О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 30
София, 15.01.2018 г.
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети октомври, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 1496 по описа за 2017г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. К. Б., К. А. Б. и А. А. Б., всички от [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат С. М., срещу въззивно решение № 2065/04.11.2016г. по гр.д. № 1443/2014г. на Апелативен съд – С..
Касаторите твърдят, че обжалваното решение е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано – касационни основания по чл.281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа наличие основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК /ред.до ДВ, бр.86/2017г./ по множество правни въпроси. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК се поставят следните въпроси : 1.Допустимо ли е кредитирането на писмени доказателства, представени след изтичане преклузивните срокове по ГПК и неприети по делото; 2. Допустимо ли е приемане на СТЕ от въззивния съд, която не е поискана в първоинстанционното производство. Твърди се противоречие с решение №429/2010г. по гр.д.№1151/2009г., ВКС, І г.о. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се поставят следните въпроси : 1. Каква е доказателствената стойност на заключение на СТЕ, изготвено от три вещи лица, две от които нямат съответната правоспособност; 2.Следва ли такова заключение да обуслови решаващите изводи на въззивния съд;
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от насрещната страна – Ч. П. Ч., Й. Г. Ч. и П. Ч. Ч. , с който се оспорва касационната жалба. Поддържа се, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение след частична отмяна на решение по гр.д.№ 3229/2010г. на Софийския градски съд е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от Д. Б., К. Б. и А. Б. /последните двама правоприемници на починалия в хода на производството А. Б./ срещу Ч. Ч., Й. Ч. и П. Ч. иск с правно основание чл.108 ЗС по отношение на недвижим имот : – 1/2 ид.ч. от втори етаж с площ около 60 кв.м. и от трети етаж с площ около 60 кв.м., от триетажна жилищна сграда, пристроена непосредствено зад лицевата жилищна сграда, находяща се в УПИ ХІІІ-457, кв.20, [населено място], кв.С.; уважен е предявеният от Ч. Ч. срещу Д. Б., К. Б. и А. Б. инцидентен установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение, осъществено по време на брака му с Й. Ч. на втория и третия етаж от описаната по-горе сграда. В останалата част първоинстанционното решение е потвърдено.
Въззивният съд е приел по делото за безспорно установена легитимацията на ищците като собственици на 1/2 ид.ч. от дворното място, в което са построени процесните сгради, като останалата 1/2 ид.ч. е собственост на трето на делото лице П. Ч.. Те извеждат правото си на собственост върху жилищните етажи на основание право на собственост върху земята, считат, че по приращение са придобили процесните имоти. От обсъдените писмени доказателства въззивният съд е приел, че собствениците на мястото и застроената в него двуетажна вилна сграда П. Ч. и К. П. са учредили в полза на брат си Ч. Ч. с нот.акт №2146/84г. право да пристрои съществуващата вилна сграда с едноетажна жилищна сграда на 60 кв.м., съгласно утвърден строителен план. На 22.11.1984г. на Ч.Ч. било издадено строително разрешение, а с акт №84/2003г. на главния архитект на р-н „В.” е установено, че той е изградил в отклонение от строителните книжа жилищна сграда- пристройка и на основание чл.226 ЗУТ жилищната сграда е била узаконена. Ищците са релевирали възражение, че правото на строеж е погасено поради неупражняването му в законния срок. Въззивният съд е приел, че построеното от Ч.Ч. е извън обема на правото на строеж, вкл.повече от разрешеното със строителното разрешение.При липса на заявление по чл.56,ал.2 ЗТСУ /отм./ не е налице валидно отстъпено право на строеж /пристрояване/ в обема, посочен в строителното разрешение.Само първият етаж от пристройката е реализиран на основание учредено право на строеж. Извън приземния етаж, който няма самостоятелен характер, останалото – вторият и последният етажи могат да се обособят като самостоятелни обекти на правото на собственост, съгласно изводите на СТЕ, приета във въззивното производство. Заключението е прието като компетентно и е оценено съвкупно с представения акт за узаконяване. Въззивният съд е обосновал назначаването на СТЕ поради необходимостта да бъдат установени факти във връзка с въведени във въззивната жалба оплаквания за неправилно установени факти поради процесуални нарушения относно момента на построяване на спорната сграда, както и поради приложение на императивни материалноправни норми. След анализ на писмените доказателства, заключението на СТЕ и свидетелските показания, въззивният съд е приел, че към 1988г. сградата, за която после е издаден акт за узаконяване, е била построена, вкл. с покрив – по одобрените през 1984г. проекти, макар и в отклонение от тях. За неоснователно е прието възражението на ищците по чл.67 ЗС за неупражняване правото на строеж от страна на ответника Ч. Ч.. В допълнение е посочено, че след като ищците са частни правоприемници на собственици на терена, които не са се позовали на погасяване на правото на строеж преди реализирането му и придобиване на правото на собственост върху обектите, то последващото позоваване е без правно значение. Незаконността на изградения от Ч. строеж не влияе върху възникването на конкретния обект като самостоятелна вещ.За извършеното извън обема на учреденото право на строеж титулярът на вещното право на строеж има качеството на владелец върху чуждо място.Ответникът Ч. Ч. и съпругата му са ползвали цялата сграда, построена през 1988г. необезпокоявано и явно в продължение на повече от 10 години. Фактическата власт върху построеното не е била смущавана и прекъсвана. След като е установено, че процесната сграда – пристройка е изградена отчасти на основание право на строеж след реализирането на което до степен завършеност в груб вид това право се е трансформирало в право на собственост върху построеното – първи етаж, то това изключва приложението на чл.92 ЗС за него.За придобиване правото на собственост върху останалите самостоятелни обекти в новопостроената сграда /втори и трети етажи/ Ч. Ч. се е позовал в процеса и на придобивна давност и е доказал елементите от фактическия състав на чл.79,ал.1 ЗС. Приземният етаж не представлява самостоятелен обект на собственост, защото се състои от обслужващи пристройката помещения.
Настоящият състав на ВКС, II г.о. намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2010г. по тълк.д. №1/2009г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, както и да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая не е налице соченото основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по отношение на така поставените процесуалноправни въпроси, тъй като не е налице противоречие с приложеното решение №60/2013г. по гр.д.№896/12г., ІІІ г.о. Касаторите се основават на приетото с него, че „с изготвянето на доклада по чл.146 ГПК, с който съдът дава указания за релевантните за спора факти и разпределянето на доказателствената тежест по отношение на тях, за страните настъпва преклузия и след този момент те не могат да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства” с твърдение, че изводите на въззивния съд и на назначената от него СТЕ се основават на неприети от първоинстанционния съд аерофото снимки. Въззивният съд е констатирал, че представените от ответника и приети в съдебно заседание на СГС от 08.05.2012г. обяснителна записка на [фирма] по проект „Стар кадастър”-обработка на архивни аерофото снимки от 1988г и 1997г., не е обсъдена от първоинстанционния съд. В съответствие с т.3 от ТР №1/2013г. ОСГТК, ВКС, с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания и направени доказателствени искания от ответниците по иска, въззивният съд е назначил СТЕ за установяване момента на построяване на процесниата сграда. Тройната СТЕ е изготвена въз основа на оригиналните заснемания от МО – Военно- географска служба и приетите по делото писмени доказателства. Изводите на въззивния съд, че е пристройката е изградена в завършен вид към 1988г. са направени след преценка на целия доказателствен материал – СТЕ, гласни и писмени доказателства. При това положение всички въпроси на касаторите относно преклузиите по чл.131 ГПК и назначената от въззивния съд техническа експертиза не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение на основание чл280,ал.1,т.1 ГПК. Не е налице и соченото основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по отношение на останалите въпроси за компетентността на вещите лица. Съобразно т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г., ОСГТК, за да е налице това основание, релевантният за изхода на спора правен въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона,т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяването, или пък да е от значение за развитие на правото,т.е. когато законът е непълен или неясен – да се създаде практика по прилагането му. Касаторите не са развили никакви доводи относно приложимостта на посоченото основание. Те и не конкретизират кои две вещи лица /от тримата инженери/ нямат квалификация, респ.правоспособност за изготвяне на техническата експертиза и каква квалификация е необходима. Въззивният съд е счел искането да не се приема експертизата за неоснователно, тъй като страната не е направила възражения относно компетентността на експертите и искане по чл.198 ГПК след тяхното назначаване. При това положение не може да се приеме за приложимо основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане касационно обжалване по поставените въпроси.
С оглед изхода на настоящото производство на ответника по касационната жалба П. Ч. Ч. следва да се присъдят направените разноски – 8500 лева за адвокатско възнаграждение, съгласно приложения договор за правна защита и доказателства за плащане по банков път.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2065/04.11.2016г. по гр.д. № 1443/2014г. на Апелативен съд – София
ОСЪЖДА Д. К. Б., К. А. Б. и А. А. Б.,всички от [населено място], да заплатят на П. Ч. Ч. разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 8500 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: