1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 94
София, 12 март 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари 2014 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
при секретаря …………Н. ЦЕКОВА……………………… и в присъствието на прокурора от ВКП ………К. ИВАНОВ………………, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 16/2014 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения А. К. И. за възобновяване на ВНОХД № 3069/2013 г. по описа на Софийски градски съд и отмяна на решението му, с което е била потвърдена постановената от първоинстанционния съд присъда, с която той е бил признат за виновен по обвинение по чл. 129 ал.1 от НК и на основание чл. 54 от НК му е било наложено наказание шест месеца „лишаване от свобода”, изпълнението на което е било отложено за срок от три години.
В искането се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния и материален закон и явна несправедливост на наложеното наказание, които са основания за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Твърдението за съществените процесуални нарушения се обосновава с превратното тълкуване на доказателствата, липса на задълбочено изследване на фактическата обстановка, довело до неразкриване на обективната истина, съществено нарушение на правото на защита на осъдения, липса на отговор в решението на доводите на защитата. Нарушението на материалния закон се аргументира с твърдението за недоказаност на обвинението, за което И. е бил признат за виновен, а явната несправедливост – тъй като е наказан, без да е осъществил виновно изпълнителното деяние на престъплението по чл. 129 от НК. Претендира се възобновяване на производството, отмяна на решението на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане.
Защитникът на осъдения пред ВКС поддържа искането по изложените в него подробни съображения и с направеното искане.
Осъденият И. поддържа тезата на защитника си, като твърди, че са налице оневиняващи го доказателства, които в хода на новото разглеждане на делото биха довели до оправдаването му.
Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, поради което предлага да бъде оставено без уважение.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното:
С присъда от 24.04.2013 г., постановена по НОХД № 20371/2012 г. Софийски районен съд е признал подсъдимия А. К. И. за виновен в това, че на 18.09.2011 г. в [населено място] причинил на Г. Х. М. средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 129 ал.1 от НК му е наложил наказание 6 месеца лишаване от свобода, като е постановил отлагането на изтърпяването му на осн. чл. 66 от НК за срок от три години. На основание чл. 45 от ЗЗД е постановил подсъдимият да заплати на гражданския ищец И. обезщетение за претърпените от него болки и страдания в размер на 3000 лева.
Въз основа на депозирана жалба от подсъдимия А. е било образувано въззивно производство пред Софийски градски съд по ВНОХД № 3069/2013 г., приключило с решение № 1153/14.10.2013 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло.
Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение, като искането за възобновяване на въззивното дело се явява подадено в изискуемия шестмесечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК.
Разгледано по същество, същото е неоснователно.
Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция – липса на пълно, обективно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото и неправилна оценка на събраните доказателства, които като цяло са довели до неправилно приложение на закона с осъждане на подсъдимия А. по повдигнатото му обвинение, са изцяло неоснователни.
За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на доказателствените източници е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически и правни положения. В съгласие с изискването по чл. 339 ал. 2 от НПК е отговорил подробно и мотивирано на всички възражения на защитата. Това важи и за тези, които понастоящем са възпроизведени в искането за възобновяване при аргументиране на доводите за допуснатите нарушения на процесуалния и материален закон, каквито ВКС не констатира.
Проверката на материалите по делото сочи, че първоинстанционният съд е извършил разпит на всички свидетели, които са имали отношение към предмета на доказване по делото, като пред него защитата на подсъдимия не е правила допълнителни доказателствени искания. По този начин, от една страна, доказателствената основа, върху която съдилищата са могли да изграждат вътрешното си убеждение, е била достатъчна по обем, като е липсвала необходимост от разширяването й чрез служебното констатиране от страна на съдилищата за необходимост от събиране на нови доказателства за изясняване на обективната истина по делото, а от друга – липсвала е каквато и да е процесуална активност на самия подсъдим и неговата защита, които да сочат желание за събиране на нови доказателства и обосноваване на необходимост от такива. Задължение на съда е да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина със способите и средствата, предвидени в процесуалния закон / чл. 13 от НПК/, като прояви необходимата процесуална активност, но също така е вярно, че в случаите, в които някоя страна по делото твърди, че обективната истина не е разкрита, е длъжна да посочи на какво се дължи това и как би могъл да бъде преодолян този пропуск. В случая защитата на осъдения не е направила нови доказателствени искания пред въззивния съд, независимо от представеното допълнение към въззивната жалба. По същество аргументите й за порок в първоинстанционната присъда се свеждат до несъгласието й с правната интерпретация на събраните по делото доказателства и фактическите изводи, направени въз основа на тях.
При липсата на каквато и да е активност от страна на защитата, която да е насочена към обективиране на намерение за отправяне на доказателствени искания и представяне на доказателства пред въззивния съд, не може да се счете, че съдът е допуснал процесуално нарушение, като не е стимулирал подсъдимия и защитника му към процесуална активност. Поради това непроявената процесуална активност на защитата на подсъдимия не може да бъде обект на упрек към въззивния съд, който служебно не е констатирал необходимост от събиране на доказателства и назначаване на повторна експертиза. С оглед на това същият не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила.
Не се откриват и никакви нарушения при извеждане на правнорелевантните факти, на основата на които инстанциите по същество са приели обвинението за доказано. Съдът не е игнорирал никое доказателство, събрано по делото, включително и тези, които защитата намира за оправдателни такива, съдържащи се в показанията на св. Б. и на св. Х.. Те са интерпретирани в логическата си взаимовръзка, като по този начин е разкрита истината относно хронологията на инцидента между пострадалия М. и осъдения И.. Обстоятелството, че съдебните инстанции не са кредитирали показанията на св. Б. и обясненията на подсъдимия, е обезпечено с необходимите мотиви в съответните съдебни актове. Вътрешното убеждение на съда за тяхната недостоверност е аргументирано задълбочено както с останалите доказателствени източници, така и с противоречието между гласните доказателствени средства, изхождащи от осъдения и св. Б.. Така например последната свидетелка е твърдяла, че не е имало никакво съприкосновение между И. и М., а само потупване по рамото, докато самият осъден е твърдял наличие на бутане между тях. Липсата на възприятия относно механизма на получаване на телесната увреда от пострадалия у св. Х. правилно е мотивирана от въззивния съд не с обстоятелството, че упражнено насилие върху пострадалия не е имало, а с факта, че тази свидетелка поради обстоятелството, че е работила в кафенето, пред което се е развил инцидентът, е излязла пред него в по-късен момент, когато е чула, че се случва нещо необичайно. Следователно не почива на обективните доказателства по делото твърдението на защитата на осъдения, че са игнорирани доказателства, които биха оправдали осъдения. Фактът, че въззивният съд не е дал на тези доказателства правната оценка, която очакват подсъдимият и защитата му, не може да се интерпретира като игнориране на оправдателни доказателства, след като те са били анализирани и са изложени съображения за причините, поради които не им се дава вяра.
По въпроса за действията на осъдения, с които той е извил ръцете на пострадалия, от които той получил съставомерното увреждане на лявата длан, доказателствената съвкупност, върху която са направени фактическите изводи, като цяло е била непротиворечива. Противно на изложеното в искането, показанията на пострадалия М. се потвърждават от тези на свидетелите Р. и М. /по отношение на последния и тези, приобщени по реда на чл. 281 ал.4 вр. ал.1 от НПК/. Не е налице каквото и да е противоречие между тях поради факта, че някои описват съставомерното деяние като „извиване” на ръцете на пострадалия /М. и М./, а св. Р. като „мачкане”. От показанията на всички тях става ясно, че с тези думи те описват едни и същи действия на осъдения, които с оглед различния изказ и речников запас на всеки свидетел са назовани с различни думи. В тази връзка изводите на въззивния съд за конкретните действия на осъдения И., с които е причинено съставомерното телесно увреждане на М., са изведени въз основа на съвкупния анализ на всички доказателствени източници, без да е игнориран който и да е от тях и без да е допуснато превратното им тълкуване.
Не се констатира въззивната инстанция да е допуснала нарушение на правилата за допускане, изслушване и оценка на заключението на съдебно-медицинската експертиза по делото. Несъгласието с нейното заключение на защитата се състои в твърдението й, че тази експертиза е работила с доказателства, събрани на досъдебното производство, в които не се съдържат факти за падане на пострадалия върху терена вследствие на бутането между него и подсъдимия. С оглед на това се твърди, че е възможен и друг механизъм на получаване на телесната повреда, който не е изследван. Това възражение е правено и в хода на въззивното производство, въпреки че защитата не е отправила каквото и да е доказателствено искане. Въззивният съд не е констатирал необходимост по собствена инициатива да допусне изслушването на нова експертиза. Това обаче не е довело до допускане на съществено процесуално нарушение, тъй като редът, по който е проведено първоинстанционното съдебно следствие, сочи на обстоятелството, че експертите са възприели всички фактически обстоятелства, които защитата твърди, че са относими към механизма на получаване на средната телесна повреда. Видно от съдебния протокол за проведеното заседание на 30.01.2013 г. пред Софийски районен съд /л. 25 и сл./ в началото на съдебното следствие е бил разпитан пострадалият М., в показанията на който ясно и категорично са посочени фактите на залитането назад и падането му. По време на депозирането на тези показания тримата експерти, изготвили заключението на СМЕ, са присъствали в залата и техният разпит е извършен непосредствено след този на пострадалия /л.27/. Те не са променили своето заключение, а изрично са потвърдили, че механизмът, който „описа” пострадалия, отговаря на причиненото увреждане, а той е „задържане и извиване на ръката”. Този извод не почива само на гласните доказателствени източници, но и на веществените доказателства – рентгенографии, от които е установено спираловидно счупване на ІV-та дланна кост, за което експертите са заключили, че е резултат от силно захващане и усукването на дланта. При този ход на провеждане на съдебното следствие не е било налице каквото и да е съмнение у съда, че експертите са разполагали с всички факти относно деянието, поради което и не е имало потребност от назначаването на нова експертиза. Поради това не е допуснато нарушение на процесуалните правила, което да е довело до нарушаване на правото на защита на подсъдимия.
При това положение, след като въззивната инстанция е извършила всеобхватен анализ на всички доказателствените източници, като е изложила подробни, ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намира установените от първата инстанция факти за потвърдени, а възраженията на защитата за неоснователни, ВКС намира, че липсва каквото и основание да се счита, че вътрешното й убеждение е било опорочено. Всички защитни аргументи на подсъдимия и неговата защита са получили отговор във въззивното решение, в което ясно и недвусмислено е обективирано вътрешното убеждение на въззивния съд, че обвинението срещу И. е било доказано по несъмнен начин, изискуем от чл. 303 ал.2 от НПК.
На основата на установените фактически обстоятелства, които безусловно определят, че подсъдимият е причинил средна телесна повреда на пострадалия Г. М., правилно е прието, че И. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 129 ал.1 от НК. В този аспект материалният закон е бил приложен правилно, поради което липсват основания за възобновяването на производството по делото.
Неоснователен е и доводът за явна несправедливост на наложеното наказание.
С оглед събраните доказателства, влияещи на индивидуализацията на наказанието, то е било определено в нужните предели, като при отмерването му на 6 месеца са били обсъдени и надлежно оценени съобразно тяхната тежест и значение всички обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 от НК. Изложени са съображения за постигане на целите на наказанието и с отлагане на неговото изпълнение при условията на чл. 66 от НК. В искането за възобновяване на осъдения не се сочат никакви конкретни обстоятелства, които да могат да бъдат подложени на оценка от касационната инстанция в рамките на компетентността й. Единственото несъгласие с размера на наказанието и присъденото обезщетение по гражданския иск се аргументира с липсата на престъпление. С оглед изложените в решението аргументи и преценката на липса на допуснати съществени нарушения на материалния и процесуален закон, не са налице и сочените обстоятелства в искането, които да навеждат на съмнение в справедливостта на наказанието и на присъденото обезщетение по гражданския иск
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице основания за възобновяване на наказателното дело, поради което и искането за това следва да бъде оставено без уважение.
С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения А. К. И. за възобновяване на ВНОХД № 3069/2013 г. по описа на Софийски градски съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.