О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
София, 27.03.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 04.02.2015 две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 535/2015 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№142485/28.11.2014г.,подадена от Л. К. Д. от [населено място],чрез пълномощниците й адвокат С. Н. А. и адвокат А. И. М.,против решение №17535 от 20.10.2014г. на Софийски градски съд,ІІ-Г въззивен състав,постановено по гр.д.№15146/2013г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение от 17.06.2013г. по гр.д.№14957/2012г. по описа на Софийски районен съд за отхвърляне на иска предявен от Л. К. Д. срещу Ц. И. Ц. да предаване владението на недвижим имот:апартамент в [населено място],жк”И.” [жилищен адрес]състоящ се от 46,46кв.в,описан в решението,ведно с прилежащо избено помещение №5 с площ 3,20 кв.м при описани съседи,заедно с 0,624 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото,на основание член 108 ЗС,като неоснователен.
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваното въззивно решение е неправилно и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения,като се иска неговата отмяна.
С решаващите си мотиви,съдът е посочил,че от страна на ищцата е повдигнато фактическо твърдение за непрекъснато ,явно и необезпокоявано владение,осъществявано от нея спрямо процесния имот от 14.04.1989г.,поради което последната при условията на пълно и главно доказване следва да установи елементите на фактическия състав на член 79 ЗС,от който извежда основанието за претендираното от нея право на собственост.Въззивният съд е приел,че процесният имот е бил в режим на имуществена общност,възникнала по наследяване от Б. С. Д.-поч.14.04.1989г. и оставил за свои законни наследници:С. Б. Д.-син и В. Г. Д. и Г. Г. Д./по заместване на наследодателя си Г. Б. Д.-поч.1987г./,които са дъщери на ищцата Л. К. Д.,като имотът е владян от В. Д. и Г. Д.,за последната е осъществявано владението чрез нейната майка ищцата Л. Д. до навършване на пълнолетие,в качеството им на съсобственици и няма данни за друго,освен че са били държатели на притежаваните от С. Б. Д. идеални части от имота.Съдът е отбелязъл,че между горепосочените съсобственици на имота е била извършена съдебна делба/гр.д.№2361/1990г. по описа на СРС,51 състав/,при която Г. Д. е участвала със съгласието на своята майка Л. Д.,което сочи,че ищцата никога не е отричала техните права,като делбата е приключила с постановеното приложено по делото съдебно решение за изнасяне на имота на публична продан,при осъществяването на която с влязло в сила Постановление за възлагане от 28.12.2011г. на ЧСИ И. Ч. процесният имот е възложен на Ц. И. Ц.-ответника по делото.В подкрепа на този си извод,а именно че Г. Д. и В. Д. никога не са преставали да упражняват фактическа власт спрямо имота за себе си,съдът се е позовал и на представения по делото констативен нотариален акт №84/2000г.,с който последните са признати за собственици на ? идеална част от имота.Съдът е анализирал писмените и гласните доказателства по делото,преценявайки ги поотделно и в тяхната съвкупност,като изрично е мотивирал кои от тях кредитира и кои не,и е стигнал до крайния извод,че ищцата не установява упражняване на фактическа власт,още по-малко намерение за придобиване на собствеността,чрез своене на имота,а напротив нейните действия са насочени към подпомагане на дъщерите й,т.е в полза на съсобствениците на процесния имот.
В изложението си по член 284,ал.3 ,т.1 ГПК касаторът,след подробно изложение на обстоятелствата,приети от съда за установени по делото,както и позоваване на показанията на цитираните свидетели,придружени в тази връзка с навеждане на касационни оплаквания по чл.281,т.3 ГПК,във втората част от същото заявява/цитирам/:
„ С обуславящите решаващата воля на съда и по-горе посочените правни изводи съдът е поставил следните материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за въззивното решение:
1.В съдебен спор по ревандикационен иск,предявен от ищец,твърдящ,че е собственик на основание давностно владение,следва ли да се зачита със сила на пресъдено нещо съдебно решение за допускане на делба на същия имот,но между други лица и на друго основание за собственост/и в случай,в който делбеният съд и в решението по допускане и извършване на делбата не е посочил основанието на правото на собственост/.”,с доводи,че като е зачел силата на пресъдено нещо на решение за допускане на съдебна делба от 23.07.1992г.,постановено по гр.д.№2361/1990г.СРС,12 състав,се е произнесъл в противоречие със задължителната практика решение №382/27.09.2013г. по гр.д.№922/2011г. по описа на ВКС,Іго,по отношение въпросите за обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо,създадена по решенията по предходните съдебни производство и за елементите на фактическия състав на придобиването и за елементите и за елементите от фактически състав на чл.79,ал.1 ЗС,съгласно което лицето,което не е участвала като страна в процеса не се обхваща от субективните предели на законната сила на решението.
С оглед възприетото с решаващите мотиви на въззивното решение,такъв въпрос не е разрешаван от въззивния съд,а постановеното съдебно решение,с което е извършена съдебна делба,приключила по цитираното гражданско дело/а не по допускане на делбата,с която е приключила първата фаза в делбеното производство/ е взето предвид от съда и преценявано,заедно с останалите доказателства по делото,във връзка с манифестиране намеренията на двете дъщери на ищцата и упражняването на фактическата власт върху съсобствения имот,установяването на което е довело до извода,че ищцата не е отричала техните права,за да е налице предвиденото в разпоредбата на член 79,ал.1 ЗС.Ето защо,така поставения въпрос е неотносим към постановеното с решаващите мотиви на въззивното решение.
Като втори въпрос касаторът поставя/цитирам/:
„2.Как се разпределя доказателствената тежест между страните в процеса по отношение на установяване основанието за упражняване на фактическата власт и намерение за своене и с оглед признат от ответника факт за осъществявана от ищеца фактическа власт за период по-дълъг от 10 години.
Произнасянето на въззивния съд е в противоречие с Тълкувателно решение №1/2012г., постановено по т.д.№1/2012г.ОСГК.”
С така формулирания въпрос се поставя една хипотеза,свързана с признание от страна на ответника за осъществяване от ищеца фактическа власт за период по-дълъг от 10 години,каквото не е налице в развилия се спор,поради което този въпрос,също е неотносим към решаващите мотиви на съда,както и цитираната практика е неотносима в тази връзка.
По отношение заявеното от касатора алтернативно основание,при приемане на липса на предпоставките на член 280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,а именно да се допусне същото на основание член 280 ал.1,т.3 ГПК за единно тълкуване и прилагане на разпоредбите на член 69 ЗС във вр.с чл.79 ЗС,касационният съд намира,че с горепосоченото Тълкувателно решение №1/2012г. на ОСГК на ВКС,е осъществено такова тълкуване и същата не се нуждае от промяна.
Третият формулиран от касатора въпрос, а именно:
„3.Допустимо ли е владелец да осъществява фактическа власт върху имот/като елемент от осъществявано давностно владение/чрез трети лица,включително съсобственици на имота,в случай,че владелецът е заявил спрямо собствениците да свои имота и е довел намерението си за завладяване до съзнанието им и когато собствениците упражняват фактическа власт върху имота с намерението и съзнанието и съгласието,че са държатели за владелеца.Как следва да се преценява от съда упражняването на фактическата власт при посочените условия.
Разрешението на поставения въпрос в обжалваното въззивно решение е в противоречие с константна и задължителна практика на ВКС/основание за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК/,а именно:Решение №445 от 21.07.2012г. на ВКС по гр.д.№283/2010г.,І г.о.постановено по реда на чл.290 от ГПК.”,
което според касатора предвижда хипотеза,при която едно лице може да упражнява фактическата власт заедно със собственика на имота,както и да го придобие по давност.
С постановеното решение касационният съд е приел,че когато едно лице упражнява фактическата власт със собственика,може да се приеме,че то владее за себе си,само ако владението му е предадено от собственика с фактически или правни действия.
Такива данни,иницииращи наличие на такава хипотеза,липсват по делото.В мотиви на въззивното решение обаче е отбелязано ,че ищцата е живяла,заедно с децата си-двете й дъщери В. Д. и Г. Д.,които са съсобственици на процесния имот,но няма доказателства,че последната им е отричала правото на собственост и е имала намерение да го придобие по давност.При това положение така формулираният въпрос е също неотносим към приетото с решаващите мотиви на въззивния съд.
В точка четвърта от изложените си касаторът,сочи разрешаване на правен въпрос, в противоречие с Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№1/2013г.,т.1,а именно/цитирам/:
„4.Какъв е предметният обхват на проверката за правилност на въззивното решение,с оглед наведените във въззивната жалба възражение за неправилност на първоинстанционния съд в конкретния казус?”,
като се твърди че: „не са разгледани възраженията изложени във въззивната жалба,касаещи разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса,незаконосъобразно определен предмет на доказване на доказване,неправилна преценка на събраните в процеса доказателства и подлежащи на доказване факти”
Според възприетото в т.1 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС,при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма,дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване,което се отнася до правомощията на въззивната инстанция.
Посоченото по-горе като въпрос не свързан с въприетото с цитираната задължителна практика на ВКС,а представлява по своята същност касационно оплакване по смисъла на член 281,т.3 ГПК ,което е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по член 280,ал.1 ГПК.
Последният формулиран-пети въпрос,в изложението се отнася до цялостната преценка на събраните по делото доказателства,поотделно и в тяхната съвкупност и за начина,по който следва да бъде извършен анализ на показанията на свидетелите,разрешен според касатора в противоречие с решение по гр.д.№701/2011г. по описа на ВКС,Іго,в което се приема,че въззивният със е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото,като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства,възражения и доводи на страните.
Според касатора, съдът не е обсъдил релевантни доказателства и е игнорирал напълно показанията на свид.В. Д.,без да ги съпостави с другите събрани в процеса писмени и гласни доказателства.
Тези твърдения на касатора не съответстват на приетото с мотивите по делото,в които съдът изрично е посочил,че не кредитира показанията на св.В. Д.,обосновавайки това,че същата като дъщеря на ищцата е заинтересована от изхода на делото-чл.172 ГПК,както и изнесените в показанията й факти са в противоречие с подадени жалби срещу действия на съдебния изпълнител,в които последната заявява за защита свои права върху имота.
Ето защо,касационният съд намира,че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №17535/20.10.2014г. на Софийски градски съд,ІІ-Г въззивен състав,постановено по гр.д.№15146/2013г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: