О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
София 10.01. 2012 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември, две хиляди и единадесета година в състав:
Председател : ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова
гр. дело №904/2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. В. Ц., [населено място], приподписана от пълномощника му адвокат Г. К., срещу въззивно решение от 01.11.2010 г. по гр. дело №3970/2004 г. на Софийския градски съд. Ответниците по касационната жалба Е. Д. П., Д. С. Н. и С. И. Н., [населено място], не са заявили становище.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсват формулирани конкретни материалноправни и процесуалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. В него се твърди, че въззивният съд не е приел да разгледа спора като такъв за собственост независимо от това, че и искът с правно основание чл. 53 ЗКИР е установителен иск за право на собственост към момента на влизане в сила на регулационния план и e необходимо да се изясни точното прилагане на разпоредбата на чл.53 ЗКИР. Представени са ТР №3 от 15.07.1993 г. на ОСГК, определение №142/2001 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение №22/1982 г., ВС, І г.о., които се отнасят до характера на иска с правно основание чл.32, ал.1, т.2 ЗТСУ/отм./.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е оставено в сила решение от 02.07.2004 г. по гр. дело №9362/2001 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Е. Д. П., Д. С. Н. и С. И. Н. искове с правно основание чл.108 ЗС и чл.109 ЗС за предаване владението върху реална част от УПИ ІІ-7 от кв.101 по регулационния план на [населено място], м. „К. І част” с площ от 80 кв.м. и за осъждане ответниците да възстановят за своя сметка старата ограда по регулационната граница, да преустановят неоснователните действия по насипване на земя в УПИ ІІ-7 и да премахнат за своя сметка образувалия се земен насип с дължина около 20 м по протежение на границата между УПИ ІІ-7 и УПИ VІ – 11а Въззивният съд е приел, че исковете са неоснователни, защото ищецът не е собственик на процесната реална част от УПИ ІІ-7. Това е така, защото исковете с правно основание чл.108 ЗС и чл.109 ЗС са различни от установителния иск за признаване, че са допуснати съществени непълноти или грешки в кадастралния план с правно основание чл.32, ал.1, т.2 ЗТСУ/отм./, а сега чл.53 ЗКИР. С осъдителнте искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС се признава, че към момента на неговото предявяване ищецът е собственик на имота Уваженият иск за собственост може да се основава и на вещноправното отчуждително действие на дворищнорегулационния план, т.е. да произтича от него, без да се оспорва действителното фактическо положение, че до одобрението на същия план ответникът е бил собственик на спорния имот. В случая процесните 80 кв.м. са част от УПИ VІ – 11а по действащия регулационен план, независимо дали това е при вярна или грешна кадастрална основа. Ищецът като собственик на УПИ ІІ-7 не притежава право на собственост върху тези 80 кв.м., поради което не е активно легитимиран като собственик по предявените искове.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение от 01.11.2010 г. по гр. дело №3970/2004 г. на Софийския градски съд. В случая са изложени само твърдения, че съдът е бил длъжен да разгледа спора за собственост като такъв към минал момент по реда на чл. 53 ЗКИР независимо, че е сезиран с искове за собственост към настоящия момент. Според ТР №1/2009г., ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи конкретния правен въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284, ал.1, т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Непосочването на релевантен правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне в някоя от хипотезите на чл.280,ал.1 ГПК, а приложените съдебни решения не могат да се преценят като относими.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 01.11.2010 г. по гр. дело №3970/2004 г. на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: