобразил, че след като и за същия период – 01.09.2009 год. до 15.04.2010 год. – наемодателят е получил обезщетение в размер на наемната цена / визирайки заповедното производство, в което обаче основанието за получаване на сумите е чл.232 ал.2 пр. първо ЗЗД – наемна цена /, не би могъл за задържането на имота и след 01.09.2009 год. да получи уговорената в чл.13 неустойка,независимо че същата по размер надвишава наемната цена за периода. Съдът не е коментирал получената наемна цена като идентична с уговорената в чл.14 от договора неустойка. За отхвърлянето на иска за неустойка по чл.14 въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, съгласно чл.272 ГПК,споделяйки извода,че в чл.14 от договор за наем е уговорена компенсаторна по характер неустойка,дължима при виновно неизпълнение задължение на наемателя, обуславило прекратяване на договора от страна на наемодателя.Тъй като не е налице едностранно прекратяване на договора от наемодателя,клаузата не може да намери приложение.Едностранното предсрочно прекратяване на договора от наемателя,макар и без основание, според въззивния съд е неприравнимо на неизпълнение задължение по договора за наем .В този смисъл, съдът е изходил от буквалното съдържание на чл.14 от договора за наем и липсата на твърдение в исковата молба,респ. липсата на доказателство, че договорът за наем е прекратен от наемодателя,в качеството му на изправна страна,поради виновно неизпълнение на задължение на наемателя.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира следните въпроси :
1/ Допустимо ли е кумулиране на обезщетение,съизмеримо с наемната цена за периода от прекратяване на наемния договор до връщането на наемия имот, с неустойката по чл.13 от договора за наем и получаването и на двете означава ли обезщетяване на изправния кредитор два пъти за едно и също нещо ?; 2/Какъв характер има уговорената в чл.13 от договора неустойка – обезщетителен или санкционен и дължи ли се с обезщетение за неправомерно ползване на имота ? ; 3 / Ако самият длъжник се съгласи / договори / , допустимо ли е да плати два пъти обезщетение за едно и също неизпълнение,дори вредите му да са предполагаеми ? – по тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с определения постановени по реда на чл. 288 ГПК, които не съставляват задължителна съдебна практика в обосноваване допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, както и с реш.№ 225 / 29.04.2010 год. по т.д.№ 838 / 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС , а също в противоречие с казуална съдебна практика – реш.№ 279 / 03.06.2011 год. по т.д.№ 320 / 2011 год. на Пловдивски апелативен съд и реш.№ 275 / 28.05.2013 год. по т.д.№ 299 / 2013 год. на същия съд ; 4 / Допустимо ли е едностранно предсрочно прекратяване на договора за наем от наемателя, извън предвидените в договора хипотези ? – обоснован с противоречие на въззивното решение с определение постановено по реда на чл.288 ГПК / неотносимо / и с казуална съдебна практика – решение № 67 / 28.01.2002 год. по гр.д.№ 968 / 2001 год. на V г.о. на ВКС.
Първите два въпроса са обобщими в един, тъй като касаят един и същ решаващ извод на въззивния съд за неоснователността на претенцията за неустойка по чл.13 от договора за наем : възможността да бъде получена неустойка за продължено ползване на наетия имот,за един и същ период, след прекратяването на договора, ведно с вече получено за същия период обезщетение в размер на наемната цена,неуговорено паралелно в договора / макар в действителност да се касае за претендирана и получена за същия период наемна цена в предходно проведено заповедно производство /.Доколкото отговорът на въпроса предпоставя съобразяване на съдържанието на конкретната договорна клауза,макар именно спецификите й да не са отчетени от въззивния съд / договорена при неосвобождаване на имота след упражнено право за прекратяване от страна на наемодателя,с едностранно предизвестие,в който смисъл безспорно е подлежала на тълкуване във връзка с чл.8 и чл.14 от договора /,така поставен въпросът е фактологичен и отговор на същия не може да бъде даден извън конкретиката на спора и съдържанието на договора за наем,вкл. чрез тълкуването му,доколкото и единствено от чл.13 на същия е неизводима хипотезата при която би се дължала тази неустойка,вкл. с оглед кумулативно уговорената неустойка в чл.14.Дори да се приеме,изхождайки единствено от мотивите на въззивния съд за недопустимо кумулиране на обезщетение за ползване на имота след прекратяването на договора за наем, независимо от размера му, с договорена неустойка за същото и за идентичен период,така формулираният въпрос покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,но не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Извън определенията на състави на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК, които и като актове не по съществото на спора са изключени от обхвата на задължителната съдебна практика по чл.280 ал.1 т.1 ГПК,соченото реш. № 225/29.04.2010 год. по т.д.№ 838/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС е постановено по съвършено различен правен въпрос: за възможността договорена неустойка за забава в изплащане на част от паричното задължение на възложителя по договор за строителство,да се дължи и при прекратяването на договора,поради пълното му изпълнение, както и от същата да бъде приспаднато предходно присъдено в полза на изпълнителя обезщетение за забава на основание чл.86 ал.1 ЗЗД, за същото парично задължение.Даденият отговор във втората част на поставения въпрос не е отговор на идентичен с тук поставения въпрос,тъй като от една страна касае забава в изпълнение на парично задължение,а от друга – в настоящия случай изобщо не е налице посочена правна квалификация на твърдяното като получено от ищеца обезщетение. Кое задължение е санкционирано с присъденото вече „обезщетение „ / в действителност събрана наемна цена/ е останало напълно неизяснено.Поради това и неизвършено от въззивния съд тълкуване на чл.13 от договора,правен въпрос относим към допустимостта на кумулиране на обезщетение и неустойка не би могъл да бъде поставен,при неяснота относно основанието за тяхната дължимост,което и по същество е предпоставяло релевантен въпрос,свързан с принципите на тълкуването.Поради същите съображения е негодна да удовлетвори допълнителния селективен критерий и цитираната казуална съдебна практика – решения № 279 / 03.06.2011 год. по т.д.№ 320 / 2011 год. на Пловдивски апелативен съд и реш. № 275 / 28.05.2013 год. по т.д.№ 299 / 2013 год. на същия съд / посочени по първите три въпроса /,извън обстоятелството,че касаторът не е доказал и влизането им в сила.Не се касае за нередовност на исковата молба: ищецът сам твърди преустановена облигационна връзка с едностранното прекратяване от наемателя, макар и без основание.Не твърди упражнено от своя страна право на прекратяване поради виновно неизпълнение на задължение на наемодателя, каквото би било налице, ако въпреки волеизявлението на наемателя,наемодателят и изхождайки от липсата на основание за прекратяването , респ. ненастъпили правни последици на същото само и единствено по волята на наемателя,бе демонстрирал воля за продължаване на наемното правоотношение, в който случай и обективното напускане на имота и неплащането на наемната цена от наемателя преди изтичане срока на договора,би обусловило основание за едностранно предсрочно прекратяване, с последици съгласно уговореното в чл.14 за наемателя. В този смисъл съдът е приел,че липсват предпоставките за ангажиране отговорността на наемателя ,на основание чл.14 от договора за наем .
Формулираният трети въпрос е в противоречие с фактологията на спора и решаващите мотиви на въззивното решение, тъй като не е налице договореност / съгласие / на ответника – наемател, да заплати за ползването на вещта,за един и същ период,както обезщетение съизмеримо с наемната цена,така и договорна неустойка. Доколкото и за да формулира въпроса ищецът изхожда от изплатената наемна цена , съгласно издадени заповеди за изпълнение по реда на чл.417 ГПК, последното е неприравнимо на съгласие на длъжника за кумулиране на обезщетения за едно и също неизпълнение, а и както се посочи по-горе въззивният съд недопустимо е преквалифицирал удовлетвореното вземане,като такова в обезщетение за ползването на имота след прекратяването на договора,а не като дължима в срока на договора наемна цена.Поради непокриване общия селективен критерий не подлежи на коментар сочения допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Формулираният четвърти въпрос също не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Въззивният съд не е формирал извод,че предсрочното едностранно прекратяване от наемателя на срочен договор за наем,без хипотезата да е изрично предвидена в договора и по арг. от чл.238 ЗЗД ,е законосъобразно,в който случай би бил безспорно обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК с цитираното реш.№ 67 по гр.д.№ 968 / 2001 г. на V г.о. на ВКС . Приел е, че при неупражнено от наемодателя, в качеството на изправна страна , право на прекратяване наемния договор поради виновно неизпълнение на наемателя,неустойка на основание чл.14 се явява недължима.И тук важи преждеизложеното във връзка с преценката на настоящия състав за липса на вероятна недопустимост на съдебното решение, за която следи служебно,вкл. във фазата по допускане на касационното обжалване, съгласно ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Решаващ е извода,че наемодателят следва да упражни правото на разваляне на договора като изправна страна, за да се породи правото му на неустойка.Изводът за прекратяване с волеизявлението на наемателя, считано от 01.09.2009 год.,сам по себе си не е обвързан с приложени от съда правни последици досежно правата на наемодателя, т.е. не това е факта приет от съда, като изключващ правото на прекратяване от наемодателя.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 110 /23.01.2014 год. по т.д.№ 2161 / 2013 год. на Софийски апелативен съд,ТО– 9 състав.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :