8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 118
гр. София, 19 юли 2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ
ВАЛЯ РУШАНОВА
при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор К. Софиянски, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 356/2018 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби от подс. В. К. П. и от защитниците му срещу решение № 4/ 31.01.2018г. по внохд № 377/2017г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
С жалбите се ангажират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Оспорват се изводите относно обективната и субективната съставомерност на деянието, като се твърди, че те почиват на предположения, на невярна интерпретация на доказателствените материали по делото, при игнориране на друга част от тях и при непълно изяснена фактология. Възприетият механизъм на транспортното произшествие е бил изведен на базата на неправилна процесуална дейност на съдилищата по допускането, събирането, оценката и анализа на доказателствен материал и в частност на приетите автотехнически заключения, които били вътрешно противоречиви, неясни и необосновани. Не бил установен факт на съприкосновение между автомобила, управляван от подсъдимия и тялото на пострадалия, а и липсвала яснота в експертните заключения относно причинната връзка между телесните увреждания на пострадалия и настъпилия тежък резултат, като не били изследвана научно възможността автомобил с установените характеристики да нанесе констатираните по тялото на пострадалия увреждания. Отправя се и критика към извода на съда, че въпреки липсата на биологични следи по автомобила не била изключена възможността да е имало удар, тъй като „оставянето на такива следи е възможно, но не и задължително”. Неправилни били и изводите относно механизма на причиняване на телесните увреждания на пешеходеца, а оттам и изводите относно процесът по настъпване на смъртта му, доколкото по делото еднозначно било изяснено, че уврежданията по трупа са причинени от най-малко две превозни средства. На основата на предположения било направено и заключението относно поведението на пострадалия пешеходец, като не е съобразена и степента на съпричиняването от негова страна на резултата. Като самостоятелно съществено процесуално нарушение се сочи отказът на съда да допусне събирането на нови доказателства, чрез назначаването на нови медицински и съдебно автотехнически експертизи, които еднозначно да установят механизма на транспортното произшествие, поведението на пешеходеца на пътното платно, неговото разположение и поведението на водача П.. Последица от нарушението на процесуалните правила при установяване на релевантната фактология, се явявало и неправилното приложение на материалния закон. Справедливостта на наказанието се атакува със съображения, произтичащи от неправилното осъждане на подсъдимия. В заключение се иска при условията на алтернативност – отмяна на съдебния акт и оправдаване на подсъдимия П. по предявеното му обвинение или отмяна на въззивното решение и връщане на делото на апелативния съд за новото му разглеждане.
В жалбата на подсъдимия се релевира наличието на процесуално нарушение от категорията на абсолютните – „незаконен състав”, поради предубеденост, с оглед на получена информация, че „членове на въззивния състав са участвали в друго съдебно производство пред ВТОС, единият в качеството на съдия-докладчик, а другият- като защитник адвокат и законен представител по наказателно производство с идентичен предмет на делото-наказателно производство за пострадал при ПТП-близък роднина/майка/ на настоящ член на въззивния съд”. Според подсъдимия тази информация подлежи на служебна проверка и дава основание да се счете, че съдебният състав не е бил безпристрастен при разглеждане на делото.
В съдебно заседание подсъдимият и защитниците му поддържат касационните жалби, като изтъкват подробни доводи в тяхна защита. Молят атакуваният съдебен акт да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане на апелативния съд.
Подсъдимият П. се присъединява към казаното от защитата.
Повереникът на частния обвинител В. К. моли решението да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Механизмът на произшествието бил изяснен при спазване на процесуалния закон и на базата на обосновано и пълно авто-техническо експертно изследване, дало отговор на поставените от защитата въпроси. Претендира разноски.
Прокурорът при ВКП намира жалбите за неоснователни. Счита, че приетите за установени факти са правилно изяснени от инстанциите по същество, липсва нарушение на материалния закон, а наложеното на подсъдимия наказание е справедливо.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбите, както и тези на страните в съдебно заседание и, след като извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда № 16 от 23.05.2017г. по нохд № 159/2016г. на Ловешки окръжен съд подс. В. К. П. е признат за виновен в това, че на 19.12.2014г. в [населено място], при управление на лек автомобил марка „Фиат”, модел „Пунто”, нарушил правилата за движение по пътищата-чл.21, ал.1, пр.2, хипотеза 1 от ЗДвП и чл.15, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост и при условията на независимо съпричиняване с неизвестен извършител, причинил смъртта на П. В. К. с ЕГН [ЕГН], поради което на осн. чл.343, ал.1, б.”в”, пр.1 във връзка с чл.342, ал.1, пр.3 от НК е осъдена на 3/три/ години лишаване от свобода, чието изпълнение на осн. чл.66, ал.1 от НК е отложено за изпитателен срок от 5/пет/години.
На осн. чл. 343г и чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК съдът наложил на подсъдимия наказание ”лишаване от право да се управлява МПС” за срок от 3/три/ години.
Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото.
С атакуваното пред ВКС решение № 4/31.01.2018г. по внохд № 377/2017г. Апелативен съд – Велико Търново потвърдил първоинстанционната присъда, като се произнесъл и по разноските, направени в хода на въззивното производство.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира касационните жалби за допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни и в законоустановения срок.
По същество жалбите са основателни, макар и не по всички наведени в тях доводи.
Неоснователно е възражението за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК – решението да е постановено от незаконен състав, поради проявена от него предубеденост. То е защитено в касационната жалба на подсъдимия със съображения за информация относно това, че близък на член от въззивния състав е пострадал от транспортно произшествие и по водено наказателно производство друг от членовете на въззивния състав е участвал в разглеждането на делото като съдия-докладчик, а третият член е участвал в процеса като защитник. На първо място следва да се посочи, че така изтъкнатите доводи не намират каквато и да е опора в материалите по делото, а и конкретното им изложение не позволява т.нар. „информация” да бъде проверена, поради липса на каквито и да са било твърдения за кои лица става реч, за какъв времеви период и пр. На следващо място, принципно гарантираното на подсъдимия от чл. 6, § 1 на ЕКЗПЧОС и чл. 7 от ЗСВ право на справедлив процес включва изискванията делото да бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. По настоящето производство липсват данни, които да сочат на каквато и да било предубеденост от страна на решаващата въззивна инстанция. По начало, за да е налице незаконен състав, поради проявена от него или негов член предубеденост или заинтересованост от изхода на делото, е необходимо да се констатират обективни данни за външно проявена позиция, на базата на които да се счете, че съдът е бил предубеден. В обхвата на тези данни могат да се включат действия от различно естество на съдията или съдебния състав (включително и процесуални – свързани с хода и движението на делото, приобщаване на доказателства и пр.). Същинската разлика между тези действия, които дават основание за отвод на съда поради неговата предубеденост и тези, които се явяват основание за отмяна на съдебния акт поради пороци в процесуалната му дейност е, че чрез първите се демонстрира по обективен път недопустимо пристрастие на решаващия орган, докато при вторите се касае за допустима от закона суверенна преценка на същия този орган. В настоящия случай от обстоятелството, че въззивният съд е утвърдил изводите за виновност на подсъдимия, съвсем не може да се заключи, че поради лично пристрастие на член от състава на съда, той е постановил атакуваното решение. Това е така, доколкото съдът подробно е изтъкнал съображения на базата на кои доказателствени източници е възприел очертаната фактология, на базата на която е приложил и материалния закон. Тази му преценка, респ. изводите му съвсем не са произволни или проява на субективизъм, поради което касационната инстанция намира, че се касае именно реализиране на законово правомощие, а не до проява на предубеденост.
С въззивното решение са утвърдени фактическите изводи на първата инстанция, като е отхвърлено като неоснователно основното оплакване на подсъдимия, че управляваният от него автомобил не е имал съприкосновение с пешеходеца, поради което не е налице причинна връзка между поведението му като водач на МПС и настъпилата в резултат на транспортно произшествие смърт на пешеходеца. Възприет е изцяло като несъмнен и безспорен механизъм на произшествието, установен от окръжния съд. Инстанциите по същество са се обединили около хронологията на събитията, особеностите на пътя, начинът на движение на пешеходеца П. К., скоростта на движение на автомобила, управляван от подсъдимия, момента на възникване на опасната ситуация, начинът на реакция на водача и участието на неустановен автомобил в причинно-следствения процес, довел до смъртта на пострадалия. Ясно са отграничени елементите от фактологията, значими за разрешаването на въпросите за отговорността на подсъдимия, а именно:
– инцидентът се е развил на 19.12.2014г., около 18,50ч., като вече е било тъмно;
– подсъдимият се движел с автомобила си на главен път 1-4 в посока [населено място], в колона от автомобили;
-в участъка на пътя пътното платно било с четири ленти за движение, разделени с пътна маркировка, три от които били предназначени за движение на автомобилите в посока от [населено място] за [населено място], а една от лентите била предназначена за движещите се в обратна посока- от [населено място] за [населено място], като между лентите за движение в двете посоки била поставена двойна непрекъсната разделителна линия;
-подсъдимият започнал да изкачва леко възвишение на пътя, като при това навлязъл в пътната лента за насрещно движение, управлявайки автомобила си с 80,05км/ч.;
– в същия момент, отляво на автомобила, пострадалият П. К. пресичал пътното платно отляво надясно по посока движение на автомобила, управляван от подсъдимия;
– пострадалият носел дърва за огрев;
-подсъдимият забелязал пешеходеца и реагирал чрез спиране, но поради близкото разстояние до него и скоростта, с която се движел, не могъл да спре и последвал удар между предна лява част на автомобила и пострадалия, като били ударени и носените от пострадалия дърва;
-след удара пострадалият паднал на пътното платно, а подсъдимият продължил движението си напред, направил обратен завой и се върнал като спрял автомобила си в близост до тялото на пострадалия;
-междувременно, след падане тялото на пострадалия на пътното платно, пострадалият бил прегазен от друго неустановено МПС, респ. с неустановен негов водач.;
Въззивният съд подробно се е спрял на възраженията на защитата относно неправилната оценка на показанията на св. Н., Т. и К. и след подробното им анализиране- самостоятелно и в съвкупност с останалите доказателствени материали – еднозначно е заключил, че подс. П. не е правил извънпроцесуални признания, че е блъснал човек, както и че по управлявания от него автомобил не са констатирани каквито и да било биологични следи от пострадалия, както и части от дрехите му.
Независимо от частичното удовлетворяване възражения на защитата, апелативният съд е направил извод, че по делото са налице достатъчно годни доказателства, на базата на които да се направят изводи за авторството на деянието и механизма на неговото протичане. Съдът се е позовал частично на показанията на св. Н., Т., К., Н. и И. и е посочил, че вечерта на произшествието, включително и по време на реализирането му, движението е било много натоварено, като в същото време, макар и всички свидетели да не са очевидци на катастрофата, в показанията им не се съдържала информация, че в района на местопроизшествието, по време на настъпването му, е имало автомобили, разположението на които обективно да са възпрепятствали осъществяването на приетия за установен механизъм на автопроизшествието. ВКС счита посоченото съждение в известна степен за парадоксално – то от една страна държи сметка за това, че лицата не са преки очевидци на злополуката/следователно – че в показанията им не се съдържа информация за обстоятелства, които не са възприети от тях/, а от друга страна – че от показанията им не се установява конкретна хипотеза – за други автомобили по време на произшествието, наличието на които да опровергаят или изменят вече посочения за установен механизъм на произшествието. Щом обаче липсват очевидци на произшествието, които да имат преки впечатления от начина на протичане на транспортното произшествие, включително и относно наличието на други автомобили в района му и тяхното разположение, съдът е бил задължен, съгласно изискванията на чл. 13 и чл.107, ал.2 от НПК, да изясни посоченото обстоятелство чрез останалите допустими доказателствени средства, каквито в конкретния случай се явяват единствено обясненията на подс. П., депозирани пред първоинстанционния съд. Обективните находки по пътното платно, констатирани в протокола за оглед, както и деформациите по лекия автомобил задължително следва да бъдат отчетени при експертните изследвания, но изводите по тях следва да са основани на годни и надлежно събрани доказателствени материали. В настоящия случай, както бе посочено единственото гласно доказателствено средство, въз основа на което могат да се правят фактически обосновани изводи са обясненията на подсъдимия, който последователно е отричал да е напускал лентата си за движение, да е преминавал в насрещната лента, като е заявил, че пред него се е движел друг автомобил, който рязко е завил надясно и че в този момент подсъдимият е видял купчина дърва, последвал е удар с тях, след което движението на автомобила е продължило около 10 метра преди водачът П. да направи обратен завой и да спре, за да проследи ситуацията. По важно е друго – въззивният съд се е позовал на събраните по делото основна, допълнителна и комплексна автотехническа експертизи, отхвърляйки оплакванията на защитата, че те са непълни, необосновани и не почиват на събраните по делото писмени и гласни доказателствени източници, без да съобрази, че в нито една от експертизите не е обсъждана задълбочено достоверността на казаното от подсъдимия от техническа гледна точка. В контекста на безспорно приетото обстоятелство, че уврежданията на пострадалия пешеходец са причинени поне от два автомобила, че движението е било натоварено/при това съобразно обясненията на подсъдимия – именно в срещуположната му лента за движение с направление [населено място], в която впрочем са констатирани и обективните находки по трасето/, при липса на каквито и да било биологични следи от пешеходеца по автомобила на подсъдимия несъмнено са възможни различни хипотези за протичане на произшествието, като само задълбоченото и основано на годни доказателствени материали научно, пълно, компетентно и комплексно изследване може да разреши конкуренцията между тях. Нещо повече, въззивният съд, при оценката на приобщените автотехнически заключения не е съобразил, че в кориците на делото не се съдържа доказателствено обезпечена информация относно начина на придвижване на пешеходеца спрямо посоката на движение на автомобила, управляван от подсъдимия. Такива данни липсват и в обясненията на подсъдимия, който последователно е заявявал възприятия единствено на куп дървета и то в неговата лента за движение. Единствено на базата на констатираните в протокола за оглед отломки в срещуположната лента за движение/ където е прието, че е станал инициалния удар между автомобила и пешеходеца/ вещите лица авто-експерти са обосновавали изводите си относно механизма на произшествието, като по никакъв начин по делото не е изяснено защо са приели, че посоката на движение на пешеходеца е отляво – надясно по направление на движението на автомобила. Не са изследвани въобще и други варианти за движение на пострадалия, включително този, при който той да е стоял неподвижно на разделителната линия между платната за движение или пък вариант да се е намирал в платното за движение на подсъдимия, но тялото му да е в позиция, обуславяща отхвърлянето му при удара в насрещното платно. Допълнително усложнение възниква и от данните, че уврежданията на пострадалия са причинени от поне два автомобила, като по експертен път не е отхвърлена и хипотезата пострадалият да е бил ударен от неустановено друго превозно средство в предходен момент, а носените от него дърва да са се намирал в лентата за движение на подсъдимия по начина, описан от него. Неяснота съществува и относно констатираните при огледа деформации по автомобила и начина им на причиняване. Вярно е, че вещите лица са се обединили около извода, че косо разположената деформация по предната лява част на капака е причинена от контакт и ударно натоварване от ствол на дърво с диаметър 5см. до 7 см.; деформацията и разкъсванията на челната част на преден ляв калник- от ударно натоварване на ствол от дърво с дължина между 2 и 3 метра и диаметър 5 до 7 см; деформацията по предна лява колона- от удар в дърво с диаметър на ствол от 5 до 7 см., а деформациите по предна лява част на облицовка, предна броня, преден ляв фар, мигач, задна част капак на двигател и най-вече челно стъкло-от контакт с тялото на пешеходеца в процеса на транслационното му ротационно движение при произшествието. Именно така посочения механизъм на причиняване на деформациите по автомобила е дал основание на въззивния съд да заключи, че по делото несъмнено е установен удар между автомобила и пешеходеца. Не е отчетено обаче нито от експертите, а и от решаващите инстанции, че на местопроизшествието/при това на значително разстояние от мястото на удара, но в непосредствена близост до пътното платно и в противоположна посока от тялото на пострадалия/ е намерена метална брадва/приложена като веществено доказателство по делото/, съответно- не е изследвана възможността тя да има отношение към процеса по причиняване деформациите по автомобила. На последно място, резонно е възражението на защитата и че експертните заключения не са дали отговор на въпроса възможно ли е причиняването на уврежданията по тялото на пострадалия/„в областта на дясното бедро и подбедрица – на 32 см. над дясната пета и на 52 см. от нея се намери масивно тъмномораво кръвонасядане на кожата с неправилна форма…..”, с най-предната и висока част на автомобила, за която липсват данни относно нейните параметри.
С оглед на изтъкнатото се налага извода, че въззивният съд неправилно е приел, че за пълното изясняване на релевантната за процеса фактология не се налага назначаване на комплексна повторна медико автотехническа и физическа експертиза, която еднозначно да изясни механизма на деянието. Участието на експерт –специалист по физика е необходимо с оглед изясняване траекторията на движение на тялото на пешеходеца, дърветата, брадвата и отломките от автомобила до позиционирането им на пътното платно по начина, отразен в протокола за оглед в контекста и на възможните механизми за протичане на автопроизшествието. Като не е изяснил посочените по-горе обстоятелства, чрез назначаване на комплексна автотехническа, медицинска и физическа експертиза въззивният съд е нарушил принципите на чл.13 и чл. 14 от НПК, съгласно които всякога съдът е длъжен да вземе всички възможни мерки за разкриване на обективната истина по делото, а това от своя страна е довело до сериозно ограничаване на правото на защита на подсъдимия П.. Известно е, че въпросът за отговорността на дееца може да бъде разрешен правилно, само ако съдът не е допуснал пороци при изясняване на фактите относно неговото поведение, като неотменимо задължение за инстанцията по същество е да анализира и оценява доказателствата, след като е изследвала цялостната доказателствена съвкупност и не е игнорирала нито едно доказателство. В конкретния случай, нарушението на този принцип от апелативния съд, се изразява в доверяването на автотехническите експертизи, при липса на сериозна обосновка за част от техните изводи и при непълно изследване на възможните хипотези за протичане на произшествието, както и отхвърлянето и/или допускането им от научна гледна точка. Известно е, че съдът е длъжен да събере доказателствата по такъв начин, че да гарантира правилността на вътрешното си убеждение по фактите. Достигането до обективната истина в процеса налага чрез стриктна процесуална дейност по допускане, събиране, анализ и оценка на доказателствените материали, категорично да бъде изключена и минималната вероятност за друг, възможен механизъм на протичане на произшествието. С оглед изтъкнатото, заключението на съда за наличие на единствено възможен извод – че поради поведението на подс. П., изразило се в нарушаване на правилата за движение по чл. 21, ал.1, пр.2 и по чл.15, ал.1 от ЗДвП, е настъпило произшествието, е направено в нарушение на процесуалните изисквания по чл.13 и чл. 107 от НПК. Констатираните съществени процесуални нарушения могат да бъдат отстранени чрез повторно въззивно производство с провеждане на въззивно съдебно следствие, което предпоставя отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от Апелативен съд- Велико Търново.
В хода на същото следва да се отстранят всички констатирани нарушения, като въпросът за механизмът на произшествието бъде изяснен по ясен и недвусмислен начин, след което да се даде и отговор по приложението на материалния закон.
Предвид изложеното и като намери касационните жалби за основателни, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на осн. чл. 354 ал.1, т. 4 от НПК
Р Е Ш И:
Отменя въззивно решение № 4 от 31.01.2018г., постановено по внохд № 377/2017г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
Връща делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: