О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.222.
гр.София,24.03. 2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в закрито заседание на деветнадесети март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 67/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
В. К. С. чрез пълномощника си адв. Т, е подала касационна жалба вх. № 5* от 11.03.2008 год. срещу въззивното решение № 214 от 11.02.2008 год. по в.гр.дело № 3107/2007 год. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставена в сила решение № 88 от 01.10.2007 год. по гр.дело № 1319/2003 год. на Пловдивския районен съд, 7-ми граждански състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени претенциите на В. К. С. и Г. К. И. по чл.12, ал.2 ЗН против М. И. Д., Т. И. П. и В. Д. И. за сумата 10 950 лева, с която наследодателят на ищците К спомогнал да се увеличи приживе наследството на К. П. И. /извършени подобрения в застроен имот УПИ * в кв.71 по плана на с. Р., обл. Пловдивска/, за което не бил възнаграден по друг начин.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на решението и уважаване на претенцията по чл.12, ал.2 ЗН.
Като основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се сочат: а/ съществен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно: може ли във втората фаза на делбата да се прави извод, различен от извода, направен с решението за допускане на делбата, относно това чие наследство се дели и б/ наличие на противоречива практика на Върховния касационен съд /по-рано на Върховния съд/, с позоваване на П. № 4 от 30.10.1964 год. на Пленума на Върховния съд, т.15 и Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2005 год. на ОСГК на ВКС, както и на решение № 617 от 21.02.1983 год. по гр.дело № 3979/1982 год. ВС, І г.о., решение № 144 от 22.02.1993 год. по гр.дело № 817/1992 год. ВС, І г.о., решение № 1* от 26.01.1996 год. ІІ г.о. ВС и решение № 167 от 24.03.2004 год. по гр.дело № 554/2003 год. на ВКС, І г.о. относно качеството наследник.
Ответниците по касация В. Д. И. и М. И. Д. от с. Р., общ. Марица, обл. Пловдив са на становище, че жалбата не следва да се допуска до разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Формулираният с т.1 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпрос възпроизвежда оплакването в касационната жалба, че във втората фаза на делбата съдът не се е съобразил със силата на пресъдено нещо на решението за допускане на делбата, като в противоречие с него приел, че се дели наследството на И. К. И. , а не това на К. П. И. Касае се за касационно оплакване за неправилност на решението, по което Върховният касационен съд се произнася, само ако е налице някоя от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата, която изключва пререшаване на въпросите дали между лицата, относно имотите и при квотите, посочени в решението по чл.282, ал.1 ГПК/отм./ следва да се извърши съдебна делба е била предмет на многократно произнасяне от Върховния съд и от Върховния касационен съд и е създадена постоянна и непротиворечива практика. Поради това, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което предполага произнасянето на въззивния съд да е било свързано с тълкуване на закона, налагащо отстраняване на непълноти или неясноти на приложимите правни норми. Такова основание би било налице и когато съдът за първи път се е произнесъл по даден правен спор или е било изоставено едно тълкуване на закона, за да бъде възприето друго. Независимо от това, не би могло да се приеме, че е налице различие между решението за допускане на делбата и обжалваното въззивно решение по въпроса чие наследство е било предмет на делба. В исковата молба от 26.02.2003 год. се поддържа, че имотите са били собственост на К. П. И. /починал на 30.06.1983 год./, а след смъртта му преминали към единствения негов наследник-сина му И. К. И. Последният е починал на 22.04.1997 год. и е бил наследен от съпругата си В. и децата си Т. , М. и К. Кръстю И. И. е починал на 30.12.1997 год. и е заместен от дъщеря си В. и сина си Г. /ищци по иска по чл.12, ал.2 ЗН/. Съсобствеността следователно е възникнала след смъртта на И. К. И. и последният е общ за страните наследодател, защото при наследяването по закон наследственото имущество преминава в полза на лицата, указани като наследници в Закона за наследството. Последните са универсални правоприемници на И. К. И. , чието имущество е било предмет на производството за съдебна делба.
Не е налице и второ основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречиво решаван от съдилищата въпрос.
Решаващият мотив за отхвърляне на иска е, че ищците не могат да претендират по реда на чл.12, ал.2 ЗН в процеса за делба на наследството, останало от дядо им И. К. И. , приноса на баща им К. И. И. , довел до увеличение наследството на К. П. И. /техен прадядо по бащина линия/. Съдът е приел, че правата по чл.12, ал.2 ЗН не могат да се предявяват по отношение на друго наследство, оставено от друг наследодател, който се явява наследодател на наследодателя, чийто наследник е спомогнал за увеличението. Посочено е, че нормата урежда право, принадлежащо само на сънаследник, спомогнал да се увеличи конкретното наследство, съсобствеността върху което се прекратява, приживе на наследодателя, оставил именно това наследство.
Позоваването от жалбоподателката на П. № 4 от 30.10.1964 год. на Пленума на Върховния съд, т.15, както и на решения №№ 617 от 21.02.1983 год. по гр.дело № 3979/1982 год., 144 от 22.02.1993 год. по гр.дело № 817/1992 год., І г.о., 1255 от 26.01.1996 год. ІІ г.о. на Върховния съд, 167 от 24.03.2004 год. по гр.дело № 554/2003 год. на Върховния касационен съд-от една страна, и на тълкувателно решение № 1 от 04.02.2005 год. на ОСГК на ВКС, не може да съставлява основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Цитираните актове на Върховния съд и на Върховния касационен съд са по приложението на чл.30, ал.2 ЗН, като с тълкувателно решение № 1 от 04.02.2005 год. на ОСГК на ВКС беше обявена за изгубила сила т.15 от П. № 4 от 30.10.1964 год. на Пленума на ВС и беше възприето разбирането, че наследникът с право на запазена част упражнява правото си на намаляване на завещание или дарение по чл.30 ЗН спрямо заветници или надарени извън призованите да наследят лица, при условие, че е приел наследството по опис. От съобразителната част на тълкувателния акт е видно, че приложното поле на правилото на чл.30, ал.2 ЗН е стеснено, което се обосновава със законодателните промени, извършени със Закона за изменение и допълнение на Закона за наследството /ДВ, бр.60 от 24.07.1992 год./. С разширяването кръга на наследниците със субсидиарния четвърти ред/новата ал.4 на чл.8 ЗН/-посочените в него роднини се призовават, само ако няма призовани към наследяване роднини от предходните редове и съпруг, техният интерес следва да бъде зачетен, като е необходимо наследникът с право на запазена част да е приел наследството по опис, по същите съображения, изискващи правилото на чл.30, ал.2 ЗН да се приложи в случаите, когато безвъзмездно облагодетелстваните лица не са наследници. Очевидно е, че цитираните актове на Върховния съд и на Върховния касационен съд, нито пряко, нито косвено са относими към приложението на чл.12, ал.2 ЗН. Разпоредбата има предвид материален принос от страна на сънаследник, довел до уголемяване приживе на наследодателя имуществото, предмет на делото за съдебна делба на наследството, останало от последния. Правилото е проявление на идеята за недопустимост на неоснователното обогатяване в отношенията между призованите към наследяване сънаследници, а ако не са налице предпоставките на чл.12, ал.2 ЗН, подобрителите разполагат с общия исков ред за защита. По приложението на чл.12, ал.2 ЗН съществува постоянна непротиворечива практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд.
В заключение, липсват основания за допускане на касационно обжалване на решението, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 214 от 11.02.2008 год. по в.гр.дело № 3107/2007 год. на Пловдивския окръжен съд, по жалба вх. № 5* от 11.03.2008 год. на В. К. С. от с. Р., Пловдивска област.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: