Р Е Ш Е Н И Е
№ 274
София, 20 юни 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети юни 2014 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
АНТОАНЕТА ДАНОВА
при секретаря …………И.ИЛИЕВА………………….. и в присъствието на прокурора от ВКП ………Д. ГЕНЧЕВ………….., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 724/2014 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия Г. Х. С. срещу въззивно решение № 90, постановено на 12.03.2014 г. от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 1037/2013 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото, като наложеното наказание лишаване от свобода е било намалено на пет години, отменена е присъдата в частта относно приложението на чл. 25 от НК и е извършено ново групиране на наказанията.
С първоинстанционна присъда № 179, постановена от Софийски градски съд на 28.05.2013 г. по НОХД № 4444/2012 г., подсъдимият С. е бил признат за виновен по обвинението по чл. 199 ал.1 т.4 вр. чл. 198 ал.1 вр. чл. 29 ал.1 б. Б от НК и на осн. чл. 54 от НК е бил осъден на наказание седем години лишаване от свобода, за изтърпяването на което е бил определен строг режим в затвор или затворническо общежитие.
Касационната жалба, подадена от името на служебния защитник на подс. С., релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК – допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Сочи се, че е нарушен принципът на чл. 14 от НПК, като не е извършен цялостен анализ на доказателствата във връзка със защитните доводи на подсъдимия, не е проверена защитната му теза, както и че протоколът за разпознаване следва да бъде изключен от доказателствената съвкупност. Прави се искане за отмяна на присъдата и решението на САС и оправдаването на подсъдимия или алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане.
Пред касационната инстанция защитата на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея аргументи и с направените искания. Самият подсъдим твърди, че не е извършител на деянието и моли да бъде оправдан.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, тъй като не са допуснати сочените в нея процесуални нарушения. Предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Жалбата е неоснователна.
Касационната инстанция не намира да е допуснато каквото и да е процесуално нарушение от категорията на съществените, което да е основание за отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.
По отношение на твърдяната в жалбата и в съдебно заседание недоказаност на авторството на подсъдимия С. ВКС намира за необходимо да посочи на жалбоподателя, че по естеството си това е твърдение за необоснованост на въззивното решение. Необосноваността не е касационно основание измежду предвидените в чл. 348 ал.1 от НПК, поради което не може да е предмет на проверка и произнасяне от касационния съд. Доказателствената обезпеченост на обвинението би могла да бъде оспорена единствено ако бъде оспорен реда за събиране и проверка на доказателствата по делото. ВКС не констатира предходните инстанции да са нарушили която и да е разпоредба на нормите от Глава Е. до Глава Ч. на НПК, регламентиращи процеса на доказване, нито да са се отклонили от принципа на чл. 14 от закона. Въззивното решение съдържа достатъчно изчерпателна аргументация на доказателствената обезпеченост на обвинението срещу подсъдимия. След като тези доказателства са събрани по реда, предвиден в процесуалния закон за тяхното събиране, те притежават съответната доказателствена стойност и правилно са поставени в основата на доказателствените изводи на двете предходни съдебни инстанции.
Несъгласието на подсъдимия и защитата му с установените обстоятелства в резултат на доказателствената дейност на съда не сочи на допуснати съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствата. Проверен в хода на проведеното въззивно съдебно следствие е бил доводът на защитата за опорочено разпознаване на подсъдимия в хода на досъдебното производство. Разпитът на свидетелите В. Р. и С. А., поемни лица на процесуално-следственото действие „разпознаване”, е потвърдил приетата от първата инстанция по делото законосъобразност на извършването му. С оглед възприятията на св. А., добросъвестно възпроизвеждащи пред въззивния съд последователността от действия на участващите в разпознаването лица, правилно е установено, че правилата на чл. 169-чл. 171 от НПК, уреждащи реда за разпознаване, са били напълно спазени. Обосновано с доказателствата по делото са анализирани и показанията на св. Р., който е заявил пред съда липса на спомен за участие в такова следствено действие, но е разпознал личния си подпис на протокола за разпознаване /л.11 от досъд. производство/. Това обстоятелство, както и изрично заявеното от св. А., че поемните лица при разпознаването са били две, обосновано са дали основание на въззивния съд да приеме, че правилата на Глава ХІV, раздел VІІ от НПК са били спазени. Протоколът за разпознаване на подс. С. е годно доказателствено средство и законосъобразно е бил включен в доказателствената съвкупност, обосноваваща доказаността на обвинението.
Анализирани са показанията на св. К. П., пострадала от престъплението, и са изложени съображения на решаващия съд за надеждността на показанията й, като източник на доказателства за установяване на авторството на престъплението. В случая обективността и добросъвестността на тази свидетелка са били извън всяко съмнение, поради което с основание те са били поставени в основата на изводите на съда за доказаността на авторството на престъплението. Качеството на един свидетел като пострадал от едно съставомерно деяние не е предопределящо за неговата заинтересованост и необективност по отношение на възпроизвежданите факти в процеса, които са предмет на доказване. Изводите за достоверност на показанията на пострадалото лице следва да бъдат обосновани с цялата доказателствена съвкупност, както е постъпил въззивният съд, проверявайки ги чрез разпитите на поемните лица. Поради това не намира опора в доказателствата по делото твърдението в жалбата за едностранчив анализ на доказателствата и предоверяване на пострадалата по делото.
Не се потвърждава от материалите по делото и доводът за игнориране на защитната теза на подс. С.. По делото са били събрани достатъчно на брой доказателства, съдържащи се в показанията на св. Л. Д. и св. Ц. А., както и таблица за явяването на работа през м. май 2012 г., изготвена от В. Т. /л. 69 от НОХД № 4444/12 г. на СГС/, от които съдилищата са установили, че на инкриминираната дата подс. С. е бил на работа. Неговото твърдение е било в същата посока, поради което е неоснователен доводът му, че тезата му не е била проверена. Съдебните инстанции обаче са приели, че това не е пречка той да извърши инкриминираното деяние, доколкото то е осъществено в интервал от време, съвпадащ с обедната почивка на подсъдимия, контролът върху спазването на работното време е бил занижен, а и самият подсъдим изрично е заявил, че не е черпил колегите си по повод на рождения си ден, тъй като нямал пари. Обстоятелството, че съдилищата не са разпитали в качеството на свидетел лицето В. Т., не може да бъде оценено като лишаване на подсъдимия от възможността да сочи доказателства в подкрепа на тезата си и в този смисъл да е нарушило съществено правата му на защита в процеса. Въззивната инстанция е положила максимални усилия за установяване на местонахождението на Т., която е допусната като свидетел още с определението по чл. 327 от НПК /28.10.2013 г./ До приключването на производството са били проведени три съдебни заседания, за всяко от които е било постановявано издирването на лицето. Въпреки положените усилия Т. не е била установена, за да бъде разпитана пред съда, но последният е приел за установен фактът, за който е следвало тя да даде показания – че подс. С. на 28.05.2012 г. е бил на работа. По този начин интересите на подсъдимия са били охранени, той не е бил лишен нито от правото до сочи доказателства, нито от това да бъдат приети за установени факти в негова полза. Последното обаче не е по необходимост свързано с очакването, че обвинението не следва да се счита за доказано. Преценката на обвинителните и оправдателните доказателства винаги е на решаващия съд. На кои от тях ще бъде дадена вяра е въпрос на негово вътрешно убеждение, което не може да бъде оспорено, ако са налице мотиви, от които може да бъде проследено неговото формиране. В случая въззивният съд е спазил изискванията на чл. 339 ал.2 от НПК и от съответността на съдебния му акт с доказателствената съвкупност не може да се направи извод, че е нарушен принципът на чл. 14 от НПК.
Проверката на въззивното решение не констатира наличие на сочените в касационната жалба съществени процесуални нарушения, поради което не е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, налагащо намесата на ВКС.
С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 90/12.03.2014 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 1037/2014 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.