О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 539
София, 31.10.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 03.10.2018 две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията)ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 1343/2018 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№11680/19.12.2017г.,подадена от Ф. К. М.,Е. К. М.,Р. К. М. и Х. Р. М.,чрез пълномощника им адвокат Д. А.,против решение №420/14.11.2017г. на Хасковски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№607/2017г. по описа на съда,с което се потвърждава решение №401/30.06.2017г. по гр.д.№2471/2016г. по описа на Хасковски районен съд за приемане за установено по отношение на Ф. К. М.,че не е собственик по давностно владение на 1/2 идеална част от магазин за хранителни стоки и железария,находящ се в [населено място] бани,обл.Х.,със застроена площ 54 кв.м,построен в УПИ 7 с площ 735 кв.м в кв.44 по плана на селото,одобрен със Заповед №51/1990г.,на основание член 537,ал.2 ГПК е отменен нотариален акт №74/04.10.2016г. за собственост на недвижим имот,придобит по наследство и давност,в частта,в която Ф. К. М. е призната за собственик на 1/2 идеална част от гореописания имот,както и е признато за установено по отношение на Е. К. М. и Р. К. М.,че не са собственици по наследство и давностно владение над 1/3 идеална част общо/или за всеки от двамата над 1/6 идеална част от гореописания недвижим имот и на основание 537,ал.2 ГПК е отменен нотариален акт №74/2016г.,в частта,с която Е. К. М. и Р. К. М.,са признати за собственици по наследство и давностно владение над 1/3 идеална част /за всеки от тях над 1/6 идеална част/от същия недвижим имот.Със същото решение е допуснато да се извърши делба между Я. Р. М.,Е. К. М.,Р. К. М. и Х. Р. М. на техния съсобствен недвижим имот,придобит по силата на наследяването:магазин за хранителни стоки и железария,находящ се в [населено място] бани,обл.Х.,със застроена площ от 54 кв.м,построен в УПИ 7 с площ от 735 кв.м в кв.44 по плана на селото,одобрен със Заповед №51/1990г. при квоти:2/6 идеални части за Я. Р. М.,2/6 идеални части на Х. Р. М.,1/6 идеална част за Е. К. М. и 1/6 идеална част за Р. К. М..
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е неправилно,поради нарушения на материалния закон,съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано,като се иска неговата отмяна.
Ответникът по касационната жалба Я. Р. М.,чрез пълномощника си адвокат Т. В.,в отговора на жалбата,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не се допуска,а по същество,счита жалбата за неоснователна,като се претендират разноски за настоящото касационно производство.
Постъпила е частна жалба от Ф. К. М.,Е. К. М.,Р. К. М. и Х. Р. М.,чрез пълномощника им адвокат Д. А.,против определение №47/18.01.2018г. на Хасковски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№607/2017г. по описа на същия съд,с което се допълва №420/14.11.2017г.постановено по горното дело,в частта му по отношение на разноските,като осъжда Ф. К. М.,Е. К. М.,Р. К. М. и Х. Р. М. да заплатят на Я. Р. М. сумата от 1000 лева разноски по делото във въззивното производство,представляващи платено адвокатско възнаграждение.
В частната жалба се правят оплаквания,че обжалваното определение е неправилно и необосновано,като се иска неговата отмяна.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че първоинстанционният съд бил сезиран с обективно съединени отрицателен установитилен иск с правно основание член 124,ал.1 ГПК и иск с правно основание член 537,ал.2 ГПК,предявени от Я. Р. М. против Ф. К. М.,Е. К. М. и Р. К. М.,както и иск с правно основание член 341 ГПК,предявен от Я. Р. М. против Е. К. М.,Р. К. М. и Х. Р. М.,като в исковата молба ищецът Я. М. твърди,че той и ответниците Е. М.,Р. М. и Х. М. са законните наследници на общия им наследодател Р. С. М.-поч.02.08.2005г.,оставил преживяла съпруга Р. А. М.-поч.01.06.2006г.- ищецът Я. М. и ответницата Х. М. били техни деца/син и дъщеря/,а ответниците К. М. и Е. М.-деца на техния брат и син на общите наследодатели-К. Р. М.-поч.06.05.2016г.,а ответницата Ф. К. М. била бивша съпруга на К. Р. М.,чийто брак бил прекратен с влязло в сила решение на 10.07.2009г. по гр.д.№137/2009г. на РС-Хасково.Въззивният съд,с оглед събраните от първоинстанционния съд доказателства по делото, относими към спора,и изградените въз основа на това изводи,е посочил че изцяло ги споделя,като се е позовал на разпоредбата на член 272 ГПК,според които доказателства по делото е установено,че процесният магазин е бил собственост на общия наследодател на ищеца и тримата ответници Х. М.,Е. М. и К. М..Съдът е отбелязъл,че процесният магазин е бил построен в имот-държавна собственост,на основание договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя,съгласно НДИ/лист 7 от делото/ от 11.11.1985г.,като не се спори че всички строителни книжа,отнасящи се до този обект,са били издадени на името на Р. С. М.,като спорните моменти се отнасят до самия строеж на магазина,кой го е построил,с какви средства и за кого-за себе си или за другиго,тъй като на 04.10.2016г. ответниците Ф. М.,Е. М. и Р. М. се снабдили с констативен нотариален акт №74/2016г. за собственост за процесния магазин,на основание давност и наследство.Във връзка с възражението за недопустимост на иска по член 124,ал.1 ГПК,съдът е приел същото за неоснователно,като е изложил доводи,че във фазата на делбеното производство е допустимо съединяване с установителни искове,както и че е налице правен интерес от предявения отрицателен установителен иск,съгласно приетото с Тълкувателно решение №8/2012г. на ОСГТК на ВКС,тъй като отричайки правата на тримата ответника,снабдили се с горепосочения констативен нотариален акт за собственост на процесния имот,ищецът защитава своето право на собственост върху този имот и упражнява правото си на делба между него и останалите съсобственици-наследници на Р. С. М..Съдът е приел за неоснователни доводите на ответниците за нарушения на процесуалните правила при изготвяне на доклада по реда на член 146 ГПК,разпределението на доказателствената тежест и фактическото изясняване на спора,като е посочил че изготвения доклад е в съответствие с правилата на ГПК,в него правилно е разпределена доказателствената тежест,като са дадени ясни и конкретни указания на страните.Във връзка с твърдението на ответниците Ф. М.,Е. М. и Р. М.,че имота е придобит по давност,изтекла в полза на ответницата Ф. М. и наследодателя им К. М.,съдът е приел,че след като строителството на магазина е завършило през 2000 г.,от който момент може да се приеме за начало на упражняване на фактическата власт върху вещта от страна на последните двама,след анализ на доказателствата по делото и съобразно възприетото с ТР №1/2012 на ОСГК на ВКС,е стигнал до извода,че не са били предприети от тях действия по т.нар. преобръщане на владението,тъй като само са ползвали имота,както и че такива действия не са доведени до знанието на останалите сънаследници.Съдът е посочил,че по отношение на ответницата Ф. М.,от събраните по делото доказателства се установява,че тя не е осъществявала владението спокойно и необезпокоявано в продължение на 10 години,тъй като отношенията между нея и съпруга й К. М. се влошили през периода 2007-2008г.,като същата била отстранена от къщата и от семейното жилище през 2008г.,през 2009г. отново се завърнала и окончателно е отстранена от тези имоти през 2012г.,поради което е приел,че до 2005г. не е изтекъл изискуемия от закона срок,а след 2005г. няма доказателства,че ответницата Ф. М. е демонстрирала това по отношение на наследниците на Р. С. М..
В изложението са основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,касаторите твърдят,че са налице основанията по член 280,ал.1,т.1 и т.3 и ал.2 на член 280 ГПК,като съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси,а именно/цитирам/:
„1.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе със собствени мотиви в решението с което на основание член 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение по всички оплаквания във въззивната жалба?”,в противоречие със задължителна практика на ВКС,позовавайки се на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС,ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС,както и цитираните решения на ВКС,постановено по реда на член 290 ГПК.
Касационният намира,че въпреки направеното препращане съгласно член 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд,видно от изложеното с решаващите мотиви на въззивното решение,съдът не само е изложил и свои мотиви,но последователно и обстойно е разгледал оплакванията на жалбоподателите,изложени във въззивната жалба,като е аргументирал изводите си за това за всяко от тях поотделно,поради което не е в противоречие,а напротив в съответствие с посочената от касаторите практиката на ВКС.
В точка втора от изложението се формулира като правен въпрос,във връзка с направени във въззивната жалба оплаквания за неточен и непълен доклад по делото по отношение тежестта на доказване и задължението на съда да отстрани в такъв случай допуснатите от първоинстанционния съд нарушения по член 146,ал.1т.5 и ал.2 ГПК,разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС.Тази хипотеза обаче не е налице,тъй като съгласно приетото от съда с решаващите мотиви, не е налице неточен и непълен доклад,като се обосновал,че същият отговаря на изисквания,предвидени в ГПК.
Същото се отнася и до въпроса,формулиран,като част от точка втора на изложението/2.2/,свързан със задълженията на съда за допускане и събиране на доказателствата,довели до решаване на делото при неизяснена фактическа обстановка.Видно от данните по делото,съдът е оставил без уважение искането за допускане на гласни доказателства,направено със въззивната жалба,като изложил доводи,че не са налице предпоставките на член 266 ГПК за това.
Формулираните от касатора въпроси в точки 3,4 и 5 от изложението на касаторите:за предаване на владението приживе от бъдещите наследодатели и кога е приложима презумпцията по член 69 ЗС,за възможността обект на владение да е вещно право на строеж и откога тече придобивната давност,както и необходимостта да се демонстрира намерението за своене пред другите наследници,когато владението на правото на строеж е установено със съгласието на общия наследодател, са напълно неотносими към приетото с решаващите мотиви,като така посочените хипотези не са разглеждани и не са разрешавани от въззивния съд,поради което не са обусловили правните му изводи по делото.
В точка 6 от изложението се посочват-задълженията на въззивната инстанция и за съответствието на мотивите на съдебното решение с изискванията за тяхното съдържание по член 235 ГПК и член 236 ал.2 ГПК,като се заявява,че мотивите не съответстват на тези разпоредби и противоречат на цитираната съдебна практика на ВКС-налице е липса на мотиви.Напротив,както вече бе посочено по-горе, налице са необходимите съдържание и мотиви на въззивното решение,в съответствие с предвиденото в посочените разпоредби на процесуалния закон.
Във връзка с посоченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по член 280 ал.2 ГПК,касационият съд намира,че не е налице такова.Като квалифицирана форма на неправилност,очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона,или явна необоснованост,довели до постановяване на неправилен,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт/постановен „contra legem”,когато законът е приложен в неговия обратен,противоположен смисъл или „extra legem”,когато е приложено несъществуваща или отменена правна норма/В случая не е налице нито една от хипотезите,които предполагат очевидната неправилност на въззивното решение-значимо нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
В останалата част от изложението си ,касаторите навеждат само касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,като в тази връзка се позовават на съдебна практика на ВКС,които оплаквания обаче са различни от основания за допускане на касационно обжалване по член 280 ГПК.
С оглед изложеното,не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По частната жалба/наречена касационна жалба/ на Ф. К. М.,Е. К. М.,Р. К. М. и Х. Р. М.:
Частната жалба е постъпила в законоустановения срок и е процесуално допустима.
Подадената частна жалба е неоснователна.
С определението,предмет на настоящата частна жалба,въззивният съд е приел искането за присъждане на разноски на жалбоподателя Я. М. за основателно,тъй като същите са били поискани от него,както и са били реално сторени за въззивното производство,като се е позовал на представените по делото писмени доказателства в тази връзка,както и е изложил доводи,че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение,платено от жалбоподателя,е преклудирано,като не е направено до приключване на устните състезания,в което съдебно заседание е било подържано искането за присъждане на разноски и е представен списък за тях.
Видно от съдържанието на частната жалба,в същата не се правят никакви оплаквания и доводи,а само се заявява искането да се отмени обжалваното определение.
На ответника по касационната жалба Я. Р. М.,следва да се присъдят поисканите и направени разноски за настоящото касационно производство в размер на 1000 лева,съгласно приложения списък за разноските,представляващи адвокатско възнаграждение по приложения договор за правна защита и съдействие от 09.02.2018г.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №420/14.11.2017г. на Хасковски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№607/2017г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА Ф. К. М.,Е. К. М.,Р. К. М. и Х. Р. М.,да заплатят на Я. Р. М. сумата от 1000 лева/хиляда лева/разноски по делото за настоящата касационна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: