О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1125
София 07.12. 2011 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети октомври, две хиляди и единадесета година в състав:
Председател : ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова
гр. дело №617/2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. К. В., [населено място],чрез пълномощника и адвокат И. Б., срещу въззивно решение от 18.02.2011г. по гр. дело № 1912/2010г. на Варненския окръжен съд. Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се, че неправилно е приложен материалният закон – чл.69 ЗС, тъй като в мотивите на решението е прието, че „няма данни за манифестиран анимус” от страна на жалбоподателката. Прието е, че фактът на държане на чужда вещ не прави лицето владелец като не е съобразена презумпцията, че владението се предполага до доказване на противното.
Ответниците по касация В. К. Д., Й. М. Д. и К. В. Д. оспорват жалбата в становище по чл.287,ал.1 ГПК.Считат, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение на Варненския районен съд от 14.07.2010г. по гр.д.№8646/2009г., с което е отхвърлен искът на Р.К. В. и Б. В. Н. срещу В. К. Д., Й. М. Д. и К. В. Д. за делба на недвижим имот, представляващ едноетажна масивна сграда – постройка със стопанско предназначение /ракиджийница/, находяща се в [населено място], А., м.”Прибой”, изградена в поземлени имоти № 10135.5549.2090 и № 10135.5549.2502 по КК и КР от 2008г. със застроена площ 35 кв.м., състояща се от две помещения – склад и помещение за варене на ракия с резервоар за чиста вода с размери 4м./2,7м., изграден на кота -2 под складовото помещение, резервоар, утаител с решетка за улавяне на твърди отпадъци 56куб.м., изграден на кота-3,20 м. и долепен до помещението за варене на ракия и резервоар за отпадълни води с размери 4м./5м., изграден на два метра от резервоар-утаител и свързан с него с две тръби, при граници : от две страни ПИ№10135.5549.2090, от две страни двор на ПИ№10135.5549.2502 и път, както и санитарен възел, намиращ се в ПИ№ 10135.5549.2090.
Въззивният съд е приел от фактическа и правна страна, че по силата на съдебна спогодба от 1983г. поземлен имот с № 1447 е бил поделен на три дяла между Р. К., В. Д. и О. Д., за които по ПНИ впоследствие са били отредени три нови имота с идентификатори : -2090 на Р К., -2091 на О. Д. и -2092 на В. Д.. От имота на В. Д. -2092 през 2008г. са били обособени три самостоятелни имота с нови идентификатори – 2500, 2501, 2502. Спорният обект попада в имот с идентификатор 2502 – собственост на ответника К. В.Д., която го е придобила преди завеждане на иска по дарение от баща си – ответникът В. Д.. С разрешение за строеж №11/1993г. на Р В. и В. Д. е разрешено да изградят сезонна постройка с площ 35 кв.м. в парцел № ІХ-1447, а през 1996г. двамата са се снабдили съвместно с разрешение за преустройство в стопанската постройка за дестилиране. През 2006г. е въведена в експлоатация – промяна на предназначението на постройката в УПИ № 2090 и 2092 по ЗРП. За вещноправните отношения е от значение съществуването на спорния обект като самостоятелна вещ съобразно изискванията на ЗУТ и Наредба №7/2003г. В случая постройката има характер на стопанска, независимо какво е фактическото и предназначение, за което няма въведени специални изисквания. Сградата попада изцяло в имот № 2502. В съседния имот № 2090 попадат само утаител и резервоар, които са помощни съоръжения, обслужващи главната вещ. Помощните съоръжения не са необходим елемент за съществуване на сградата и нямат самостоятелен характер.Следователно по силата на приращението собственикът на земята – имот №2502, е станал собственик и на постройката. В полза на ищцата няма учредено вещно право. Тя по силата на извършваната като ЕТ търговска в обект,собственост на брат и, се явява само държател на реално обособена за ползване част от чуждия имот – едно помещение от 22 кв.м. Фактът на държане на част от чуждия имот, не прави ищцата владелец, тъй като няма данни за своене на имота.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение. Повдигнатите от касатора въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение в сочената хипотеза на чл.280,ал.1 ГПК. Това е така, защото въпросите не са релевантни за изхода на спора. Решаващият извод на въззивният съд е за това, че презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана, тъй като ищцата не е владелец, а държател и то само на помещение от процесната сграда, чиято делба претендира, поради което не е налице твърдяната от нея съсобственост при квоти ? ид.ч., която да се основава на придобивна давност за ищцата и приращение по чл.92 ЗС за ответника. Останалите доводи касаят обосноваността на въззивното решение, която обаче не може да се използва пряко като основание за допустимост на касационната жалба, тъй като касае нейната основателност по съществото на спора. При въведеното с ГПК/ДВ №59/20.07.2007г./ само факултативно касационно обжалване на въззивните решения е необходимо да бъдат изпълнени и допълнителни изисквания за подбора на жалбите, които ще бъдат допуснати до разглеждането им по същество. Необосноваността на въззивното решение би могла единствено да послужи като основание за касиране поради неправилност, но не и като основание за допустимост на касационното обжалване, което пък е предварителен въпрос за селекция на жалбите. Според ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК, на ответниците по касация не следва да се присъждат разноски, поради липса на искане и данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 18.02.2011г. по гр. дело № 1912/2010г. на Варненския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: