О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
София, 04.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 18.11.2015 две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: З. РУСЕВА
З. ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) З. РУСЕВА
дело № 5541/2015 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№5136/10.08.2015г.,подадена от В. В. Т.,чрез пълномощника му адвокат Б. Г.,против решение №107/30.06.2015г. на Варненски апелативен съд,постановено по в.гр.д.№248/2015г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение №259/17.02.2015г. по гр.д.№1409/2013г. по описа на Варненски окръжен съд за отхвърляне на иска предявен от В. В. Т.,Б. Н. С. и П. А. Ч. против Б. А. С. и А. В. С.,иск с правно основание член 109 ЗС,както и иска с правно основание чл.537 ГПК,за отмяна на констативен нотариален акт №17,т.VІ от 18.07.2000г. на СВ-В..
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваното въззивно решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила,като се иска неговата отмяна.
Ответниците по касационната жалба Б. А. С. и А. В. С.,чрез пълномощника си адвокат С. Ш.,в депозирания по делото писмен отговор на жалбата,считат че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят то да не се допуска,а по същество-считат жалбата за неоснователна.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че с приложените нотариални актове за правни сделки, ищците се легитимират като собственици на конкретни обекти от сграда ,в режим на етажна собственост, в [населено място] , ул.“Р. № 20,като съответно В. Т. е собственик на ? ид. част от ап.№ 9 на пети етаж, прилежащото му таванско помещение № 7, избено помещение № 9 и на гараж № 3, ведно с припадащите се 8.7876 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, върху което е изградена сградата, по силата на договор за дарение от 25.03.2004 г., сключен с П. В. Т. и В. М. Т., обективиран в нотариален акт № 90, том I, рег.№ 2984, дело № 93 от 2004 г. на нотариус В. П., с район на действие района на Варненския районен съд, а праводателите му са придобили собствеността на 27.09.1995 г. с нотариален акт №1, том XXXIII, н.д. № 9943 на нотариус О. С.,а Б. С. и П. С. са придобили собствеността върху апартамент № 1 на първи етаж, прилежащото му избено помещение № 1, тъмна стая- сметоотвод, таванско помещение № 6, ведно с припадащите се 7.8692% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж по силата на договор за продажба от И. С. П., сключен на 27.10.2009 г. с нотариален акт № 131, том II, рег.№ 6661, дело № 292/2009 г. на нотариус А. А., с район на действие- Варненски районен съд, а праводателят му се е легитимирал като собственик с нотариален акт от 16.07.1979 г. и удостоверение за наследници от 19.10.2009 г.Съдът е посочил,че като собственици на отделни обекти от сграда в режим на етажна собственост, ищците са доказали правото си да претендират преустановяването на неоснователните действия, които им пречат да се ползват от общите части на сградата, представляващи част от коридор в приземния етаж и втори изход на сградата.Съдът е отбелязъл,че ответниците са придобили собственост върху апартамент № 4, на втори етаж в същата жилищна сграда, заедно с изба № 6, таван № 9 и гараж № 5, заедно с идеално число 108 800 от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавен имот чрез участието си в ЖСК, по силата на окончателен разпределителен протокол и нотариален акт № 185, том VI, дело № 2499/1979 г. на нотариуса при Варненския районен съд,като на 21.04.1995 г., друг етажен собственик – И. С. П., притежаващ повече от едно складови помещения, им е продал стая № 2 с площ от 6 кв.м., намираща се в приземния етаж на жилищната сграда. Видно от приложените по делото скици, стая №2 /складово помещение/ е била разположена срещу гаража на ответниците № 5, като двете помещения са били разделени от вътрешния общ коридор в сградата, водещ до втори изход на блока, затворен с външна врата,а впоследствие на 11.07.1997 г., ответниците са дарили на своя син А. С. апартамент № 4 с избеното и таванското помещения, заедно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и правото на строеж.Съдът е посочил,че в началото на 1999 г., ответниците са предприели преустройство на собствения си гараж № 5 и на помещението срещу него – стая №2 /складово помещение/ за обособяването им в един общ обект с предназначение за кафе-бар,като за целта те са се снабдили с разрешение за строеж № 90а от 15.03.1999г., подписано от главен архитект Е.Ф., при [община], район „О.”, с което въз основа на одобрения архитектурен проект /архитектурно заснемане/ от 15.03.1999 г., им е била разрешена смяна на предназначението на гаража в кафе-бар.Съдът е отчел,че на 25.03.1999 г., в съответствие със ЗТСУ, ППЗТСУ, Наредба № 6 за държавно приемане и разрешаване ползването на строежите в Република България, писмо на ДИТСК № II-57/1994 г. и издадения констативен протокол обр.16 от 24.03.1999 г. е било разрешено ползването на строежа „Промяна на предназначение на гараж и складово помещение в кафе-бар“, като е било констатирано, че строежът е изпълнен в съответствие с разрешението за строеж и одобрените архитектурни проекти.Съдът е приел,че при извършеното преустройство, на практика са били обединени гараж №5, складовото помещение №2 и вътрешния общ коридор на партерния етаж в сградата от линията на асансьорната шахта – до външната врата – втори изход на сградата, като са били премахнати: съществуващ вътрешен преграден зид на гаража към вътрешния коридор, съществуващ вътрешен преграден зид на складовото помещение към вътрешен коридор, вратата на складовото помещение към коридора със зазиждане на отвора, входната врата към двора със зазиждане на отвора,изградени са били нови ограждащи зидове обособяващи санитарен възел, функционално свързан с новообособения обект „кафе-бар”, изпълнена е била нова фасадна дограма, инсталации и са били извършени довършителни работи – мазилки, настилки, шпакловки и боядисване и според заключението на вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза по делото, към новообособения обект са били включени 8,77кв.м от общите части на сградата – част от вътрешния коридор между гаража и склада.Съдът е посочил, във връзка с възражението за неоснователност на иска и твърдяното съгласие на всички етажни собственици с преустройството и с предоставянето на ответниците на част от общия коридор на партера,че по делото е бил приет като доказателство „предварителен договор за покупко – продажба на идеални части от общите части на партерния етаж на жил. блок [улица]”. С този договор, на 16.03.1995 г. всички собственици на отделни обекти в сградата /собствениците на апартаменти от 1-3 вкл. и от 5-10 вкл./, от една страна като продавачи, са се задължили да продадат на Б. А. С. /собственик на ап.4/, като купувач, 5 кв.м. от партера – изхода към двора между гаража на Б. и А. С., вътрешния двор и закупената тъмна стая на И. П.. и асансьорната шахта, срещу задължението на купувача самостоятелно и със собствени средства да извърши описани подробно ремонтни работи в жилищната сграда.,като този договор е бил подписан от всички етажни собственици към този момент.Съдът е приел,че приобщеният към кафе – бара коридор на партерния етаж в жилищния блок и вторият изход към вътрешния двор на сградата, представляват обща по предназначението си част на сградата,а съгласно предвиденото в нормата на чл.38, ал.2 от ЗС се допуска общите части по предназначение да бъдат обособени за ползване само от някой от етажните собственици по общо съгласие на етажните собственици,като законът не изисква специална форма за това съгласие и същото може да бъде дадено както писмено, така и устно или с конклудентни действия /в тази насока – решение № 259 от 01.04.2010 г. на ВКС по гр.д. № 773/2009 г., I г.о. ГК; решение № 1019 от 21.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 235/2008 г., I г.о., ГК; решение № 743 от 14.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1720/2009 г., I г.о., ГК/. В резултат на това съдът е стигнал до извода,че подписаният от всички етажни собственици договор от 16.03.1995 г., съставен след взето на общо събрание на собствениците в жилищния блок решение, обективира изричната воля на всички етажни собственици за предоставяне на конкретно описана с граници площ от общите части /по предназначение/ на сградата за ползване само от някой от етажните собственици – ответниците /собственици към този момент на апартамент №4 и гараж№5/,както и следва с оглед обясненията на свидетелките, че е било дадено съгласие от всички етажни собственици за извършване на исканото преустройство на гаража, склада и общата част от коридора в кафе – бар, както и зазиждането на втория изход от сградата /към двора/. Съдът, с оглед конкретните данни по делото е приел,че при дадено съгласие на всички етажни собственици за ползването на общата част от сградата от ответниците и за извършване на преустройството, поведението на ответниците, осъществили и поддържали това състояние не е било противоправно и не може да бъде санкционирано чрез осъждането им за премахването му /в тази насока е решение № 291 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 629/2009 г., I г.о., ГК; решение № 1019 от 21.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 235/2008 г., I г.о., ГК/,още повече,че ищците са приобретатели на обекти в етажната собственост, след извършване на преустройството през 1999 г. /първият е етажен собственик от 25.03.2004 г., а вторият и третият – от 27.10.2009 г./, като праводателите на техните прехвърлители /Д. П. и Т. П../ са участвали при вземането на решенията от общото събрание и са дали изричното си съгласие за това, поради което и ищците са обвързани от него.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,касаторът заявява,че е налице хипотезата на член 280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК,като/цитирам/:
„Процесуалноправният въпрос,разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС,е въпроса за страните в производството,а именно:”В съдебно производство,в което предмет на спора е дали идеални части на сграда-етажна собственост са общи части или са части –изключителна собственост на отделен етажен собственик или общи на лицата,чиито помещения обслужват,следва ли да се конституират всички етажни собственици?”
Касаторът се позовава на Решение №184/01.07.2014г. по гр.д.№7419/2014г. по описа на ВКС,Іго,според което с оглед нормативната уредба по ЗУЕС,спорът дали даден обект е обща част следва да бъде разрешен еднакво спрямо всички етажни собственици,които са задължителни другари както в производството по иск за установяване,че определено помещение в сградата представлява обща част,така и когато е въведено възражение в този смисъл,което разрешение е дадено по правен въпрос/цитирам/:”за допустимостта на съдебния акт по иск с правно основание член 109,ал.1 ЗС за осигуряване на достъп до общи части на сградата-етажна собственост,за които е въведено възражение,че са общи само на лицата,чийто помещения обслужват,в случай,че като ответници не са конституирани всички съсобственици на самостоятелни обекти на етажната собственост.”
Видно от изложеното с решаващите мотиви на въззивното решение,така формулираният правен въпрос,както и правният въпрос,по който е било допуснато касационното обжалване и е постановено посоченото решение на ВКС,в производството по член 290 ГПК,са неотносими към мотивите,защото настоящата хипотеза е различна.Касаторът В. В. Т. е един от ищците по предявения иск, с правно основание член 109 ЗС, насочен срещу ответниците,които също са възразявали за недопустимост на иска,защото спорът следвало да се реши от общото събрание на ЕС,което съдът е намерил за неоснователно,още повече че в настоящия случай няма спор за характера на тези части от сградата,които са били предмет на извършеното от ответниците Б. С. и А. С. преустройство, и че същите представлявали общи части,но това преустройство е извършено по общо съгласие на всички етажни собственици,както е прието от съда, с постановеното в решаващи мотиви на обжалвания съдебен акт.
В точка втора от изложението си,касаторът твърди,че/цитирам/:
„2.1.Материалноправният въпрос,разрешен от въззивния съд в противрочие със задължителната практика на ВКС, е следният:”В хипотезата на чл.38,ал.2 от ЗС следва ли да има изрично изразено съгласие от всички етажни собственици?”,като се позовава на ТР №39/23.06.1986г. по гр.д.№8/1986г. на ОСГК на ВС,в което е прието,че когато портиерско жилище се отдава под наем по решение на общото събрание на етажната собственост то не загубва характера си на обща част по предназначение по смисъла на чл.38 от ЗС.Това жилище може да промени предназначението си само със съгласието на всички собственици,което трябва да бъде изразено изрично,като волята им за изменяване на предназначението може да не е изрично изразена,но трябва да следва недвусмислено от някой акт или от поведението им,което разкрива такава воля.В тази връзка касаторът навежда твърдения,че за установяване на волята на етажните собственици в случая,съдът се е позовал на косвени доказателствени средства:свидетелски показания на етажни собственици.Преди всичко, в конкретния случай е налице друга, различна фактическа обстановка,по която съдът е преценил представените писмени доказателства-предварителен договор от 16.03.1995г.,както и останалите доказателства в тази връзка.Така както е формулиран този въпрос е по същество,който се решава във всеки конкретен случай,след преценка на съда,с оглед установеното с доказателствата по делото.Изложените от касатора аргументи в подкрепа на това твърдение представляват касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по член 280,ал.1 ГПК.
Като правен въпрос,разрешен от въззивния съд с обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС,касаторът посочва/цитирам/:
„2.2.Може ли да има конверсия на изначално нищожен договор?”,като се цитира задължителна практика на ВКС в тази връзка.
С оглед възприетото с решавашите мотиви на въззивното решение,касационният съд намира,че такъв правен въпрсо не е разрешван с последното,което го прави неотносим към тези мотиви.
В заключителната част от изложението си/раздел второ римско/касаторът заявява,че е налице хипотезата на член 280,ал.1,т.3 ГПК/цитирам/:
„1.Необходимо ли е сключването на договор за прехвърляне собствеността на частта от сграда след дезафектирането им/изгубването на предназначението им/ като общи части?” и
„2.В хипотезата на чл.38,ал.2 от ЗС може ли общи части да загубят статута си на такива и да се превърнат в изключителна собственост на един или повече етажни собственици само въз основа на съгласие на етажните собственици?”
Така формулираните от касатора въвпроси не обуславят твърдяната от него хипотеза за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,като първият от тях отново е неотносим към приетото с решаващите мотиви на въззивното решение,а вторият е въпрос по същество,съображения за което са изложени по горепосочените въпроси.Освен това разпоредбата на член 38,ал.2 ЗС е ясна ,точна и не се нуждае от тълкуване,както и по приложението на същата е налице задължителна съдебна практика на ВКС,която не се нуждае от промяна или осъвременяване.
Ето защо,касационният съд намира,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На ответниците по касационната жалба Б. А. С. и А. В. С.,на основание член 78,ал.3 ГПК,следва да се присъдят поисканите с писмения отговор,направени разноски за настоящата касационна инстанция в размер на 1000 лева,представляващи адвокатско възнаграждение,съгласно приложения списък по чл.80 ГПК,с представените за това доказателства.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №197/30.06.2015г. на Варненски апелативен съд,постановено по в.гр.д.№248/2015г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА В. В. Т. да заплати на Б. А. С. и А. В. С. сумата от 1000 лева/хиляда лева/,разноски по делото за настоящата касационна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: