О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 289
София, 11.06.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 20.03.2019 две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 4554/2018 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 5130/27.08.2018г.,подадена от УМБАЛ”СВЕТА МАРИНА”ЕАД,гр.Варна,чрез процесуалния си представител юрисконсулт П. Р., против решение №107/20.07.2018г. на Варненски апелативен съд,постановено по в.гр.д.№305/2018г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение №582/30.03.2018г. по гр.д.№1058/2016 г. по описа на Варненски окръжен съд,с което е уважен предявения от „ВЕЛА-96”АД,гр.Шумен против МБАЛ”СВЕТА МАРИНА”,Варна и Медицински университет „Проф.д-р Параскев Стоянов”,Варна,с правно основание член 54 ЗКИР-за признаване за установено в отношенията между страните,че ищецът е собственик на поземлен имот №1046,с площ 2200кв.м по плана местн.”Сотира”,гр.Варна,идентичен с проектен идентификатор №101135.2555.2568,оцветен в зелен цвят от комбинираната скица №2 от заключението на вещо лице Ш. М. Х.,лист 22 от делото,приподписана от съда и неразделна част от решението.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е неправилно,постановено при наличието на противоречие с материалния закон и съществени процесуални нарушения,и е необосновано,като се иска неговата отмяна.
Ответникът по касационната жалба „ВЕЛА-96”АД,гр.Варна,чрез пълномощника си адвокат Б. И. Ж.,в депозирания по делото писмен отговор на жалбата,счита че не се налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не се допуска,а по същество счита жалбата за неоснователна,като претендира присъждане на разноски за настоящата касационна инстанция.
Постъпила е и касационна жалба вх.№5688/27.09.2018г.,подадена от МЕДИЦИНСКИ УНИВЕРСИТЕТ-ВАРНА”ПРОФ. Д-Р ПАРАСКЕВ СТОЯНОВ”,чрез пълномощника му адвокат Б. Г.,против горепосоченото въззивно решение,като се иска неговата отмяна поради това,че същото е неправилно и необосновано.
Ответникът по касационната жалба „Вела-96”,АД,гр.Варна,чрез пълномощника си адвокат Б. И. Ж.,в отговора на жалбата моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение,поради липса на основанията за това,а по същество-счита жалбата за неоснователна,и се иска присъждането на направените по делото разноски за настоящата касационна инстанция.
С решаващите си мотиви,съдът е посочил,че възраженията на ответниците,се отнасят до: наличието на законовите предпоставки за извършване на реституция на процесния имот с решение от 27.07.1992г. по гр. д. № 634/1992г. по описа на ВОС; относно факта на връщане на полученото парично обезщетение в размер на 9254,58 лева и относно идентичността между отчуждения имот пл. № 2515 и имот № 1046.След анализ на доказателствата по делото,съдът е приел за неоснователно възражението срещу твърдението за валидно връщане на полученото обезщетение,като във връзка с извършеното от ответниците оспорване на истинността и автентичността на платежно нареждане № 417/11.08.1992 г. относно удостоверителния факт за връщане на обезщетение в размер на 9254.58 лв. по сметка № 330 на Общинска комисия по реституция по преписка 85/061-100-070-3 е намерил същото за неуспешно.Съдът е изложил доводи,че атакуваният документ представлява счедоводен документ, съдържащ необходимите реквизити и има силата на разписка, че по сметката на комисията по реституция е постъпила сумата от 9 254,58 лева – връщане на полученото обезщетение, вследствие на реституция,с което се удостоверява единствено факта на връщане на полученото обезщетение с цел влизане на решението по реституция в сила.Във връзка с възражението за липса на материално-правните предпоставки за извършване на реституцията с искане – по реда на косвения съдебен контрол на основание чл.17 от ГПК, съдът да се произнесе по материалноправната законосъобразност на решение от 27.07.1992 г. по гр.дело № 634/1992 год. По описа на Варненски окръжен съд ,съдът е приел за правилен извода за недопустимост на косвения съдебен контрол при наличието на проведен пряк съдебен контрол, предвид приетата правна уредба в АПК и ГПК,като изводът е съобразен с мотивите на ТР №5/2011г. на ОСГК на ВКС.Изложени са доводи,че Държавата е участвала в административното съдебно производство чрез своите органи, поради което съдебното решение произвежда обвързващо действие по отношение на нея,а решението на съда по прекия контрол на административния акт обвързва и лицата, които черпят права от държавата, тъй като те не могат да имат повече права от праводателя си.Съдът е посочил,че косвеният съдебен контрол е допустим само по възражение от трети лица, които не черпят права от държавата,а в случая двамата ответници, черпят правата си от Държавата и са обвързани от решението на съда по прекия контрол върху административния акт,като направеното възражение е недопустимо.Съдът е взел предвид данните по неоспорено от страните заключение на назначената СТЕ,поради което е прието,че възражението за липса на идентичност между отчуждения имот пл. № 2515 и имот № 1046 е неоснователно.Във връзка с възражението на ответника МУ – Варна за придобиване на имота чрез давностно владение, осъществявано явно, спокойно, непрекъснато и необезпокоявано, за периода от 20.09.2000 год., до настоящия момент,съдът е приел,че по реда на пълно и главно доказване ответникът не е установил фактическия състав на чл.79 от ЗС.Съдът,при обсъждането на събраните гласни доказателства е приел за установено , че ищците са посещавали имота безпрепятствено и са били допускани в него без противопоставянето на ответниците,като в частни срещи представители на ответника са признавали правата на собственост на ищеца и са провеждали разговори за отреждане по кадастралния план на друго място, вместо процесното, поради което твърдението за явно и необезпокоявано владение не е доказано.
По жалбата на УМБАЛ”СВЕТА МАРИНА”,Варна:
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,приложено към касационната жалба,касаторът твърди,че са налице основанията по член 280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК.
В точка първа от изложението си касаторът формулира въпроси във връзка с правното действие на реституционното решение и признанието на ищеца,че у него няма оригинал от платежното нареждане и представения от него препис е от препис на същото,като/цитирам/:
„Във връзка с кредитирането на това платежно нареждане ние поставяме следните въпроси:
1.Може ли съдът да основе своите изводи на заверен от страните препис от документ,чийто оригинал е поискан от другата страна,но не е представен по делото?
Считаме,че кредитирането от страна на въззивния съд на представения препис от платежно нареждане №417/11.08.1998г. и неизключването му като доказателство по делото е в противоречие с практиката на Върховен касационен съд,изразена в множество решения”,както и /цитирам/:
„2.Следващият ни въпрос е:Задължен ли е въззивният съд да вземе предвид признанието на страната за неизгоден за нея факт?”,като и по двата въпроса се цитира съдебна практика на ВКС-решения постановени по реда на член 290 ГПК.Излагат се доводи,във връзка с признанието на ищеца,че у него липсва оригинала на платежно нареждане,с което е извършено връщането на полученото обезщетение за отчуждения имот,поради което според касатора,съдът следвало да изключи представения препис от доказателствата по делото.
Съгласно приетото с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение, оспорването от страна на ответниците,настоящи касатори,на истинността и автентичността на платежното нареждане №417/11.08.1992г. относно удостоверителния факт за връщане на обезщетение в посочения размер,е неуспешно.Наред с това,съдът е взел предвид характера на този документ,както и зачитането му от длъжностното лице,представляващо Община Варна в производството по реституция за извършената банкова операция,отговаряща на изискванията на закона.Ето защо, неоснователни са твърденията на касатора,свързани с първия му въпрос,че съдът е основал своите изводи само на препис от документ/платежно нареждане/,който не е представен в оригинал,както и така формулираните правни въпроси са неотносими към приетото с тези мотиви на въззивното решение.
В точка втора от изложението си,касаторът формулира като правен въпрос/цитирам/:
„1.Допустим ли е косвен съдебен контрол върху съдебно решение за възстановяване на собствеността по реда на ЗВЗНОИ по ЗТСУ.. по възражение на трети лица,които са в държане на имота,противопоставяйки свои права на реституцията”,разрешен в противоречие със съдебната практика на ВКС.Касаторът твърди,че противопоставя свои права и реституционното решение му е непротивопоставимо.
Така формулираният от касатора правен въпрос е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС-ТР №/2011г. на ОСГК на ВКС-за недопустимост на косвен съдебен контрол при проведен пряк съдебен контрол върху съдебни решения за отмяна на отчуждаването по чл.4 ЗВСВНОИ по ЗНСУ,ЗПИНМ,ЗБНМ,ЗДИ и ЗС,като държавата е обвързана от постановеното решение.С решаващите мотиви на обжалваното решение е прието,че такъв контрол е допустим от трети лица,които не черпят права от държавата,каквато хипотеза съдът е посочил,че не е налице по отношение на ответниците,единият от които настоящия касатор,т.е. те на са трети лица и черпят правата си от държавата,тъй като съгласно отразеното в АДС №1781/14.04.1993г. имотът е предоставен от Държавата за оперативно управление на държавна организация- Медицински университет Варна,поради което не могат да имат повече права от нея.Ето защо,изложените аргументи от касатора,във връзка с този правен въпрос, се основават на твърдения,които не намират опора на установеното по делото и са неотносими към правните изводи на съда.
Касаторът,в точка трета от заключението си,твърди,че въззивният съд не е обсъдил негови доводи срещу неправилността и незаконосъобразността на първоинстанционното решение,поради което/цитирам/:
„Ето защо поставяме следния въпрос:
1.Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните?”,който въпрос е разрешен в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика на ВКС.
Предвид приетото с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,касационният съд намира,че така формулираният от касатора въпрос е разрешен в съответствие с цитираната от касатора практика,тъй като видно от същите съдът последователно и изчерпателно е обсъдил всички негови възражения и доводите му по предявената ищцова претенция.
С оглед изложеното,не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По жалбата на МЕДИЦИНСКИ УНИВЕРСИТЕТ- ВАРНА:
В изложението си,приложено към касационната жалба касаторът твърди,че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,съгласно член 280,ал.1,т.1 ГПК и ал.2 на член 280 ГПК.
В точка първо римско от изложението,наименована”по отношение кредитирането на писмен документ”,касаторът посочва няколко въпроса,свързани с кредитирането на платежно нареждане за възстановяване на полученото обезщетение при отчуждаването на имот:а именно:
-за възможността съдът да основе своите изводи на заверен от страна препис,чиито оригинал е поискан от другата страна, но не е представен по делото,който въпрос е идентичен с първата част от изложеното на касатора УМБАЛ”Света Марина”,както и този за:
-„задължен ли е въззивният съд да вземе предвид признанието на страната за неизгоден за нея факт,които не са обусловили правните изводи на съда по делото,за които са изложени аргументи по предишната касационна жалба,които не следва да бъдат повтаряни.
В останалата част от тази точка на изложението на касатора,посочените въпроси са свързани и представляват допълнение към горепосочените от касатора два правни въпроса,поради което същите са неотносими към приетото с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение.
В точка второ римско,касаторът формулира въпроси относно допустимостта на косвен съдебен контрол върху съдебно решение за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ…. по възражение на трети лица,които са в държане на имота,противопоставяйки свои права на реституцията,както и лица ,които не са държавни органи и не са част от йерархическата структура на власт и подчинение,които въпроси са идентични с тези от точка втора от изложението на първия касатор и които са неотносими към даденото разрешение съгласно изложеното с решаващите мотиви на въззивното рещение,а именно,че ответниците,единият от които е и настоящия касатор, не са трети лица и правата им произтичат от държавата,за които въпроси се отнасят изложеното по горепосочената касационна жалба и не следва да се повтаря отново изложеното.
В третата част от изложението,отнасяща се до обсъждане доводите на страните,касаторът твърди,че въззивният съд не е обсъдил всички доводи срещу незаконосъобразността и неправилността на първонистанционното решение,излагайки отново идентични аргументи и посочвайки идентичен въпрос за задължението на въззивния съд за обсъди всички възражения и доводи на страните,за което касационният съд,във връзка с касационната жалба на първия касатора,приема,че този въпрос е разрешен в съответствие с цитираната практика,тъй като всички възражения и доводи са обсъдени от въззивния съд поотделно,със самостоятелна преценка за основателността на всеки от тях.
Касационният съд намира,че липсва посоченото от касатора основание по член 280,ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Като квалифицирана форма на неправилност,очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона,или явна необоснованост,довели до постановяване на неправилен,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт/постановен „contra legem”,когато законът е приложен в неговия обратен,противоположен смисъл или „extra legem”,когато е приложено несъществуваща или отменена правна норма/.В случая не е налице нито една от хипотезите,които предполагат очевидната неправилност на въззивното решение-значимо нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Ето защо,не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На ответника по касационната жалба „Вела-96”АД,гр.Шумен следва да се присъдят поисканите и направени разноски по делото за настоящата касационна инстанция ,общо в размер на 8160 лева,съгласно приложения списък за разноските,представляващи адвокатско възнаграждение,заплатени по приложено платежно нареждане и фактура от 08.10.2018г.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №107/20.07.2018г. на Варненски апелативен съд,постановено по в.гр.д.№305/2018г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА УМБАЛ”Света Марина”,ЕАД,гр.Варна и Медицински университет”Проф.д-р Параскев Ив. Стоянов” да заплатят на „Вела-96” АД,гр.Шумен сумата от 8 160 лева/осем хиляди сто и шестдесет лева/ разноски по делото за настоящата касационна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: