О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 217
София, 06.06. 2013 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети първи март, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател : ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова
гр. дело №1640/2013 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. М. Б., [населено място], чрез пълномощника му адвокат К., срещу въззивно решение от 19.12.2012 г. по гр. дело №2707/2012 г. на Варненския окръжен съд.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсват формулирани конкретни материалноправни и процесуалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. В него се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото като в първи и втори абзац на решението са включени пасажи, касаещи друг правен спор и дело, а българското право не се основава на принципа на прецедента. В останалата част на изложението се правят касационни оплаквания за това, че не са обсъдени всички доказателства, както и за необоснованост на изводите на въззивния съд с оглед събраните доказателства. Сочи се, че ВКС трябва да се произнесе за начина на изчисляване на кратката придобивна давност при прилагане правилото на чл.154,ал.2 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място], оспорва касационната жалба и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението в писмено становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е отменено решение по гр.д. №6069/2010г. на Варненския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от С. Б. срещу [фирма] иск с правно основание чл.108 ЗС относно недвижим имот – реална част от 520 кв.м. от дворно място в [населено място], [улица] /подробно описан/. Въззивният съд е приел, че искът е неоснователен. Ищецът твърдял, че владее имота, считано от 1967г., когато по силата на дарение с нот.акт №171/67г. го е придобил до 2004г., когато е завладян от ответното дружество. Ответникът е противопоставил възражение, че е собственик на имота въз основа на възмездна сделка, обективирана в нотариален акт № 58/2005г., както и на основание придобивна давност. Въззивният съд се е позовал на приетите и неоспорени писмени доказателства и заключението на техническата експертиза и е приел, че имот №1182,кв.82 по плана от 1958г. е образуван от два парцела – VІІ-1182 с площ 530 кв.м. и VІІІ-1182 с площ 525 кв.в. По плана от 1990г. парцел VІІ-1182 е преобразуван в УПИ VІ-952, а парцел VІІІ-1182 в УПИ VІІ-953. По плана от 2004г. двата парцела са обединени в УПИ ХІХ-952,953. Процесната реална част от имота е идентична с бившия имот VІІ-953 с площ 525 кв.м. С нотариален акт № 44/1965г.М. К. е продала на М. Б. 1/2 ид.ч. от къща, заедно с ? ид.ч. от дворното място, представляващо парцел VІІ-1182, както и едно празно място с площ 520 кв.м., съставляващо парцел VІІІ-1182,кв.82 по плана на [населено място]. С нотариален акт №171/1967г. М. Б. е дарил на С. Б. закупените имоти. С нотариален акт №21/1984г. по реда на чл.20 ЗСГ П. Р. е закупила от С. Б. дворно място от 132 кв.м. ид.ч. от 530 кв.м., представляващо парцел № VІІ-952 заедно с построената в дворното място жилищна сграда.Купувачката е дарила на дъщеря си К. Д. същия имот с нотариален акт № 165/1984г. С нотариален акт №33/2000г. П. Р. е призната за собственик по давност на незастроено дворно място с площ 525 кв.м., представляващ парцел VІІ -953,кв.82. С нотариален акт № 22/2000г. Р. е продала на К. Д. жилищна сграда, както 398 кв.м. ид.ч. от дворното място, върху което е построена, представляващо УПИ VІ-952. С нотариален акт № 107/2004г. К. Д. и съпругът и са продали на М. Б. придобитите по дарение, покупко-продажба и давност имоти – жилищна сграда, както и дворното място,в което е построена от 530 кв.м., представляващо УПИ VІ-952,кв.82,гр.Бяла. С нотариален акт № 147/2005г. Б. е дарила на сина си Д. Б. дворно място с площ 1055 кв.м.,представляващо УПИ ХІХ-953,953 след обединяване на УПИ VІ-952 и VІІ-953,кв.82, заедно с построената в имота жилищна сграда. С нот.акт № 71/08.03.2006г. Б. е продал този имот на П. В., която е дарила ? ид.ч. от него с нот.акт№62/2008г. на К. А..Впоследствие с нот.акт № 92/2010г. А. и В. са продали на [фирма] притежаваните от тях по 1/2 ид.ч. от имота. С влязло в сила решение по гр.д.№ 1460/2008г. е прието за установено по отношение на М. Б., че ищецът С. Б. е собственик на недвижим имот – реална част с площ 520 кв.м. от дворно място, представляващ част от УПИ ХІХ-952,953 по плана от 2004г. Въззивният съд е приел че посоченото съдебно решение не обвързва ответното дружество, тъй като не е постановено срещу негов праводател, доколкото към момента на предявяване на иска срещу М. Б., последната вече е прехвърлила имота на последващия приобретател. По отношение на въведеното от ответното дружество възражение за придобивна давност е прието, че същото е доказано, тъй като е налице добросъвестно владение от всеки от приобретателите на имота,в т.ч. и дружеството при условията на чл.82 ЗС. Предварителният договор за покупко-продажба, сключен на 07.03.2006г., с който Д. Б. е продал на трето лице И. Щ. УПИ ХІХ-952, 953 с площ 1055 кв.м., ведно с построената в него сграда не променя извода за установено върху имота непрекъснато владение от дружеството и неговите праводатели. Предварителният договор е сключен преди нотариалната сделка между Б. и В., а отношенията между нея и Щ. показват само, че като собственик тя е допуснала семейството му да ползва имота по облигационнно правоотношение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Според ТР №1/2009г., ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи конкретния правен въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284, ал.1, т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Непосочването на релевантен правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Включване в решението на пасажи, касаещи друг правен спор и дело,не води до нищожност на съдебното решение, тъй като не го прави абсолютно неразбираемо, нито пък се касае за прилагане на принципа на прецедента, в каквато насока са поддържаните от касатора доводи. Очевидно е допусната техническа грешка с пренасяне на част от друг съдебен акт, но пренесеният абзац не рефлектира върху мотивите на обжалваното решение, в т.ч. изложението на фактическата обстановка и правните изводи. Посоченото от касатора противоречие на изводите на въззивния съд с доказателствата по делото касае необоснованост на обжалвания акт. Тя не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Необосноваността на въззивното решение не е самостоятелно основание за допускане касационно обжалване в предварителното производството по селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК. Въпросът за задължението на съда да обсъди всички относими доказателства не може да обуслови допускане на каасционно обажалване в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Това е така защото е съобразена установената съдебна практика. Според нея въззивния съд е длъжен да обсъди относимите доказателства и да изложи фактически и правни изводи въз основа на анализ на доказателствения материал относно релевантните за спора факти и възражения, съобразно рамките на въззивната жалба и разпоредбите на чл.269, чл.270,ал.3 и чл.272 ГПК. Ето защо и така повдигнатия в тази връзка въпрос за начина на изчисляване на кратката придобивна давност при прилагане правилото на чл.154,ал.2 ГПК, не може да се прецени като релевантен. С оглед изложеното не са налице основанията по чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация [фирма] следва да се присъдят разноски съгласно приложения списък и доказателства към него – общо 1440 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 19.12.2012 г. по гр. дело №2707/2012 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. М. Б., [населено място], да заплати на [фирма] разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 1440 лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: