О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
С., 23.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 01.03.2017 две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 4109/2016 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№5656/06.07.2016г.,подадена от [фирма],гр.К.,чрез пълномощника му адвокат В. Ц.,против решение №159/19.05.2016г. на Пловдивски апелативен съд,постановено по в.търг.дело №62/2016г. по описа на съда,с което се потвърждава решение №309 от 04.08.2015 г., постановено по т. д. N 313/2014 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против И. Т. П. и М. С. К.,иск за признаване за установено спрямо И. Т. П. и М. С. К., че [фирма] е собственик по силата на давностно владение върху следния недвижим имот: обект за стопанска дейност – ресторант „Л.“, находящ се в [населено място], без административен адрес, на два етажа, състоящ се от фоайе, две основни ресторантски зали на две нива, банкетна зала, галерия на второто ниво, дневен бар и кухненски блок, със застроена площ от 659 кв.метра и обем 1713 куб.метра и сутерен, състоящ се от бар, складови помещения, хладилни камери, котелно помещение и нафтово помещение, с допълнително застроена площ на сутерена от 420 кв.метра и обем от 1170 куб.метра, като имотът е вписан с идентификатори по кадастралната карта и регистри на АГКК, както следва – идентификатор 68850.513.40.1 – сграда за обществено хранене с площ 199 кв.метра, идентификатор 68850.513.40.2 – сграда за обществено хранене с площ 101 кв.метра и идентификатор 68850.513.42.1- Сграда за обществено хранене с площ 289 кв.метра; който ресторант е построен с отстъпено право на строеж в общински имот 3045 в кв. Б., съгласно кадастралната карта и регистри вписан като поземлен имот с идентификатор 850.513.40, при граници на имота: имот пл.сн.№ 3046а, асфалтов път, река Б. и имот 3026, заедно с прилежащия терен и с което е осъдено [фирма] да заплати на И. Т. П. сумата 3600 лева – разноски по съдебното производство за адвокатско възнаграждение, както и с което е осъдено дружеството да заплати на М. С. К. направените по делото разноски в размер на 3 600 лева, представляващи адвокатско възнаграждение,и е осъдено [фирма] да заплати на И. Т. П. сумата 500 лева – разноски пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение,а на М. С. К. сумата 3 600 лева – разноски пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение.С решението се оставя без уважение частна жалба на [фирма] против Определение №1485 от 24.11.2015г., постановено по т.д. №313/2014г. по описа на ОС – Стара Загора, с което е оставена без уважение молба вх. №10434/17.08.2015г. на [фирма] за изменение на постановеното по делото Решение №309/04.08.2015г. по т.д. №313/2014г. по описа на Старозагорски окръжен съд в частта за разноските, като неоснователна.Решението е постановено при участието на [фирма],гр.С. З. в качеството на трето лице – помагач на страната на ищеца.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е незаконосъобразно,неправилно и необосновано,като се иска неговата отмяна.
Ответницата по касационната жалба М. С. К.,чрез пълномощника си адвокат С. Ц.,в депозирания по делото писмен отговор,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не се допуска,а по същество-счита жалбата за неоснователна.
Третото лице-помагач [фирма],С. З.,в депозирания писмен отговор на жалбата,моли да се допусне до касационно обжалване въззивното решение и счита подадената касационна жалба за основателна.
С решаващите си мотиви,съдът е констатирал,че ищецът [фирма],със заявеното в исковата молба твърди,че е придобил собствеността върху процесния имот чрез апортна вноска по реда на член 73 ТЗ,освен това е придобил собствеността на оригинерно основание-непрекъснато давностно владение за краткия петгодишен давностен срок по член 79,ал.2 ЗС,като е въведен във владение на имота на 27.06.2007г.Съдът е посочил,че съгласно член 70,ал.1 ЗС владелецът е добросъвестен,когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или предписаната от закона форма е била опорочена,и е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание,но в настоящия случай не може да се приеме, че ищецът [фирма] се явява добросъвестен владелец,тъй като видно от представеното решение № 27/23.07.2001г., постановено по гр.д. № 2940/2000г. по описа на Старозагорския районен съд [фирма] е осъдено да предаде на М. Н. П. /починала в хода на настоящото производство, като на нейно място е конституиран И. Т. П. и М. С. К. собствеността и владението на следния недвижим имот: дворно място от 2000 кв.м, ведно с постройките в него, представляващо имот пл. №3046а, находящо се в парк “Б.” [населено място], като е признато право на задържане на имота до заплащане от ответниците на направени от [фирма] подобрения в описания недвижим имот /строителство на ресторант “Л.”/ на стойност 736 364 лева,като в частта, с която е уважен предявения иск по чл. 108 от ЗС, решението е влязло в сила на 23.10.2001г.,което е отразено в имотния регистър по партидатата на [фирма] под №5282/08.06.2005г. и следователно към датата на вписване на апорта по партидата на вносителя [фирма] е налице вписване на влязлото в сила съдебно решение по иска с правно основание чл.108 от ЗС.Във връзка с това,съдът посочва,че вписването на съдебното решение по гр.д. №2940/2000г. на РС Стара Загора, с което спорът относно собствеността на ресторант „Л.“ е разрешен, прави този акт противопоставим на всички лица, вписали или придобили вещно право след посоченото вписване,което се отнася и за настоящия ищец – частен правоприемник на [фирма] и не може да се приеме, че той притежава качеството добросъвестен владелец, тъй като – предвид извършеното вписване в имотния регистър на влязлото в сила решение по въпроса за собствеността, то е било известно на третото лице и същият е могъл да узнае, че праводателят му не е собственик на имота към датата на извършване на апорта/27.06.2007г./ и предпоставките на член 70,ал.1 ЗС не са налице.Съдът е приел,след анализ на свидетелските показания, че дружеството – ищец не осъществява фактическа власт върху имота, единствените интересуващи се от него са ответниците,като и след 2009г. имотът е изоставен и се разрушава, не се установяват никакви действия, предприети от [фирма], от които да се направи извод за осъществяване на фактическа власт, стопанисване и опазване на имота,поради което не е налице и втората предпоставка, релевантна към наведеното придобивно основание и ищецът не доказва осъществяване на непрекъсната фактическа власт върху имота в продължение на повече от 5 години, считано от 27.06.2007г., когато се твърди да е бил вписан апорта и му е предадено владението.Съдът е стигнал до извода,че от събраните по делото доказателства не може да се приеме,че правното основание на което ищецът се позовава в исковата молба се е осъществило и предявеният иск е неоснователен.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване,приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че са налице основанията предвидени в член 280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК.
В началото на изложението си,касаторът формулира въпроси,посочени в т 1,т.2 и т.3 от същото,които се отнасят до предпоставките за реституция на процесния имот,които са решени с влязлото в сила решение по приключил спор между ответниците в настоящото производството и прраводателя на ищеца,настоящ касатор,и тези въпроси не могат да бъдат пререшавани и с частния правоприемник,какъвто е последния.Освен това, такива въпроси не са разрешавани с обжалваното въззивно решение,същите са неотносими към приетото с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,тъй като основанието на което ищецът претендира придобиването на правото на собственост на оригинерно основание
В точка четвърта от изложението си касасторът,след като отново излага доводи,че реституцията на имота е била недопустима посочва „възникнал” според него въпрос/цитирам/:
„4.Претендиращите за право на собственост върху недвижим имот,придобит от тях освен чрез търговска сделка,респ. чрез включване в баланса и капитала на преобразуващото се от държавно или общинско предприятие в еднолично търговско дружество с държавно участие,длъжни ли са освен да приемат,че са добросъвестни при сключването на сделката-апорта-но и да демонстрират владение за себе си/имам предвид ищцовото търговско дружество/”,
След което се излагат доводи и касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК.
Преди всичко,съгласно приетото с т.1 на тълкувателно решение №1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора ие обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.Върховният касационен съд не е задължен да го извежда от изложението към касационната жалба по член 284,ал.3 ГПК,защото това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна.
Липсата на фармулиран правен въпрос по смисъла на горепосоченото тълкувателно решение на ВКС,само по себе си е достатъчно за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение,без да се обсъждат допълнителните основания за това.
В точка пет от изложението,касаторът твърди,че съдът неправилно е процедирал при преценка на свидетелските показания,като не ги е съпоставил с писмените доказателства по делото,като формулира въпроса/цитирам/:
„При обсъждане на свидетелските показания съдът длъжен ли е да съпостави отделните групи свидетели и съответно да ги сравни и с останалите приложени към делото писмени доказателства”,като се позовава на задължителна съдебна практика на ВКС.
Касационният съд намира,че с приетото с решаващите мотиви въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото,писмени и гласни такива,преценил ги поотделно и в тяхната съвкупност,както и се е произнесъл по всички направени от страните възражения,поради което даденото разрешение на този въпрос е в съответствие,а не в противоречие ,както твърди касатора,със задължителната практика на ВКС.
В останалата част от изложението си касаторът формулира в точки 7-11 като правни въпроси:защита на третите лица,придобили право на собственост по ЗППДОП/отм/ от претенциите на реституираните собственици,за косвения съдебен контрол на съда върху административни актове,издадени по повод претенции на реституираните собственици,като и да владение въз основа на приватизационен договор,част от тях ,свързани с предпоставките за реституция според предвиденото в съответните реституционни закони,за които както вече бе посочено са преклудирани и неотносими към настоящия спор,разрешен с постановеното решение,друга част освен че са по същество/в сл. въпроса какво основание е необосноваността на съдебния акт/ са неотносими и не представляват въпроси по смисъла на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС,тъй като не са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело.
С оглед изложеното касационният съд намира,че не са налице основанията за допускане на касационон обжалване на въззивното решение.
На ответницата по касационнаната жалба М. С. К.,следва да се присъдят направените разноски по делото за настоящата касационна инстанция в размер на 3600 лева,представляваща адвокатско възнаграждение,съгласно приложения договор и фактура от 26.07.2016г.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №159/19.05.2016г. на Пловдивски апелативен съд,ІІІ граждански състав,постановено по т.д.№62/2016г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА „Е. К.”,гр.К. да заплати на М. С. К. сумата от 3600 лева/три хиляди и шестотин лева/разноски по делото за настоящата касационна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: