О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
София, 08.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 06.02.2019 две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 3817/2018 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№5292/22.08.2018г.,подадена от А. Д. М.,чрез пълномощника й адвокат Д. Р.,против решение №163/09.07.2018г. на Добрички окръжен съд,постановено по в.гр.д.№190/2018г. по описа на съда,с което се потвърждава решение №152/09.11.2017г. по гр.д.№187/2016г. по описа на Балчишки районен съд за отхвърляне на предявените от К. И. П.,К. К. П.,чрез законния му представител К. И. П. и А. Д. М. срещу В. П. Н.,С. П. В.,С. Г. Р. и Д. Г. Р. за делба на описаните в решението поземлени имоти и допускане до делба на същите между съделителите В. П. Н.,С. П. В.,С. Г. Р. и Д. Г. Р.,при квоти по 1/4 идеална част за всеки от тях.
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно,постановено в противоречие със събраните по делото писмени доказателства и при съществени процесуални нарушения,като се иска неговата отмяна.
Ответниците по касационната жалба В. П. Н.,С. П. В.,С. Г. Р. и Д. Г. Р.,чрез пълномощника си адвокат П. А. А.,в депозирания по делото писмен отговор,считат че не са налице основанията за допускане на касационна обжалване на въззивното решение и молят същото да не се допуска,а по същество считат жалбата за неоснователна,като претендират присъждане на направените по делото разноски за настоящата касационна инстанция.
Постъпила е и касационна жалба вх.№5359/29.08.2018г.,подадена от К. И. П. и К. К. П.,чрез законния му представител К. И. П., чрез пълномощниците адвокати К. П. К. и К. И. К.,против горепосоченото въззивно решение,с оплаквания,че същото е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон,съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано,като се иска неговата отмяна.
По жалбата на А. Д. М.:
С решаващите си мотиви въззивният съд е констатирал,че спорът е по чл.341 и сл. от ГПК за допускане на съдебна делба на недвижими имоти в землището на [населено място], общ.Б., а именно – лозе, съставляващо поземлен имот с идентификатор **** с площ 3000 кв.м. и нива, поземлен имот с идентификатор **** с площ 57 029 кв.м.,правото на собстенност върху които имоти било възстановено по реда на ЗСПЗЗ на наследници на С. П. Р.,като в исковата молба е посочено от ищците К. И. П. и К. К. П.,чрез законния му представител К. И. П., че страните са съсобственици на делбените имоти по наследяване от С. П. Р., а за ищеца К. И. П. и по два договора за замяна,като се иска делбата да бъде допусната между всички конституирани съделители при съответните им наследствени дялове и при съобразяване придобитите от първия ищец идеални части и на договорно основание.Съдът е посочил,че с допълнителна молба, депозирана преди първото съдебно заседание, ищците заявили, че евентуално, ако се приеме, че не са наследници на общия наследодател, то те пак участват в съсобствеността, като по давностно владение, упражнявано от тях и с присъединяване на упражняваното такова от преките им наследодатели, са придобили идеални части, съответни на дяловете, които биха имали, ако биха били наследници.Съдът е отбелязъл,че в отговора си по исковата молба ответницата А. Д. М. е заявила, че иска да се допусне делба на имотите, между страните и при дяловете, посочени от ищците в първоначалната искова молба,а в отговора си по исковата молба ответниците В. П. Н.,С. П. В. и Д. Г. Р. са възразили, че ищците К. И. П. и К. К. П., както и ответницата А. Д. М. не са наследници на общия наследодател и са поискали да се допусне делба, но само между тях и с изключване на ищците и посочената ответница М..Съдът е посочил,че съгласно представено е удостоверение №1/17.02.2016г. на общ.Б., [населено място] за наследници на С. П. Р., починал на 17.02.1983г. според отразеното в документа, наследодателят имал съпруга А. И. Р./поч.10.01.1998г./,дъщеря С. С. Н./поч.28.04.2004г./ и син Г. С. Р. /поч. 06.01.1982г./,като не е спорен произхода на сина и дъщерята от общия наследодател С. П. Р.,съответно и качеството на наследници на ответниците В. Н. и С. П. В./низходящи на дъщерята на общия наследодател С./ и на ответниците С. Г. Р. и Д. Г. Р. /низходящи на сина на общия наследодател Г./,като спорът е на първо място относно А. И. Р., за която горепосочените четирима ответници са възразили ,че не е била съпруга на наследодателя.Съдът е взел предвид,че удостоверението за наследници е официален свидетелстващ документ, но, като се има предвид, че то не удостоверява изявления или действия, извършени пред органа, който го е издал, а възпроизвежда записванията в други документи, то няма задължителна материална доказателствена сила що се отнася до самите факти /брак, смърт, произход/, определящи наследственото правоотношение и поради това при оспорване, осъществяването на съответния правнорелевантен факт подлежи на проверка и по общото правило на чл.154 ал.1 от ГПК тежестта за доказването му се носи от страната, която черпи от него изгодни за себе си правни последици.Съдът е посочил,че по делото не е представен акт за сключен между посочените двама брак /граждански или църковен/,като за доказване, че наследодателят и С. П. Р. и А. И. Р. са били съпрузи, ищците са представили три извлечения от семейните регистри на [населено място] за 1940г., 1945г. и 1958г., видно от вписаното в тях С. П. Р. е вписан като „домакин“, а А. С. П. като „съпруга“,като следва да се има предвид обаче, че вписванията в регистрите са извършвани по-често по изявления на лицата, а не въз основа на документи.Съдът е посочил като аргумент в подкрепа това записването в регистъра за 1958г., че член на домакинството на С. П. Р. е и М. С. П. – „доведена дъщеря“, „неженена“,а в действителност е установено,че към 1958г. М. С. П. е била омъжена в [населено място] – акт за женитба №21/16.01.1950г. Съдът е приел,че щом като едната, като е била омъжена, е вписана в регистъра „неженена“, няма основание да се приеме, че вписването на другата за съпруга на наследодателя е извършено наистина при наличието на сключен брак помежду им,и не става въпрос в какви фактически отношения са били наследодателят С. П. Р. и А. И. Р. и как двамата са се представяли пред трети лица по един или друг повод,като е явно, че двамата и децата им са живели в едно домакинство – декларирано от наследодателя при преселването от С. Д. през 1940г. и по други поводи, определяло оземляването му после, записванията в семейните регистри,което обаче не означава, че двамата са били съпрузи.Съдът е приел,че нито едно от писмените доказателства, които ищците са представили в двете инстанции, не е документ, който несъмнено да е съставен въз основа на акт за брак, а не по декларация и фактическо положение,а представените от ищците доказателства косвено навеждат, но, с оглед изложеното, не са достатъчно убедителни, за да наложат извод, че наследодателят С. П. Р. и А. И. Р. наистина са били съпрузи.Съдът също така е посочил,че спорът на следващо място е относно лицето М. С. К.,която съгласно горепосоченото удостоверение за наследници е починала на 09.09.2000г.,и е дъщеря на А. И. Р./вписаната за съпруга на наследодателя/,като по твърдения на ищците М. С. К. била дъщеря не само на А. И. Р./съпругата/, но и на наследодателя С. П. Р. и с оглед допълнителните обяснения в първоинстанционното производство, К. не била биологично дете на наследодателя, а била осиновена от него,което съдът е приел за недоказано. Във връзка с вписаването в личния й регистрационен картон на С. П. Р. вписан като нейн баща,съдът е изложил доводи,че по-старите семейни регистри от 1940г., 1945г. и 1958г. обаче тя е вписана като негова „доведена дъщеря“, което е различно от вписването на децата му – „дъщеря“ и „син“ и при тези противоречия и при липсата доказателства за постановяването на надлежен акт за допускане на осиновяване, не може да се приеме, че М. С. К. е била осиновено дете на наследодателя С. П. Р..Съдът също така е приел,че не следва друг извод по въпросите относно липсата на брачна връзка между наследодателя и А. И. Р. и липсата на осиновяване от негова страна на М. К. от по-рано воденото гр.д.№172/1990г. на БРС за съдебна делба на друг наследствен от С. П. Р. недвижим имот – допусната и извършена с участието на посочените две лица,като силата на присъдено нещо на решението за допускане на делбата по гр.д.№172/1990г. установява лицата и дяловете им в съсобствеността върху онзи имот и не се разпростира що се отнася до други имоти.Съдът също така е приел,че не следва друг извод по горните въпроси и от факта, че делбените имоти са реституирани по заявление по чл.11 ал.1 от ЗСПЗЗ на М. С. К., както и от факта на съставения нотариален акт №194 т.1 д.№286/1996г. на БРС, с който правото на собственост върху възстановените земеделски имоти е признато на наследници на С. П. Р., в т.ч. А. И. Р.,М. С. К., двамата ответници сега – Д. Р. и С. Р. и С. С. Н.– пряката наследодателка на другите двама ответници,като издаването на нотариалния акт по молба на всички визирани в него лица показва, че в онзи момент помежду им не е имало спорове, което не означава, че посочените две наистина са били съпруга и осиновена дъщеря на наследодателя, нито изключва възможността тези им качества да бъдат оспорени,а евентуално то би могло да наведе на осъществяването на друго основание за придобиване идеални части от наследствените от С. П. Р. имоти от лица извън кръга на наследниците му, но това не подлежи на обсъждане.Съдът е отбелязъл,че за А. Д. М. възражението за придобиване по давностно владение е извършено едва с въззивната й жалба, а в жалбата на другите двама въззивници по този въпрос не е посочено нищо.Съдът е стигнал до извода,че щом като А. И. Р. и М. К. не са били съпруга и дъщеря на наследодателя, те не са притежавали идеални части от наследствените два земеделски имота и съответно техните низходящи А. Д. М. и К. К. П., както и преживелият съпруг К. И. П.. на правнучката М. Д. П. също не са придобили и не притежават по наследство идеални части от делбените имоти,като К. И. П. не притежава такива и на твърдяното от него договорно основание /л.11 и 13/, тъй като праводателят му И. Й. В. се е легитимирал като собственик по наследство като низходящ на А. И. Р. и М. К., но по изложените съображения същият не е притежавал правата, предмет на договорите.
По жалбата на А. Д. М.:
Към касационната жалба на касатора М.,не е приложено отделно изложение по член 280,ал.3,т.1 ГПК,но видно от съдържанието на касационната й жалба,в същата, наред с касационните оплаквания по член 281,т.3 ГПК,са инкорпорирани и заявени основания за допускане на касационно обжалване по член 280 ал.1 ГПК,като се твърди в самото начало на жалбата,освен че решението е неправилно,същото е недопустимо и очевидно неправилно,съгласно член 280,ал.2 ГПК.Касаторът посочва „съображения” по „отношение на недопустимостта”,която според него е свързана със съставения констативен нотариален акт № 194/1996г.,издаден по молба на всички визирани в него наследници на общия наследодател за собственост на процесните земеделски имоти,възстановени по реда на ЗСПЗЗ на общия наследодател С. Р.,като се твърди от касатора,че е недопустимо в дело за делба този констанитивен нотариален акт да бъде оспорен от участниците в охранителното производство и техните наследници да не зачитат направените записи в констативния нотариален акт и неговата доказателствена стойност и в тази връзка посочва въпроса/цитирам/:”Може ли молителите в производството по издаване на констативен нотариален акт и /или техните наследници да оспорват направените констатации относно кръга на собствениците на съответния недвижим имот/и/?”,като след като въззивният съд е дал положителен отговор на този въпрос,според касатора е постановил недопустим съдебен акт.
Касационният съд намира,че липсва посоченото от касатора основание по член 280,ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Като квалифицирана форма на неправилност,очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона,или явна необоснованост,довели до постановяване на неправилен,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт/постановен „contra legem”,когато законът е приложен в неговия обратен,противоположен смисъл или „extra legem”,когато е приложено несъществуваща или отменена правна норма/.В случая не е налице нито една от хипотезите,които предполагат очевидната неправилност на въззивното решение-значимо нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Освен това,следва да се отбележи,че при разрешаването на този правен въпрос,съдът се е произнесъл в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС.Съгласно приетото с Тълкувателно решение №11/2012г. на ОСГК на ВКС,нотариалният акт,с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на член 587 ГПК,не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179,ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост,тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи.При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна,без да намира приложение редът на член 193 ГПК.Наред с това,тъй като нотариалното производство е едностранно и не решава правен спор,то нотариалният акт по член 587 ГПК,удостоверяващ правото на собственост може да бъде оспорван от всяко лице,което има правен интерес да твърди,че титулярът на акта не е собственик,като това оспорване се изразява в доказване на свои права,противопоставими на титуляра на акта/или ако са няколко- на част от тях,както е в настоящия случай/,така и в опровергаване на фактите,обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване,че правото се е погасило или е прехвърлено другиму.
Вторият въпрос,формулиран от касатора се отнася до постановеното с влязлото в сила решение по гр.д.172/1990г. по описа на Районен съд,гр.Б.,/цитирам/”Диспозитивът на влязло в сила решение задължително ли е по отношение на участващите в него страни и на техните наследници по въпроса относно кръга на наследниците на определено лице и тяхната родствена връзка?”
Този въпрос е неотносим към изложеното с решаващите мотиви на въззивното решение,тъй като не е обусловил неговите правни изводи,тъй като със същите е прието ,че силата на пресъдено нещо на решението за допускане на делба по горното дело установява лицата и дяловете в съсобствеността на имота,който е бил предмет на делбата в производството по същото и не се разпростира до други имоти.Още повече,че предмет на делбата,извършена с влязлото в сила решение е недвижим имот-дворно място ,застроено с жилищна сграда в [населено място],останало в наследството от общия наследодател С. Р..поч.1983г.,а предявеният иск за делба,във връзка с който е постановено решението,предмет на настоящата касационна жалба, се отнася до реституирани по реда са ЗСПЗЗ/ Обн. ДВ бр.17/01.03.1991г./ земеделски земи,останали в наследство от общия наследодател С. Р.,които имат характер на „новооткрито наследство”.
В останалата част се навеждат касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,че решението е неправилно поради нарушения на материалния закони на съществени нарушения на съдопроизводствените правила,като в подкрепа на тези оплаквания се цитира и прилага съдебна практика на ВКС,които обаче са различни от основанията по член 280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Това е така,защото преценката за неговата правилност или не,ще бъде направена след допускането му до касационно обжалване в производството по реда на член 290 ГПК.
С оглед изложеното,не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На ответниците по касационната жалба В. П. Н.,С. П. В.,С. Г. Р. и Д. Г. Р.,не следва да се присъждат поисканите с писмения отговор на жалбата разноски за настоящата касационна инстанция,тъй като липсват приложени със същия доказателства,че такива реално са били сторени.
По жалбата на К. И. П. и К. К. П.,чрез законния му представител К. И. П.:
Подадената касационна жалба от касаторите с вх.№5359/29.08.2018г. срещу горепосоченото въззивно решение е напълно идентична по своето съдържание с касационна жалба вх.№5292/22.08.2018г.,подадена от касатора А. Д. М.,поради което и основанията за касационно обжалване на въззивното решение,посочени в тази жалба от настоящите касатори са същите,както и формулираните като правни въпроси,инкоропорирани в касационната жалба,както по тази подадена от А. М.,за които съгласно посоченото по-горе касационният съд счита,че не са налице твърдяните в жалбата основания за допускане на касационно обжалване,по изложените вече по първата жалба доводи,които не следва да бъда повтаряни.
Ето защо,не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №163/09.07.2018г. на Добрички окръжен съд,постановено по в.гр.д.№190/2018г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: