О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.715
гр.София, 31.07. 2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в закрито заседание на десети юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 522/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Адв. Таня П. М. от гр. Б., пълномощник на С. П. П. от с. О., общ. Несебър и З. П. М. от гр. Ш., е подала касационна жалба вх. № 2* от 23.02.2009 год. срещу въззивното решение № 245 от 13.01.2009 год. по гр.дело № 805/2008 год. на Бургаския окръжен съд, трети въззивен състав, с което е обезсилено решение № 90 от 20.08.2008 год. по гр.дело № 593/2007 год. на Н. районен съд и е прекратено производството по иска на П. С. П. /починал на 03.08.2008 год. и заместен съгласно чл.120 ГПК, отм. от касаторите/ срещу О. Н., че е собственик на дворно място от 680 кв.м., представляващо част от парцел **** в кв.22 по недействащия план на с. О., при съседи: от три страни-улици, а понастоящем попадащо в ПИ № 5* по кадастралната карта на с. О.. П. се оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на решението и уважаване на предявения иск. На 22.12.2008 год. е починал С. П. П., заместен от Р. П. П. , П. С. П. и И. С. П.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ противоречие с практиката на ВКС с позоваване на решение № 240 от 17.02.1970 год. по гр.дело № 1582/1969 год. ВС, ІІ г.о.; решение № 415 от 14.04.2003 год. ІV г.о. ВКС и тълкувателно решение № 178 от 30.06.1978 год. по гр.дело № 150/1985 год. на ОСГК на ВС /неправилно е посочена датата на същото решение-30.06.2003 год./; б/ противоречива практика на съдилищата с позоваване на решение № 12 от 18.02.2008 год. по гр.дело № 1546/2007 год. на Пловдивския районен съд, 17-ти гр.състав и в/ въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото-интересът от установителен иск за собственост, когато имотът /все още собственост на ищеца/ не се владее нито от него, нито от ответника или се владее от трето лице, но ответникът чрез действията си оспорва и възпрепятства спокойното упражняване на правото.
Ответникът по касация О. Н. е на становище, че жалбата не следва да бъде допусната до разглеждане, а по същество е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
За да обезсили решението на първата инстанция и да прекрати производството по делото, въззивният съд е приел, че липсва правен интерес от установяването, тъй като ищците не владеят процесния имот и целеният от тях резултат не може да бъде постигнат с установителната претенция по чл.97, ал.1 ГПК/отм./, защото при всички случаи би се наложило повторно водене на друго дело за възстановяване правата им по отношение на недвижимия имот – с иск за ревандикация.
Решението не противоречи на практиката на Върховния съд, илюстрирана с решение № 240 от 17.02.1970 год. по гр.дело № 1582/1969 год. ІІ г.о. Напротив, въззивният съд изрично се е позовал на същото решение, като е цитирал онази част от него, според която искът по чл.97, ал.1 ГПК/отм./ е допустим „само когато с установителното решение ще се постигне целения резултат и не ще се наложи да се води след това друг иск за постановяване на друго решение за постигане на целения резултат”.
Липсва противоречие и с решение № 415 от 14.04.2003 год. ІV г.о. ВКС, според което „когато не е установено владение от страна на ответника върху недвижим имот-собственост на ищеца, ревандикационният иск по чл.108 ЗС не може да бъде проведен успешно: той следва да се отхвърли”. В това решение не се коментира наличието, респ. липсата на правен интерес от установяването при иск по чл.97, ал.1 ГПК/отм./, а неоснователността на ревандикационната претенция произтича от липсата на упражнявана без основание от ответника фактическа власт върху имота.
Изискването за наличие на правен интерес, което е процесуална предпоставка за допустимост на всеки иск, нарочно е подчертано в чл.97, ал.1 ГПК/отм./, а понастоящем в чл.124, ал.1 ГПК/ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год./, за да се обособят само нуждаещите се от съдебно установяване граждански правоотношения. След като се разполага с ревандикационна искова защита, при успешно провеждане на която със сила на пресъдено нещо може да се установи претендираното право на собственост и да се получи изпълнително основание за принудително удовлетворяване на притезанието за връщане на имота, не може да се избира между иска по чл.108 ЗС и установителния иск за собственост /срвн. в същия смисъл решение № 1* от 10.05.1996 год. по гр.дело № 519/1995 год. ІV г.о. ВС/. За случая е безспорно, че поземлен имот № 5* попада сред имотите с начин на трайно ползване-за второстепенна улица /срвн. скицата № 2* от 19.07.2007 год. на АК- Б. на л.22 от гр.дело № 593/2007 год. на НРС/. За улиците не е необходимо съставяне на акт за общинска собственост /чл.56, ал.2 ЗОбС/ и за доказване упражняването на фактическа власт върху тях от страна на общината не е необходимо да се установяват такива действия, осъществявани чрез определени физически лица, а това е от решаващо значение при преценката на допустимостта на установителния иск за собственост.
Въззивното решение не е постановено в противоречие и с решение № 12 от 18.02.2008 год. по гр.дело № 1546/2007 год. на Пловдивския районен съд, 17-ти гр.състав /за него няма данни да е влязло в сила/, с което е уважен отрицателен установителен иск за собственост, като е прието, че правният интерес от предявяването му е обоснован от липсата на каквито и да било преки доказателства, на базата на които да се установява, че процесните постройки са във фактическата власт на ответната страна.
Не е налице и предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, която предполага: а/ произнасянето на съда да е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми или б/ съдът за първи път се произнася по даден правен спор или в/ изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Формулираният в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпрос не попада в която и да е от изброените по-горе хипотези, при които произнасянето на Върховния касационен съд да е наложително с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото.
В обобщение, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 245 от 13.01.2009 год. по гр.дело № 805/2008 год. на Бургаския окръжен съд, трети въззивен състав, по жалба вх. № 2* от 23.02.2009 год. на З. П. М. , Р. П. П. , П. С. П. и И. С. П.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: