О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 465
София, 17.07.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на десети май две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Петя Хорозова
ЧЛЕНОВЕ: Евгений Стайков
Светла Чорбаджиева
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2082/2016г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационните жалби на Д. З. М.-И. в качеството на синдик на [фирма] (в несъстоятелност) – [населено място], на [фирма] , представлявано от управителя Д. Б. и на [фирма] – [населено място], срещу решение №168 от 26.05.2016г., постановено по в.т.д. №128/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което е потвърдено решение №628/23.11.2015г. по т.д.№1038/2012г. на Пловдивски окръжен съд.
В касационната жалба на Д. З. М.-И. в качеството на синдик на [фирма] /н./ (производството против дружеството в несъстоятелност е продължено с участието на синдика при условията на чл.637 ал.3 т.2 ТЗ) се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на материалните и процесуалните норми и несъответстващо със събраните по делото доказателства. Сочи се, че съдът се е произнесъл по недопустим иск по чл.422 ал.1 ГПК, тъй като с исковата молба е въведено друго основание на исковата претенция (едностранно изготвен от ищеца погасителен план), различно от основанието, на което е поискано издаването на заповедта за изпълнение по чл.417 т.3 ГПК (погасителен план като приложение №4 към договора за лизинг). Отделно се поддържа се, че съдът се е произнесъл по непредявен иск за сумата 19 632.33 щ.д., който иск не е бил включен в петитума на исковата молба. Излагат се съображения, че лизингодателят [фирма] не е доказал, че е осигурил безпрепятствено ползване от лизингополучателя на лизинговата вещ, обстоятелство, чието доказване е разпределено от първоинстанционния съд в тежест на ищеца. Според касатора въззивният състав е изследвал само малка част от доказателствения материал по делото, въз основа на който е направил погрешен и едностранчив анализ на релевантните за спора факти. В касационната жалба се сочат аргументи за основателността на възражението на [фирма] /н./ за наличие на виновно неизпълнение на договора от страна на лизингодателя, което обуславя неоснователността на предявените установителни искове. Претендира се отмяна на въззивното решение, отхвърляне на претенциите на [фирма] и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба, подадена от синдик Д. М.-И., са формулиран следните процесуалноправни въпроси, за които се твърди, че обуславят наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно:
1.”Допустим ли е установителен иск, предявен при условията на чл.422 от ГПК, когато изпълнителният лист е издаден на основание чл.417 т.3 ГПК, а в исковото производство ищецът претендира вземане, различно от това, инкорпорирано в нотариално заверения документ, основание за издаване на изпълнителен лист?”
2.”Налице ли е произнасяне извън предмета на спора, когато в петитума на исковата молба липсва изрично искане за присъждане на определена сума и достатъчно основание ли е съдът да се произнесе по претенция, описана само и единствено в обстоятелствената част, но липсва такава претенция в петитума на исковата молба?”.
В изложението е поставен и следния процесуалноправен въпрос, за който се сочи, че обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК:
3.”Следва ли въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и след самостоятелна преценка на всички доказателства да се произнесе с решение като изложи собствени мотиви по спора, въведен с въззивната жалба, да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи, да определи предмета на спора и относимите към него факти като обсъди събраните в тази насока доказателства от страните и следва ли въззивният съд да разглежда всички доводи и аргументи на страните или е обвързан с тези, дадени в първоинстанционното производство?. Сочи се, че поставеният въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №217/9.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение №422/3.06.2010г. по гр.д.№805/2009г. ВКС, І г.о., решение №324/22.06.2010г. по гр.д.№1413/2009г. на ВКС, ІV г.о., решение №126/15.08.2014г. по гр.д.№5207/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение №68/24.04.2013г. по т.д.№78/2012г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №40/4.02.2015г. по гр.д.№4297/2014г. на ВКС, ІV г.о..
В срока по чл.287 ал.1 ГПК са депозирани писмени отговори на касационната жалба от ищеца [фирма] – [населено място], и от ответниците [фирма] /н./ и [фирма].
В отговора на [фирма] се застъпва становището, че нито един от поставените от синдик Д. М.-И. въпроси не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не се сочат доводи, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се, че третият въпрос не е значим за спора по см. на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е изложил съображения по всички важни и съществени положения по делото. Същевременно се сочат аргументи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Иска се недопускане на касационно обжалване и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
В отговора на [фирма] /н./ и на [фирма], изготвен от процесуалния представител на двете дружества – адвокат З. Л., се излагат съображения в подкрепа на основателността на касационната жалба на синдик Д. М.-И., както и за наличието на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касационните жалби на [фирма] /н./ и на [фирма] срещу въззивното решение №168 от 26.05.2016г., по в.т.д. №128/2016г. на Пловдивски апелативен съд са подадени от адвокат З. Л. с идентично съдържание както на самите жалби, така и на изложенията към тях по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. В жалбите се поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено при съществено противоречие с материалните и процесуалноправни норми и със събраните по делото доказателства. Сочи се недопустимост на претенциите по чл.422 ал.1 ГПК доколкото същите се основават на погасителен план, различен от погасителния план по приложение №4 към договора за лизинг, въз основа на който е поискано издаването на заповед за изпълнение по чл.417 т.3 ГПК. Излагат се съображения в подкрепа на основателността на възражението на дружествата, че ищецът [фирма] е нарушил задължението си по договора да предостави необезпокоявано ползване на лизинговата вещ, която е била отнета от лизингодателя още към месец септември 2010г. и впоследствие не му е била върната обратно. Твърди се, че въззивният съд не е извършил цялостна самостоятелна проверка на фактическите твърдения на страните, доводите и възраженията на ответниците, че избирателно е обсъдил събраните по делото доказателства и че не се е произнесъл по изложените от въззивниците съображения срещу твърдяната порочност на първоинстанционното решение като се поддържа, че препращането към мотивите на решението на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК, не освобождава въззивния съд от задължението да изведе свои самостоятелни изводи. Според касаторите лишаването на лизингополучателя от възможността да ползва вещта (самолета) след месец септември 2010г. обуславя неоснователност на претенциите за заплащане на лизингови вноски за исковия период от 1.04.2012г. до 31.07.2012г., както и на договорна лихва и на неустойка за забава. С касационните жалби се претендира отмяна на обжалваното решение и присъждане съдебноделоводните разноски за всяко едно от дружествата-касатори.
В изложенията по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационните жалби на [фирма] /н./ и на [фирма] са формулирани следните идентични правни въпроси:
1..”Допустим ли е установителен иск, предявен при условията на чл.422 от ГПК, когато изпълнителният лист е издаден на основание чл.417 т.3 ГПК, а в исковото производство ищецът претендира вземане, различно от това, инкорпорирано в нотариално заверения документ, основание за издаване на изпълнителен лист и доколкото по отношение на размера и падежа на лизинговите вноски договорът за финансов лизинг съдържа изрично препращане към погасителния план, от значение ли е кой погасителен план е предмет на производството по чл.422 ГПК в случай, че към датата на подаването на заявлението по чл.417 ГПК е съществувал съвсем различен погасителен план към същия договор за лизинг от приложения към заявлението и исковата молба?”. Сочи се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – предпоставка за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
2.”Задължен ли е въззивния съд да обсъди и анализира в мотивите на решението си всички възражения, доводи, твърдения и оспорвания на страните като направи самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, обоснове фактическите констатации и правни изводи, които е направил и следвало ли е въззивният съд да определи предмета на спора и относимите към него факти като обсъди събраните в тази насока доказателства от страните и да изложи собствени мотиви по спора, въведен с въззивната жалба?”. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС в решение №212/1.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение №283/14.11.2014г. по гр.д.№1609/2014г. на ВКС, ІV г.о., решение №210/15.08.2014г. по гр.д.№6605/2013г. ВКС, ІV г.о., решение №59/14.04.2015г. по гр.д.№4190/2014г. ВКС, ІV г.о., решение№101/3.06.2015г. по т.д.№1740/2014г. на ВКС, І т.о. и решение №34/26.02.2015г. по гр.д.№6256/2014г. на ВКС, ІІ г.о.
3.”Въззивната инстанция, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236 ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника?”. Според касаторите е налице предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касация, тъй като въпросът е решен в противоречие с решение №157/8.11.2012г. по т.д.№823/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение №194/18.06.2013г. по гр.д.№1100/2012г. на ВКС, ІV г.о. и решение №94/28.03.2014г. по гр.д.№2623/2013г. на ВКС, ІV г.о.
4.”Следва ли въззивния съд да разглежда въззивните жалби само по заявените в тях основания в съответствие с разпоредбата на чл.269 ГПК?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №176/8.06.2011г. по гр.д.№1281/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №81/4.05.2015г. по гр.д.№5534/2014г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение №65/30.07.2014г. по т.д.№1656/2013г. на ВКС, ІІ т.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК са депозирани писмени отговори на касационните жалби на [фирма] /н./ и на [фирма] от [фирма] и от Д. М.-И. в качеството на синдик на В. Д.” ООД /н./.
В отговорите на [фирма] се поддържа, че липсват твърдените от касаторите основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Оспорва се становището на жалбоподателите, че предявените установителни искове по чл.422 ГПК са с различен предмет от предмета на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Сочи се, че въззивният състав е разяснил виждането си относно релевантните за спора обстоятелства като е дал отговор на спорните въпроси, поставени във въззивните жалби. Акцентира се върху факта, че съдът е обсъдил подробно възражението на двете дружества за неизпълнен договор, поради което инцидентното споменаване за неоснователност на възражението за мълчаливо прекратяване на договора, не се е отразило на самото решение. Излагат се съображения за неоснователност на касационните жалби по съществото на спора. Претендира се недопускане на въззивното решение до касация и присъждане на юрисконсултско възнаграждение по всяка една от двете касационни жалби.
В отговорите на Д. М.-И. в качеството на синдик на В. Д.” ООД /н./ се поддържа, че всеки един от формулираните от касаторите в изложенията по чл.284 ал.3 т.1 ГПК четири процесуалноправни въпроса, обуславя допускане на касационно обжалване.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №628/23.11.2015г. по т.д.№1038/2012г. на Пловдивски окръжен съд е признато за установено по отношение на [фирма], [фирма]/н./, [фирма] и синдика на [фирма] /н./, че ответниците [фирма] /н./ и [фирма] дължат солидарно на ищеца [фирма] просрочени парични задължения, произтичащи от договор за финансов лизинг №86173/31.10.2008г., ведно с приложение №4 – погасителен план, неразделна част от договора за лизинг, и договор за поръчителство от 31.10.2008г., в общ размер на 448 135.99 щатски долари, от които 269 986.20 щатски долари – главница за периода от 1.04.2012г. до 31.07.2012г., 158 517.46 щ.д. – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 1.04.2012г. до 31.07.2012г. и 19 632.33 щ.д. – договорна лихва за забава /неустойка/ за периода от 21.04.2012г. до 30.08.2012г., ведно със законна лихва върху просрочената главница от 269 986.20 щ.д. и върху договорната /възнаградителна/ лихва от 158 517.46 щ.д., считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 18.9.2012г. до окончателното погасяване на задълженията, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 9169/26.09.2012 г. по ч.гр.д. №14384/2012г. по описа на Пловдивски районен съд, ХІ гр.с. С решението ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ищеца направените от него разноски, както по заповедното производство, така и в самото исково производство.
Първоинстанционният съд е посочил, че основното възражение на ответниците [фирма]/н./ и [фирма] за недължимост на погасителните вноски, лихви и неустойки за съответните искови периоди по договора за финансов лизинг от 31.10.2008г. между [фирма] и [фирма] е, че лизингодателят е отнел изцяло владението и контрола от [фирма] върху самолета – лизинговата вещ, като това състояние окончателно е установено след проведената на 14.09.2010г. среща в П., Франция. Във връзка с възражението на ответниците за неизпълнение на задължението на лизингодателя да осигурява безпрепятствено ползване на самолета, предмет на договора за финансов лизинг, окръжният съд е обсъдил в детайли показанията на свидетелите Г. К. и Д. Л., електронната кореспонденция, касаеща подготовката на срещата в П., писмото на П. Б. до Д. Л. от 8.08.2014г. /л.154/, писмото на П. Б. до Д. Л. от 10.09.2014г. /л.156/, писмото на Г. К. от 2.11.2010г. до Д. Л., Р. М. и Д. Л. с копие до Д. Б. и П. Б. /л.160/. Въз основа на посочените доказателства съдът е приел за установено, че основната цел на проведената в П. среща е уреждането на финансовите отношения между страните, свързани с натрупани задължения на [фирма] за извършени разходи по техническата поддръжка на самолета. Съдът е изложил съображения, че въпреки че представителят на „У. ” е поел водеща роля за разрешаването на възникналите проблеми, от доказателствата по делото, включително и от показанията на разпитаните свидетели, не може да се приеме, че лизингодателят е нарушил задълженията си договора за осигуряване на спокойно и необезпокоявано ползване на самолета, съобразно клаузите на лизинговия договор.
Обсъждайки писмото от 20.08.2010г. на Д. за безопасност на гражданските полети до [фирма] /л.217/, с което дружеството е уведомено, че с оглед прекратяването на споразумението му с френската фирма „А.” самолетът не изпълнява изисквания на Регламент на Комисията /ЕК/ № 2042/2003г., поради което не му е разрешено да лети, както и писмото от 5.8.2010 г. на „А.” до [фирма] /л. 218/, с което дружеството се уведомява, че от датата на писмото фирмата прекратява всякакви дейности по мониторинг за летателна годност на самолета, като информира за това и френските авиационни власти, първоинстанционният съд е обосновал извода, че не може да се приеме, че причина да не може да се продължи договора за наем на [фирма] с „R. A.”, е забрана от страна на „У.” самолетът да лети. Според съда именно прекратяването на дейностите по мониторинг на летателната годност на самолета е причината самолетът да не отговаря на посочените нормативни изисквания на Регламент на Комисията /ЕК/ № 2042/2003 за летателна годност и да не може да бъде ползван по предназначение.
За да отхвърли възражението на ответниците, че [фирма] чрез фактическото изземване на владението върху самолета и отнемане на контрола върху него, осъществено окончателно на срещата на 14.09.2010г. не е нарушило клаузите на лизинговия договор, съдът е обсъдил довода на лизингополучателя, че на 26.08.2010г. документите на самолета са били предадени от „У. Е. ентърпрайз” на Б. Н.., за който е представено пълномощно /л. 3874 и сл./, дадено от [фирма] за това като представител и консултант да извърши необходимите действия по събирането на всички надлежни документи относно регистрацията на процесния самолет, отдаден на финансов лизинг с процесния договор, изрично посочен в пълномощното. Този факт съдът не е приел като блокиране на възможността на лизингополучателя да се ползва от самолета съобразно договора като е посочил, че предаването на документацията на лицето Б. Н. е свързано с решението по-нататъшната техническа поддръжка на самолета да се осъществява от „S.”, след като вече към дата 5.08.2010г. „А.” е прекратило дейностите по мониторинг на самолета, т.е. след като вече е настъпила правна невъзможност на самолета да лети. Според окръжния съд особено съществено в тази насока е обстоятелството, че [фирма] не притежава свидетелство за авиационен оператор, т.е. лизингополучателят не би могъл директно да използва самолета за осъществяване на граждански полети, а ползването съобразно лизинговия договор би могло да се осъществява единствено чрез отдаването на самолета на дружество, което притежава такъв лиценз. При положение, че се установява, че към 5.08.2010г. договорът на „В. Д.” с „А.” се прекратява, очевидно именно това е причината, поради която към тази дата дружеството е изпаднало в невъзможност да използва самолета за осъществяване на граждански полети, каквата възможност би възникнала единствено при сключване на нов подобен договор с дружество, притежаващо необходимия лиценз.
Според съда с действията си след 14.09.2010г. лизингополучателят не е обективирал становище, че лизингодателят не изпълнява задълженията си по договора. Съдът е посочил, че на 1.02.2011г. е сключено споразумение между [фирма] и [фирма] /л.215-216/, с което страните са констатирали съществуващи падежирани и непадежирани задължения по лизинговия договор, както и, че е била издадена банкова гаранция с наредител [фирма], с която се обезпечава изпълнение на част от задълженията на лизингополучателя по процесния договор. Окръжният съд е посочил, че освен във споразумението, лизингополучателят признава своя забава за заплащане на лизинговите вноски в писмата на П.Б. до Д.Л. и Дж.Л. от 3.06.2011г. /л.228/ и от 13.12.2011г. /л.233/.
Първоинстанционният съд е обсъдил представените от ответниците доказателства, установяващи обстоятелството, че [фирма] е възложил мониторинга върху самолета на друго дружество, поради което самолетът е преместен от летище „Б.” в Б. на 28.6.2011г., както и че лизингодателят е възложил различни дейности по самолета, включително, че е влизал в преговори за продажба или отдаване под наем или лизинг на самолета. Според съда тези обстоятелства сами по себе си не означават, че лизинговите вноски не се дължат, тъй като за посочените действия е бил уведомяван [фирма]. В заключение първоинстанционният съд е обосновал извода, че няма основание да се приеме, че с действията си [фирма] е лишило лизингополучателя от възможността да ползва самолета.
На първо място въззивният състав от Пловдивския апелативен съд се е произнесъл по допустимостта на обжалваното решение на Пловдивски окръжен съд във връзка с оплакването на въззивниците за произнасяне от първата инстанция по недопустим установителен иск поради различен предмет на претенцията по чл.422 ал.1 ГПК и тази в заповедното производство, както и за произнасяне по непредявен с петитума на исковата молба иск за установяване на задължение на ответниците в размер на 19 632.33 щ.д. – договорна неустойка за забава за периода от 21.04.2012г. до 30.08.2012г.
Въззивният съд е приел за неоснователно твърдението, че установителният иск на [фирма] е недопустим, защото имал различен предмет от претенцията в заповедното производство, доколкото към заявлението от 18.09.2012г. по чл.410 ал.1 във вр. с чл.417 т.3 ГПК не бил приложен действащия към тази дата погасителен план. Съдът е посочил, че въпросът дали вземането, което е предмет на заповедта за изпълнение съществува, е предмет на исковия процес по реда на чл.422 ал.1 ГПК, поради което изискуемостта на сумите за вземането, произтичащо от незаплатени лизингови вноски, следва да се преценява с оглед договорените между страните падежи на конкретните задължения, а тези договорени падежи и/или съответното им оспорване, са предмет по съществото на спора. Във въззивното решение е отразено, че от заключението по извършената счетоводна експертиза /л.920 и сл./ е установено, че съществуващите непогасени договорни задължения на лизингополучателя [фирма] за процесния период, са напълно идентични с размерите на вземанията, за които е била издадена заповедта на изпълнение.
Въззивният състав е приел за невярно твърдението на въззивниците, че обжалваното решение – по отношение на сумата 19 632.33 щ.д., представляваща договорна лихва за забава /неустойка/ за периода от 21.04.2012 г. до 30.08.2012 г., е било постановено без съответно направено от ищеца искане. Съдът е посочил, че от исковата молба е видно, че тази сума е била конкретно посочена от ищеца (стр. 4-та от исковата молба) и е включена в общата претенция от 448 135.99 щ.д., за която е била издадена заповедта за изпълнение.
За да потвърди първоинстанционното решение по съществото на спора въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е дал отговор на оплакванията на въззивниците във въззивните жалби в контекста на доказателствата и доводи на страните, обсъдени подробно в мотивите на първоинстанционното решение, към които въззивната инстанция е препратила на основание чл.272 ГПК.
Съдът е приел, че основното и единствено възражение по същество, поддържано от въззивниците, е възражението за недължимост на лизинговите вноски за периода от 1.04.2012г. до 31.07.2012г. поради твърдяно неизпълнено задължение на лизингодателя [фирма] да предостави на лизингополучателя [фирма] фактическото ползване на лизинговата вещ, което според съда по своята правна същност е възражение за неизпълнен договор по чл.90 ал.1 ЗЗД. Апелативният съд е посочил, че основният аргумент за неоснователност на възражението за неизпълнено задължение на лизингодателя да осигури безпрепятствено ползване на лизинговата вещ е свързан с обстоятелството, че съобразно спецификата и особения режим за ползване (експлоатация) на лизинговата вещ (самолет), лизингополучателят [фирма] нито е можел фактически, нито е имал правото самостоятелно от свое име да я ползва поради липсата на лиценз за авиационен оператор, т.е., че самолетът е могъл да бъде използван по предназначение само чрез другиго, включително чрез одобрен от лизизингодателя наемател или сублизингополучател, но безусловно във всички случаи – чрез лицензиран авиационен оператор с изричното съгласие, одобрение и постоянен контрол на лизингодателя [фирма] като собственик на самолета. В тази връзка съдът е акцентирал върху категоричните и много детайлно разписани предвиждания на разпоредбите в раздел Х-ти от договора, включващи правото на лизингодателя при констатиране на нередности, свързани с провежданата от оператора експлоатация, „да предприеме незабавни мерки като отнеме владението на самолета от оператора и да го предаде на друг оператор, избран от лизингодателя”- чл.Х (5) от договора за лизинг от 31.10.2008г. Съдът е приел за относима за спора и клаузата по чл.Х (6) от договора, регламентираща случаите на непостигнат от авиационния оператор положителен резултат при одита на лизингодателя като в нея е посочено, че „във всички случаи на несъответствие на одита лизингополучателят следва да не преустановява заплащането на лизинговите вноски“.
В обжалваното решение е посочено, че ползването на самолета е започнало чрез притежаващия съответен лиценз френски авиационен оператор „А.”, което дружество на свой ред е сключило съответния договор за техническата поддръжка на самолета с дружеството „У. ер ентърпрайз”“ (л. 450 и сл.). Съдът е акцентирал върху установения с писмата до [фирма] от 20.08.2010г. факт /л.217 и 218/, че поради неплащане от страна на лизингополучателя на необходимите и задължителни разходи за подръжка на самолета, тази подръжка е била спряна, което от своя страна е станало причина за последващата забрана за полети. Според въззивния състав спирането на самолета от търговска експлоатация, предизвикано единствено от неизпълнението на задължението на лизингополучателя да осигури летателната годност на самолета, е причината за проведената на 14.09.2010г. среща в П., след която – поради неизпълнените технически изисквания за летателна годност, които изцяло са били отговорност (включително финансова) на лизингополучателя [фирма], самолетът не е бил предаден на тогавашния му наемател – фирмата „R. A.“.
В решението е отразено, че не е налице „мълчаливо прекратяване на договора за лизинг“ след 20.08.2010г. от страна на лизингодателя. Аргумент за този извод съдът черпи и от споразумението от 1.02.2011г. /л.215/, което доказва желанието на страните по договора за търсене на начини за финансово осигуряване на плащанията по бъдещите дължими лизингови вноски. Съдът акцентира и върху обстоятелството, че ответниците не твърдят и не установяват след 20.08.2010г. лизингополучателят да е посочил лицензиран оператор, който да поеме експлоатирането на самолета, съобразно договора и авиационните правила за неговата експлоатация.
В заключение въззивният състав е направил извода, че лизингодателят не е имал договорна или законова възможност да предостави лизинговата вещ за ползване на лице, което е нямало право да я експлоатира. Това право е принадлежало само на лизингополучателя, който е имал задължението не само да осигурява техническото обслужване на самолета, но и да сключи съответен договор с лицензиран авиационен оператор за позволена от авиационните власти експлоатация на този самолет. Затова според съда не може да се приеме, че твърдените от ответниците и установени по делото действия на лизингодателя [фирма] по осигуряване на техническата поддръжка и авиационна годност на самолета, могат да бъдат тълкувани като неизпълнение на негови задължения или като нарушение на правата на лизингополучателя по сключения между тях договор за финансов лизинг и че тези действия биха могли да бъдат основание за неплащане на дължимите лизингови вноски за процесния период от 01.04.2012 г. до 31.07.2012 г., включително и от поръчителя [фирма].
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не може да обоснове допускане на касационно обжалване оплакването на касаторите за недопустимост на въззивното решение с твърдението, че с исковата молба по чл.422 ал.1 ГПК е въведено друго основание на исковата претенция, различно от основанието, на което е поискано издаването на заповедта за изпълнение по чл.417 т.3 ГПК. На първо място следва да се има предвид, че основанието, посочено в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е задължението по чл.V ал.1 от нотариално заверения договор за лизинг от 31.10.2008г., предвиждащ заплащане на лизингови вноски по утвърден погасителен план с право на лизингодателя да променя вноските според промените в L., т.е. погасителният план като приложение №4 към договора не представлява самостоятелно основание за плащане. В тази връзка е налице идентитет между основанието, на което е поискано издаването на заповедта за изпълнение по чл.417 т.3 ГПК и основанието на предявения установителен иск от [фирма]. На второ място следва да се има предвид, че с исковата молба в съответствие с разпоредбата на чл.422 ал.1 ГПК ищецът е поискал установяване съществуването на точно тези вземания, за които е издадена оспорената от ответниците заповед за изпълнение. Настоящият състав споделя виждането на въззивния съд, че въпросът за точното установяване на размера на съществуващите вземания (при актуализиран погасителен план по чл.V ал.1 от договора) е предмет на доказване при разглеждането на спора по съществото в исковото производство.
С оглед разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, касационният състав следва да обсъди евентуалната допустимост на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване без да е необходимо за това формулиране на въпроси по чл.280 ал.1 ГПК. Независимо от горното, като се има предвид, че както в изложението към жалбата на синдик Д. М.-И., така и в изложението към жалбите на [фирма] /н./ и [фирма], е поставен въпроса: „Допустим ли е установителен иск, предявен при условията на чл.422 от ГПК, когато изпълнителният лист е издаден на основание чл.417 т.3 ГПК, а в исковото производство ищецът претендира вземане, различно от това, инкорпорирано в нотариално заверения документ, основание за издаване на изпълнителен лист?”, допълнен с въпроса: „Доколкото по отношение на размера и падежа на лизинговите вноски договорът за финансов лизинг съдържа изрично препращане към погасителния план, от значение ли е кой погасителен план е предмет на производството по чл.422 ГПК в случай, че към датата на подаването на заявлението по чл.417 ГПК е съществувал съвсем различен погасителен план към същия договор за лизинг от приложения към заявлението и исковата молба?” следва да се отговори, че въпросите не са от значение за евентуалната недопустимост на въззивното решение доколкото (по съображенията изложени по-горе) в случая е налице идентичност между основанието, на което е поискано издаването на заповедта за изпълнение по чл.417 т.3 ГПК и основанието на предявения установителен иск от [фирма], както и пълно съответствие на вземанията, предмет на установителния иск и тези, за които е издадена оспорената от ответниците заповед за изпълнение.
Не може да обуслови допускане на касация за проверка на евентуална недопустимост на въззивното решение оплакването в касационната жалба на синдик Д. М.-И., че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск за сумата 19 632.33 щ.д., който иск не е бил включен в петитума на исковата молба, както не представлява предпоставка за допускане на касация поставения в тази връзка въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК: ”Налице ли е произнасяне извън предмета на спора, когато в петитума на исковата молба липсва изрично искане за присъждане на определена сума и достатъчно основание ли е съдът да се произнесе по претенция, описана само и единствено в обстоятелствената част, но липсва такава претенция в петитума на исковата молба?”. В тази му част решението не е евентуално недопустимо, тъй като липсва произнасяне по непредявен иск. На първо място касационният състав споделя съображенията на въззивния състав, че в случая следва да се приеме, че претенцията за установяване съществуването на вземане за сумата 19 632.33 щ.д. – договорна неустойка, е част от предмета на спора, тъй като в петитума на исковата молба е посочен общия размер на задълженията от 448 135.99 щ.д., включващ отразеното само в обстоятелствената част на исковата молба задължение от 19 632.33 щ.д. На второ място следва да се отбележи, че първоинстанционният съд в откритото заседание на 22.04.2013г. по т.д.№1038/2012г. с определение №721/22.04.2013г. в своя доклад по чл.374 ал.1 ГПК, неоспорен от страните, е приел, че претенцията от 19 632.33 щ.д. е включена в предмета на спора по чл.422 ал.1 ГПК като по този начин съдът е отстранил неяснотата, произтичаща от пропу