О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№46
гр.София, 13.01. 2010 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в закрито заседание на осми януари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 893/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Л. Б. П. от гр. С. е подал касационна жалба вх. № 3* от 10.06.2009 год. срещу въззивното решение от 19.03.2009 год. по гр.дело № 1282/2007 год. на Софийския градски съд, въззивна колегия, ІІ-г отделение, с което е оставено в сила решението от 15.01.2007 год. по гр.дело № 7009/2004 год. на Софийския районен съд, 43-ти състав. С първоинстанционното решение е отхвърлен иска на касатора срещу И. Н. А. за признаване за установено правото на собственост върху празно дворно място в гр. С., ул.”Л” № 75, съставляващо УПИ ХV-136 от кв.27, цялото с площ 790 кв.м., при съседи: УПИ ХІV-135, УПИ Х-197, УПИ VІІ-151, 198 и УПИ ХVІ-137. Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствени правила, необоснованост и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на решението и уважаване на предявения иск.
Като основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение се сочи произнасянето на градския съд по процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: дали разпоредбата на чл.121, ал.3 ГПК/отм./ във връзка с чл.114 и чл.115 ЗС е приложима за жалбоподателя и неговия праводател.
Ответникът по касация И. Н. А. от гр. С. е на становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., съобрази следното:
По делото е безспорно установено, че на 06.02.2002 год., в хода на производството по гр.дело № 6765/1999 год. на Софийския районен съд, 47-ми състав, ищците по същото дело – Н. И. Т. , М. Г. А. и П. И. У. продали на Ц. Й. Х. спорния имот.
На 12.12.2002 год. между Ц касатора Л. Б. П. бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот.
С решение от 30.10.2000 год. по гр.дело № 6765/1999 год. на СРС, 47-ми състав, влязло в сила на 24.03.2003 год., е отхвърлен предявения от споменатите трима наследници на починалия през 1958 год. И. К. , срещу И. Н. А. , иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./ за признаване за установено правото им на собственост върху процесния по настоящото дело УПИ ХV-136 от кв.27. Безспорно е, че исковата молба по гр.дело № 6765/1999 год. на СРС, 47-ми състав не е била вписана.
С решение от 27.02.2004 год. по гр.дело № 27000710/2003 год., влязло в сила на 20.03.2004 год., Софийският районен съд, 27-ми състав обявил за окончателен на основание чл.19, ал.3 ЗЗД сключения на 12.12.2002 год. предварителен договор. Решението е било вписано на 08.04.2004 год.
За да потвърди решението на първата инстанция, въззивният съд е приел, че праводателят на касатора – Ц. Й. Х. е трето лице-приобретател на спорния имот в хода на висящия процес по гр.дело № 6765/1999 год. на СРС, 47-ми състав, поради което е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението – чл.121, ал.3, предл.първо ГПК/отм./, независимо, че не е взел участие като страна. Прието е, че към 1999 год., когато е депозирана, исковата молба по гр.дело № 6765/1999 год. на СРС, 47-ми състав не е подлежала на вписване съгласно чл.114, б.”в” във връзка с чл.112, б.”з” ЗС; приобретателят на процесния имот не е защитен от оповестително-защитното действие на вписването и за него не важи изключението на чл.121, ал.3, предл.второ ГПК/отм./. Според въззивния съд, макар и да черпи правата си от вписан акт, приобретателят на чужд имот Ц. Й. Х. не е могъл да стане собственик – претендираното от праводателите му право е било отречено спрямо ответника И със сила на пресъдено нещо.
За разлика от първоинстанционния съд, въззивната инстанция е разгледала и е намерила за основателно и заявеното като евентуално правоизключващо възражение на ответника, че е придобил имота по давност. Прието е било, че за периода от 1953 год. до 30.03.1973 год./отмяната на чл.ІІ ЗСГ/ родителите на ответника са осъществявали владение върху цялото дворно място, което продължило след 1990 год. до 1998 год., когато починала майката, а ответникът установил свое владение, наред с останалите наследници по закон. Съдът приел, че родителите на ответника са придобили по давност процесните 790 кв.м. още към 1963 год. и много преди влизане в сила на ЗСГ.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
„Т”, според най-широкото определение на понятието се състои в разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й. Точното прилагане на закона е изясняване на установеното в него правило, и съответно неточното му прилагане е създаването на правило, различно от установеното в закона. Правният въпрос от значение за изхода на конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. В случая, жалбоподателят не сочи непълноти или неясноти на приложимите за конкретния казус процесуалноправни или материалноправни норми, нито поддържа, че въззивният съд за първи път се е произнесъл по аналогичен правен спор или че с решението е било изоставено едно тълкуване на закона и е било възприето друго.
На първо място, жалбоподателят не се позовава на непълнота или неяснота на правилото на чл.121, ал.3 ГПК/отм./. Когато условията за прилагането му са налице, приобретателят става адресат на силата на пресъдено нещо както страната в процеса, от която е придобил спорното право. Ако решението е постановено в нейна полза, той ще може да се позове на силата на пресъдено нещо и да използва преюдициалното й действие в процес срещу противната страна. Когато решението е във вреда на прехвърлящия, неговият правоприемник не може да претендира в нов процес срещу противната страна, че прехвърленото право съществува, когато то е било съдебно отречено. Съгласно чл.121, ал.3 ГПК/отм./, решението не представлява пресъдено нещо спрямо приобретателя, когато той е придобил спорното право преди вписване на исковата молба, с която е бил заявен спор относно това право, или пък когато приобретателят може да се позове на чл.78 ЗС при придобиване на спорната движима вещ, респ. на вещни права върху нея. Приобретателят на права по и скове, подлежащи на вписване, се нуждае от защитата на чл.121, ал.3, предл.второ ГПК/отм./ при исковете, с които се цели установяване нищожността на подлежащи на вписване сделки, т.е. при отрицателни установителни искове за несъществуването на претендираните въз основа на такива сделки права. При такива искове прехвърлянето на правото, предмет на иска, ще изхожда от ответника и без защитното правило на чл.121, ал.3, предл.второ ГПК/отм./ приобретателят, придобил спорното право, преди да е била вписана исковата молба, че то не съществува, би бил обвързан от силата на пресъдено нещо, с която спрямо ответника би било установено, че претендираното от него право, извеждано от нищожната сделка, не съществува. Следователно, правилото на чл.121, ал.3 ГПК/отм./, че постановеното решение съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя с изключение действието на вписването, когато се касае за недвижим имот /чл.114 ЗС/ се отнася до хипотезата на подлежащи на вписване искови молби за установяване нищожността на подлежащи на вписване правни сделки.
На следващо място, жалбоподателят не се позовава на непълноти или неясноти на чл.114, чл.112 или чл.115, ал.2 ЗС.
По силата на допълнението на Закона за собствеността /Обн., ДВ, бр.34 от 25.04.2000 год., в сила от 01.01.2001 год./ разпоредбата на чл.112 ЗС придоби нова редакция, като в б.”а” беше предвидено вписване и на всички актове, с които се признават вещни права върху недвижими имоти. В същия смисъл беше допълнен и чл.4, б.”а” от П. за вписванията /ДВ, бр.5 от 16.01.2001 год., също в сила от 01.01.2001 год./. На това основание и с оглед разпоредбата на чл.112, б.”з” ЗС, следва да се приеме, че на вписване подлежат и съдебните решения по исковете за собственост, тъй като с тях със сила на пресъдено нещо се признава или отрича съществуването на това вещно право и в този смисъл заместват актовете по чл.112, б.”а” ЗС. В същото време, доколкото съгласно чл.11, б.”в” във връзка с чл.4, б.б.”з” и „а” ПВ на вписване подлежат исковите молби за постановяване на решения, заместващи актовете, с които се признават вещни права върху недвижими имоти, на вписване следва да подлежат и исковите молби за собственост.
Оплакванията, съдържащи се в касационната жалба са за съществени нарушения на чл.121, ал.3 ГПК/отм./ и за нарушение на материалния закон /чл.112, б.”з”, чл.113, чл.114, б.”а” и чл.115, ал.2 ЗС/ биха могли да бъдат предмет на касационна проверка от Върховния касационен съд в производство по чл.290 ГПК, но само ако е налице поне една от предпоставките, предвидени алтернативно от чл.280, ал.1 ГПК. Както се посочи, обаче липсва твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Отделно от това, изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не съдържа твърдения за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК по отношение изводите на градския съд, с които е намерено за доказано възражението на ответника за придобиване по оригинерен начин собствеността върху имота чрез изтекла в полза на родителите му преди влизане в сила на Закона за собствеността на гражданите давност. От основателността на това изключващо правата на касатора възражение е обусловен извод за отхвърляне на иска, който е самостоятелен и независим от приетото от въззивния съд по приложението на чл.121, ал.3 ГПК/отм./ във връзка с чл.114 ЗС. Всичко това прави касационното обжалване на въззивното решение недопустимо.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 19.03.2009 год. по гр.дело № 1282/2007 год. на Софийския градски съд, въззивна колегия, ІІ-г отделение, по жалба вх. № 3* от 10.06.2009 год. на Л. Б. П. от гр. С..
О. е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: