О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 123
София, 21.03 2014 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател : ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова
гр. дело № 7830/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу въззивно решение №1806/24.09.2013г. по гр.д.№3377/2012г. на Софийски апелативен съд. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че следва да се допусне на касационно обжалване, тъй като е налице основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.Според касатора е налице противоречие с решение №127/2010г. по гр.д.№637/2009г. и определение №101/2012г. по гр.д.№323/2012г. на ВКС относно заплащането на данъци като признак на субективния елемент на владението; противоречие с ППВС№6/1974г. относно презумпцията по чл.69 ЗС; противоречие с ТР№3/2012г., ОСГК, ВКС и решение №236/2013г. по гр.д.№1215/2013г., ВКС по отношение отмяната на нотариален акт по чл.587 ГПК; противоречие с ППВС№1/1953г., ТР №1/2001г., ОСГК, ВКС и решение № 990/2010г. по гр.д.№47/2009г. на ВКС относно преценката на доказателствата, кредитирането на едни свидетелски показания пред други, преценка на заинтересоваността на свидетелите и обосноваността на изводите относно вида на имота.
Ответникът по касация Българска академия на науките /БАН/ счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението като излага съображения в становище по чл.287, ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.287 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение от 20.07.2012г. по гр.д.№ 9072/2010г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен като неоснователен искът с правно основание чл.124,ал.1 ГПК, предявен от [фирма] срещу БАН за установяване, че ищецът е собственик върху поземлен имот №5625, находящ се в [населено място], район „М.”, нанесен в к.л.626 с площ 3545 кв.м. Въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал поддържаните придобивни основания – включване на имота в капитала на [фирма] със заповед № РД-17-276/27.10.1997г. на министъра на промишлеността и давностно владение, продължило повече от 10 години до завеждане на иска. От неоспорената техническа експертиза е установено, процесният имот с пл.№5625, попадащ в к.л. 626 с площ 3545 кв.м. е идентичен с част от пл.№5621 от цифровия кадастър на София,район „М.”, планоснимачен район „Ю. градска територия,ІІ част”, който пък е идентичен с част от имот 131 с графична площ 279783 кв.м. Имот пл.№5625 е застроен с временна сграда съгласно разрешение №460/1987г., дадено на звеното „Научно приборостроене на БАН” за построяване на временен инженерен корпус в комплекс БАН. Територията, върху която е изграден научният комплекс, е формирана чрез отчуждаване на площи през периода 1941г. – 1962г. Процесният имот попада изцяло в терена, отреден за научния комплекс на БАН, той не е ограден и обособен като отделен имот. След анализ на събраните доказателства /заповеди на министъра на промишлеността, баланси, разделителен протокол и решения на регистърния съд/ съдът е приел, че ищецът не е доказал придобиване правото на собственост върху неурегулиран терен от 3545 кв.м., находящ се на [улица], както при преобразуването на държавното [фирма], така и по силата на непарична вноска, извършена от принципала – министъра на промишлеността. От писмените и гласните доказателства е направен извод, че не е установено и непрекъснато упражняване на фактическа власт от ищеца върху обособена част на Научния комплекс в продължение на 10 години с намерение за своене.Освен това ищецът не е доказал, че имотът е самостоятелен обект на собственост, а не обща част – прилежащ терен на няколко сгради с различни собственици.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсват формулирани конкретни материалноправни и процесуалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. В него има доводи за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Въпросът следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната жалба, от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК или от самото обжалвано решение. При липса на формулиран правен въпрос,релевантен за конкретното дело, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд, без посочване на неговата значимост за изхода на делото, не може да се допусне касационно обжалване на решението. Касаторът е посочил противоречия с конкретни решения на ВКС и ВС, без обаче да конкретизира за какви точно правни въпроси се касае. Доколкото посоченото може да бъде доуточнено като правни въпроси, то следва да се приеме, че те не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. Въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, в т.ч. и посочената от касатора по отношение прилагане разпоредбата на чл.69 ЗС като е приел, че презумпцията е оборена. Съобразена е практиката и по прилагане разпоредбите на чл.12 и чл.235 ГПК, тъй като съдът е обсъдил относимите към спора писмени и гласни доказателства, посочил е кои факти приема за установени и кои не, както и защо не кредитира показанията на конкретни свидетели. Решаващите му изводи са за неизпълнена от ищеца доказателствена тежест по отношение на твърдяните придобивни основания. Твърдяното в изложението противоречие с ТР№3/2012г., ОСГК, ВКС по отношение отмяната на нотариален акт по чл.587 ГПК не е налице, тъй като с него се приема, че на отмяна по реда на чл.537, ал.2 ГПК подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, но не и тези, удостоверяващи сделки с такъв имот.
По тези причини съдът намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски – юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева на основание чл.78,ал.8 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1806/24.09.2013г. по гр.д.№3377/2012г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], да заплати на Българска академия на науките разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 150 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: