О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
София, 06.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 23.10.2013 две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 5997/2013 година
Производството е по член 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№74443/21.06.2013г.,подадена от [фирма] [населено място],чрез пълномощника му адвокат М. П.,против решение от 22.04.2013г. на Софийски градски съд,ГО,ІІ-б въззивен състав,постановено по гр.д.№1501/2010г. по описа на същия съд се обезсилва решение от 10.08.2009г. на Софийски районен съд,І го,27 състав,постановено по гр.д.№19925/2007г. по описа на съда за отхвърляне на предявените от [фирма] срещу Т. И. С.,М. Д. Ц.,Т. Г. Сомова и П. Д. Ц.,искове да бъде признато за установено,че за [фирма] съществува право на собственост върху стопанска сграда/база за строителни материали/ със застроена площ от 175 кв.м,изградена от панелна конструкция през 1989г. на площ от 135 кв.м,метално хале тип”Холандски”,с площ 450 кв.м,изградено от метална конструкция през 1989г. с площ от 400 кв.м и метално хале тип”Х.” със застроена площ от 420 кв.м,изградени върху недвижим имот,находящ се в [населено място],ул.”Каменоделска №3”,като недопустимо.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че между страните е приключил спор, с влязло в законна сила решение,по иск с правно основание член 108 от ЗС,предявен от Т. С.,Т. С,М. Ц. и П. Ц., понастоящем ответници в това производство, срещу [фирма],с което е уважена ревандикационната претенция за описания недвижим имот,част от който се явява процесния в това производство,като за ищците е признато възстановяването на собствеността върху имота на основание член 1 и член 2 от ЗВСОНИ,поради наличие на предпоставките ,предвидени в закона,при настъпил реституционен ефект по отношение на имота,като изрично в мотивите на това решение е посочено,че намиращите се сгради,понастоящем предмет на установителния иск,предявен от дружеството,са леки,метални и могат да се демонтират и не представляват самостоятелен обект на собственост.Съдът е посочил,че по предявения установителен иск за собственост,в настоящото производство,ищцовото дружество основава правото си на собственост върху спорните постройки,като се позовава на същите обстоятелства,изложени по предишния спор,а именно,че същите са били законно построени,трайно прекрепени са към земята и са били закупени от него с договора за приватизация от 1996г.,които обстоятелства са били налице към момента на горепосочения спор за реституираната земя,приключил с влязлото в законна сила решение по гр.д.№1095/2004г. по описа на САС.Съдът е приел,че въпреки липса на изричен диспозитив по влязлото в сила горепосочено решение на Софийски апелативен съд,по същия,със сила на пресъдено нещо е разрешен въпроса за предпоставките за реституция по ЗВСОНИ,включително и наличие на трайно застрояване на имота,което би било пречка за последната.В резултат на този анализ,въззивният съд е стигнал до извода,че предявеният от дружеството установителен иск за собственост е недопустим,тъй като в горепосоченото исковото производство по член 108 от ЗС ,последното-тогава ответник по иска, е следвало да изчерпи всички свои възражения срещу реституцията на имота,основаващи се на факта за съществуване на постройките,за които счита,че представляват сгради по смисъла на член 110 от ЗС.Ето защо,въззивният съд е приел, че след като този въпрос е бил решен с влязло в законна сила решение недопустимо е да се пререшава същия в настоящото производство,като иска би бил допустим само ако ищцовото дружество,основава претенцията си на нови факти и обстоятелства,настъпили след приключване на спора с горепосоченото влязло в законна сила решение.
Ответниците по касационна жалба,в писмения си отговор по жалбата,чрез пълномощника си адвокат В. П.,считат че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят същото да не се допуска.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,касаторът заявява/цитирам/:
„1.В решаващите мотиви на съдебния акт в противоречие с практиката на ВКС е решен следният съществен процесуалноправен въпрос по член 280,ал.1т.1 ГПК:
При предявен иск по чл.108 от ЗС за поземлен имот,обхваща ли СПН предпоставките за възстановяване на правото на собственост върху поземления имот по реда на ЗВСОНИ или същите съставляват мотиви на съдебния акт,по които не се формира СПН?Преценката на съда относно характера на застрояването върху реституирания недвижим имот ползват ли се със СПН при спор за собственост относно изградените постройки?”,
като се навеждат аргументи,че с решаващите си мотиви,въззивният съд неправилно е приел,че въпросът за собствеността на сградите,предмет на предявения установителен иск за собственост,бил решен в рамките на спора за земята.В подкрепа на това,касаторът цитират и прилагат съдебни решения на ВКС,постановени по реда на член 290 ГПК,част от задължителната практика на ВКС,свързани с обхвата на силата на пресъдено нещо по отношение на предмета обект на ревандикацията.
Така формулираният от касатора правен въпрос обаче е неотносим към решаващите изводи на съда.Видно от посочените по-горе решаващи мотиви по постановеното въззивно решение,такъв въпрос не е разрешаван от съда, тъй като в същите се посочват,че не е налице застрояване ,а само наличие на временни,преместваеми постройки,които не са трайно прикрепени,и които могат да се демонтират и не представляват самостоятелен обект на собственост.
Наред с това,във връзка с посочения в пункт първи на изложението правен въпрос,касаторът твърди,в условието на евентуалност с първата хипотеза на член 280,ал.1 т.1 ГПК,а именно наличие на хипотезата на т.3 на тази разпоредба на процесуалния закон,относно обективните предели на СПН и за забраната за пререшаване на споровете,което по-скоро представлява въвеждане от касатора на нов формулиран въпрос,който е общ в сравнение са поставения такъв.Освен че този въпрос е неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд,по същия има създадена непротиворечива задължителна практика на ВКС,а и процесуалните норми,уреждащи това,са ясни и непротиворечиви.
На второ място в изложението си,касаторът посочва/цитирам/:
„2.Вторият процесуален въпрос” Има ли право съдът,който прилага влязъл в сила съдебен акт да го тълкува?”,
като се твърди,че въззивният съд с постановеното обжалвано решение,е извършил тълкуване на диспозитива на влязлото в сила решение по гр.д.№1095/2004г. по описа на САС,постановено по спора по член 108 от ЗС между страните,като е излязъл извън правомощията си,защото такова тълкуване може да се извърши само от съда,постановил съдебния акт.В подкрепа на това се цитира задължителна практика на ВКС.
Преди всичко,видно от изложеното в решаващите мотиви на съда,такова тълкуване не е налице,защото последиците от приключилия между страните спор за собственост върху терена,само са съобразени от съда при постановяването на решението по настоящия спор,като включени при установяване на спорното право,както и на съществуващите между страните правоотношения към този момент.Освен това,макар формулиран като въпрос,съдържанието на точка втора от изложението,всъщност представлява касационно оплакване по смисъла на член 281,т.3 ГПК ,във връзка с твърдението за извършено според касатора тълкуване на горепосоченото влязло в законна сила решение.
В пункт трети от изложението на касатора се сочи/цитирам/:
„3.Третият процесуалноправен въпрос-основание за допускане на касационно обжалване на основание член 280,ал.1,т.1 ГПК е „Следва ли,че е решен със СПН въпросът за естеството на дадена вещ като движима вещ или недвижим имот по смисъла на член 110 от ЗС,когато същото не е предмет на делото?”,който е разрешен в противоречие със задължителната практика, на ВКС,цитирана от касатора,отнасяща се до мотивите на постановеното решение,а именно,че същите не се ползват със сила на пресъдено нещо.
Формулираният по този начин въпрос е по същество,свързан е с предмета на спора и се решава с оглед събраните по делото доказателства,отново относим към приключилия правен спор между страните,поради което не е свързан с решаващите мотиви на съда,обусловили изхода по настоящото дело.
На четвърто място в изложението,касаторът заявява,че с обжалваното въззивно решение е разрешен процесуалноправен въпрос,в противоречие с практиката на ВКС,а именно/цитирам/:
„Следва ли в производството по член 108 ЗС ответникът да изчерпи всички свои възражения по отношение на вещи,които не са предмет на иска?”
Като отново се правят доводи,във връзка с предмета на иска по приключилото с влязло в сила решение производство по гр.д.№1095/2004г. по описа на САС,а именно вещното право на собственост върху процесния терен,и в тази връзка касаторът твърди,че не е следвало да изчерпва всичките свои възражения по спора,като задължен да релевира и правото си на собственост спрямо постройките в същото,тъй като те не са били предмет на спорното право.
Предмета на защита в настоящото производство е свързан с искане за защита правото на собственост върху процесните вещи,които ищецът,настоящ касатор,основава на същите факти и обстоятелства,които са били предмет на разглеждане по приключилия с влязло в сила решение между страните спор за ревандикация на недвижимия имот.
Доколкото този въпрос има отношение към разрешеното с обжалваното въззивно решение,то е свързано с преклудирането на определени факти и обстоятелства,а именно с наличие на застрояване на недвижимия имот,предмет на предишния спор,което би препятствало реституцията на същия,и във връзка с което съдът се е произнесъл за характера на вещите,предмет на настоящия спор,приемайки че са преместваеми/респ.движими вещи/ такива.Ето защо,когато дадено обстоятелство или правоотношение е било включено в спорното право и е обхванато от силата на пресъдено нещо от влязлото в законна сила решение,то в последващ процес между същите страни е недопустимо отново за де разглежда спора,касаещ това обстоятелство или правоотношение.
С оглед изложеното,касационният съд намира,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски по делото,на основание член 78,ал.3 ГПК,представляващи адвокатско възнаграждение за един адвокат,както следва: на М. Д. Ц. и П. Д. Ц. сумата от 400 лева,съгласно договор за правна защита №24/2013г.,на Р. К. С. сумата от 100 лева,съгласно договор за правна защита №25/2013г.,на П. Л. С. и Б. К. М. сумата от 300 лева,съгласно договор за правна защита №28/2013г.на М. Т. С. и Ц. Н. С. сумата от 400 лева,съгласно договора за правна защита №29/2013г.,всички приложени по делото.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.04.2013г. на Софийски градски съд,ГО,ІІ-б въззивен състав,постановено по гр.д.№1501/2010г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати разноски по делото за настоящата касационна инстанция,както следва:на М. Д. Ц. и П. Д. Ц. сумата от 400 лева/четиристотин лева/,на Р. К. С. сумата от 100 лева/сто лева/,на П. Л. С. и Б. К. М. сумата от 300 лева/триста лева/ и на М. Т. С. и Ц. Н. С. сумата от 400 лева/четиристотин лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: