О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 11
София, 05.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 08.11.2017 две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 2000/2017 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№800/27.02.2017г.,подадена от Р. М. Х.,Н. Р. Д.,Р. Р. Е. и Д. Р. Х.,чрез пълномощника им адвокат Д. А.,против решение №15/11.01.2017г. на Смолянски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№411/2016г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение №293/29.07.2016г. по гр.д.№833/2015г. по описа на Смолянски районен съд за отхвърляне на предявения от Р. М. Х.,Н. Р. Д.,Р. Р. Е. и Д. Р. Х. против А. А. Б.,С. Р. Б.,А. С. Ч.,Ф. Х. В.,И. М. В.,М. Й. К. и Н. Й. Х.,иск за признаване за установено по отношение на ответниците, на основание член 124,ал.1 ГПК,че ищците са собственици по наследство от Р. Х. Х.-поч.17.07.2000г. и по давностно владение,осъществявано от 2000 г. до настоящия момент на недвижим имот:Поземлен имот с кад.№571 по КП на [населено място],общ.Б.,обл.С. с площ от 1238 кв.м при описани в решшението граници на имота,ведно с построената в същия стопанска сграда с площ от 30 кв.м,като неоснователен и недоказан.
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваното въззивно решение е недопустимо,неправилно поради нарушение на материалния закон,съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано като се иска неговата отмяна.
Ответниците по касационната жалба А. А. Б.,С. Р. Б.,А. С. Ч.,Ф. Х. В.,И. М. В.,М. Й. К. и Н. Й. Х.,чрез пълномощника си адвокат С. П.,в депозирания по делото писмен отговор,считат че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят същото да не се допуска,а по същество-считат жалбата за неоснователна,като претендират разноски за настоящото касационно производство.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че в исковата си молба ищците твърдят,че процесният недвижим имот е закупен от общия им наследодател Р. Х.-поч.2000г. от неговия шурей-Х. Д./наследодател на ответниците/,чрез неформална сделка през 1977г.,откогато го е владял като свой и го е придобил по давност още през 1990г.,поради което след смъртта му през 2000г. ищците са придобили правото на собственост върху имота по наследство.Съдът е посочил,че с оглед установеното със показанията на разпитаните по делото свидетели,наследодателят на ищците се преместил да живее от [населено място] в [населено място] през 1974г.,като продал собствения си имот-къща в Б.,както и че неговите наследници- ищците също не живеят в [населено място].Съдът е намерил за неоснователни оплакванията на ищците за съществени процесуални нарушения ,допуснати от първоинстанционния съд,тъй като последният с определение от 04.05.2016г. във вр. с т.2 от молбата им от 11.04.2016г., отказал да допусне исканото от тях изменение на иска от положителен установителен иск в отрицателен такъв,като е изложил доводи,че последваща промяна в предмета на спора е допустима само при спазване на разпоредбата на член 214 ГПК и в хипотезата на член 212 ГПК,като изменението на иска по член 214,ал.1 ГПК може да се отнася само до основанието на иска или до самото искане или да е свързано с преминаването от установителен иск към осъдителен иск и обратно,обаче във всички случаи не може да засята първоначално заявеното с исковата молба основание на иска,което води до промяна в предмета на първоначално въведения спор и допустимостта му е отречена с разпоредбата на член 214,ал.1,изр.2 ГПК,позовавайки се на задължителна съдебна практика на ВКС.Във връзка с наличие на хипотезата на член 79,ал.1 ЗС- за придобиване на правото на собственост върху процесния имот на основание давностно владение,в продължение на десет години-трайно,непрекъснато, спокойно,явно и несъмненено,с намерение вещта да се държи като своя,съдът е приел че такова е останало недоказано за общия наследодател Р. Х. за периода от 1977г.,тъй като не са налице категорични доказателства,които да установяват,както твърденията за придобиване на имота чрез неформална покупка,така и манифестирано владение и своене на имота от последния.По отношение на представения по делото констативен нотариален акт от 1999г.,с който се признава право на собственост по реда на член 587 ГПК,съдът е посочил,че същият не се ползва с материална доказателствена сила относно констатациите на нотариуса за правото на собственост,тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор,то този нотариален акт-по чл.587 ГПК,удостоверяващ правото на собственост може да бъде оспорван от всяко лице,което твърди, че титулярът му не е собственик на имота.Съдът е анализирал събраните по делото доказателства-показанията на разпитаните свидетели,като е стигнал до извода,че не може да се приеме безпротиворечиво и несъмнено,че наследодателят на ищците е упражнявал фактическата власт върху имота десет години преди издаването на констативния нотариален акт,поради което той не е могъл да го придобие по давност съгласно член 79,ал.1 ЗС,не се легитимира като негов собственик,а от друга страна е останало недоказано и твърдяното от ищците придобивно основание –осъществявано от тях владение към правно релевантния момент-2000г. до настоящия момент.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,приложено към касационната жалба,касаторите заявяват,че са налице хипотезите на член 280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
В точка първо римско от изложението си,касаторите твърдят,че/цитирам/:
„І.Следва на основание член 280,ал.1,т.1 ГПК да се допусне касационно обжалване по разрешените с въззивното решение въпроси:
1.Поради съществуващо съмнение за допустимостта на въззивното решение.
Следва да се допусне касационно обжалване поради съществуващо съмнение относно допустимостта на решението,в която хипотеза съдът има правомощие служебно да стори това-Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС и постановяване на решението в противоречие с практиката на ВКС.
Въззивният съд не допусна изменение на предявения иск,въпреки,че са налице процесуалните предпоставки на чл.214 ГПК за това,поради което и първоинстанционното и въззивното решение са недопустими и следва да се обезсилят,а делото се върне за ново разглеждане.”
К. съд намира,че обжалваното въззивно решение не е недопустимо и не са налице предпоставките,съгласно горепосоченото тълкувателно решения на ВКС.Напротив, при преценката на допустимостта на първоинстанционното решение, във връзка с оплакванията на настоящите касатори за допуснати съществени процесуални нарушения от последния,поради отказ да допусне исканото от тях изменение на иска от положителен установителен иск в отрицателен такъв,въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС,обективирана с приетото в т.2Б на Тълкувателно решение №4/2014г. на ОСГК на ВКС,според което не е допустимо по реда на изменение на иска/член 214,ал.1 ГПК/ преминаване от положителен установителен или ревандикационен към отрицателен установителен иск и обратно.
В следващите точки 2-6 от тази част на изложението си,касаторите, освен че излагат свои твърдения и касационни оплаквания в тази връзка по смисъла на член 281,т.3 ГПК за неправилни изводи на въззивния съд,като се посочва,че/цитирам/:
„В тази връзка касационното обжалване следва да се допусне и по въпроса за съответствието на въззивното решение със задължителната съдебна практика-ТР №11/21.03.2013г.година по т.д.№11/2012г. и правилното му приложение.”
Съгласно приетото с това ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС-нотариалният акт,с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на член 587 ГПК,не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179,ал.1 ГПК относно констатациите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост,тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти,като при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна,без да намира приложение редът на чл.193 ГПК.
Видно от изложеното с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,цитирани по-горе,съдът се е съобразил с тази задължителна практика на ВКС/ ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС/,като е взел предвид постановеното със същата при анализа на доказателствата, във връзка с оспорването на представения по делото констативен нотариален акт за собственост на процесния имот,придобит по давностно владение,съставен в полза на наследодателя на ищците Р. Х..Освен това, съдът е анализирал самостоятелно и поотделно събраните доказателства по делото-показанията на разпитаните свидетели и писмените доказателства,като ги е преценил и в тяхната цялост,с оглед всички наведени от страните доводи.
Във втората част от изложението си касаторите твърдят/цитирам/:
„ІІ.Налице са основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл.280,ал.1,т.3 ГПК по следните разрешени с въззивното решение въпроси,от значение за изхода на делото,за точното прилагане на закона и развитието на правото:
1.За задължението на въззивната инстанция да постанови решение в съответствие с правилата на тежестта на доказване във връзка с наведените придобивни способи.
2.По процесуалния въпрос за задължението на въззивнита инстанция да обсъди доказателствата,доводите и възраженията на страните,и всички доказателства по делото,в съвкупност,който въпрос е относим към изводите на съда по спора за собственост.
3.Допустимо ли е съда да обсъжда доказателствата на свидетел,събрани пред въззивната инстанция като решението е обезсилено като недопустимо и делото върнато за ново разглеждане,а този свидетел не е разпитан отново пред първата инстанция,и нарушава ли това изискванията за устност и непосредственост при даване на свидетелските показания?
По тези въпроси не е налице съдебна практика,като допускането до касация ще доведе до правилното приложение на съответните нормативни разпоредби с оглед конкретиката на поставените въпроси и приложените правни норми, и за правилното приложение на закона.”
Преди всичко с т.4 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС е прието,че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика,или осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото,когато законите са непълни,неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени,като касаторите не се посочват в тази част от изложението си никакви доводи,съответно на приетото с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение.
Предвид това,касационният съд намира,че относно формулираните от касаторите в точка първа и втора от тази част на изложението правни въпроси,не е налице сочената хипотеза за допускане на касационно обжалване,тъй като освен,че е налице задължителната практика на ВКС по тези въпроси,на която и самите касатори се позовават в първата част от изложението си,така и произнасянето на съда с приетото в решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение е в съответствие със същата.По отношение на въпроса,посочен по -горе в точка трета,такава хипотеза не е налице в случая,и съдът не е разрешавал такъв правен въпрос,поради което и същият е неотносим.
С оглед изложеното,не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На ответниците по касационната жалба,на основание член 78,ал.2 ГПК, следва да се присъдят поисканите и направени за настоящата инстанция разноски по делото в размер на 400 лева,представляващи адвокатско възнаграждение , съгласно приложения с отговора на жалбата договор за правна защита и съдействие от 07.04.2017г.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №15/11.01.2017г. на Смолянски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№411/2016г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА Р. М. Х.,Н. Р. Д.,Р. Р. Е. и Д. Р. Х. да заплатят на А. А. Б.,С. Р. Б.,А. С. Ч.,Ф. Х. В.,И. М. В.,М. Й. К. и Н. И. Х.,сумата от 400 лева/четиристотин лева/ разноски по делото за настоящата касационна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: