О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№265
С., 22.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 29.04.2015 две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 2125/2015 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№6819/02.12.2014г.,подадена от С. П. Л.,чрез пълномощника му адвокат К. И. К.,против решение №16.23.10.2014г. постановено по в.гр.д.№438/2014г. по описа на Варненски апелативен съд,с което се потвърждава решение №117/05.02.2014г. по гр.д.№1529/2012г. по описа на Варненски окръжен съд,за осъждане на С. П. Л.,В. Д. Т.,Г. С. Г. и Л. В. Г. да предадат на БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ с ЕИК [ЕИК], със седалище [населено място], представлявана от акад. С. В., владението върху ПИ № 10135.5506.470 с площ от 4485 кв.м. с административен адрес – [населено място], местност „Карантината” при съседни имоти 10135.5506.483, 10135.5506.464, 10135.5506.469, идентифициран със заповед № РД -18-73 от 23.06.2008 г. , чиято идентификация е удостоверена със скица № 4804 от 28.02.2012 г. изд. от Началник С. – В., ведно с изградените в този имот самостоятелни обекти с идентификационни номера от 101 35.5506.470.1 до 101 35.5506.470.13 вкл., по твърдението, че собствеността е придобита по силата на закона – чл. 10, ал.2 З. по отношение на земята и обектите с номера 2,3,7,8,11,12 и въз основа на приращение – чл. 92 от ЗС по отношение на обектите с номера 1,4,5,6, 9 и 13, на основание чл. 108 от ЗС и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ сумата от 6782.80 лв. съдебно деловодни разноски.
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваното въззивно решение е неправилно,поради нарушение на материалния закон,постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано,като се иска неговата отмяна.
Постъпила е и касационна жалба вх.№6924/08.12.2014г.,подадена от С. П. Л.,чрез другия му пълномощник адвокат Ю. Л. С.,срещу горепосоченото въззивно решение,с която се иска отмяна на същото като неправилно.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба вх.№7137/16.12.2014г. от В. Д. Т.,чрез пълномощника му адвокат А. В. Т.,с молба да бъде отменено като недопустимо и неправилно,поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост,като се иска неговата отмяна.
С депозирана касационна жалба вх.№7217/19.12.2014г. Г. С. Г. и Л. В. Г. ,обжалват въззивното решение в частта му,в която предявеният иск е уважен срещу тях и молят да се отмени решението като неправилно в тази му част.
Ответникът по касационната жалба Българска академия на науките,гр.С.,с депозираните писмени отговори на касационните жалби,съответно:вх.№1014/13.02.2015г./по първата касационна жалба/,вх.№1475/06.03.2015г./по втората касационна жалба/,вх.№1653/13.08.2015г./по третата касационна жалба/ и вх.№1476/06.03.2015г./по четвъртата касационна жалба/ , моли да не допуска касационно обжалване на въззивното решение,тъй като не са налице твърдените от касатори основания за допускането му.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че ищецът Б. се е позовал на придобиване по силата на закона – чл. 10, ал.2 от З. на предадения му имот, ведно с построените към този момент бараки,според която разпоредба Народното събрание предоставя в собственост на Българската академия на науките стопанисваните от нея държавни терени, сгради, машини, съоръжения, апаратура, книжен фонд, парични средства и други движими вещ,като разпореждането с това имущество може да се извършва само в интерес на академията и с решение на Общото събрание,поради което трансформацията на собствеността става по силата на закона, и за настъпването на този правен резултат не е предвидено изрично издаване на конкретен акт на НС,тъй като влизане в сила на закона/обн. ДВ бр.85 от 15.10.1991г./, държавната собственост излиза от патримониума на държавата и става част от патримониума на Б.,поради което с тази норма едновременно се признава и предоставя право на собственост,при условие, че държавното имущество към този момент да е било стопанисвано от академията.Съдът при разглеждане на спорните въпроси: дали в действителност имотът е бил предоставен за стопанисване и ако е предоставен за стопанисване на самостоятелно юридическо лице към Б., последният може ли да придобие собствеността по силата на посочената разпоредба от Закона за Б.,след обсъждане доказателствата по делото, е приел за установено, че държавният имот е бил предоставен за стопанисване на Н. „Научно приборостроене” [населено място], филиал Б., като това е било сторено с акта на предаване за стопанисване от една държавна организация на друга /двете от един народен съвет/ и е стигнал до извода, че към момента на влизане в сила на Закона за Б. /обн.ДВ, бр. 85 от 15.10.1991 г. /стопанисването на държавния имот /,в който изцяло попада процесния/ и построените в него бараки се е осъществявало чрез Н. „Научно приборостроене” [населено място]. Съдът е констатирал,че последното обединение представлява юридическо лице, но в същото време то е структурна единица на академията и според чл.25 от Устава на Б.,в ред. от ДВ, бр. 59 от 1977 г., основна форма на организация на научноизследователска дейност на Българската академия на науките са научните обединения,които са структурни единици на академията и включват в своя състав научни институти и други научни и развойни звена от едни и същи сродни научни области. Съдът се е позовал на З.,в чийто разпоредби не се предвижда самостоятелните звена на академията да получат от държавата по силата на чл.10, ал.2 от З. собственост, като имотите се предоставят единствено на Б., а той от своя страна може да ги предостави на отделните институти и другите самостоятелни звена в случай, че те са необходими за осъществяване на дейността им,като в този смисъл са и разпоредбите на: чл. 69, ал.1 от Устава на Б., определяща като носител на правото на собственост върху обектите, предоставени от Народното събрание, Българската академия на науките и чл. 69, ал.2 от Устава на Б.- самостоятелните академични звена имат право на собственост и други вещни права, изброени в ал.1, които са придобили със собствени средства, чрез дарение, завещание или по друг възмезден или безвъзмезден начин.В резултат на този анализ,съдът е стигнал до извода, че по силата на закона, с влизане в сила на З., Народното събрание е предоставило в собственост на Б., стопанисваните от нея, включително и чрез отделните й самостоятелни структурни звена, каквото в случая е било Н. „Научно приборостроене” [населено място] към Б., държавни терени, сгради и т.н.
Наред с това, по отношение на ответниците Г. С. Г.,Л. Г. и С. П. Л.,е разгледано от съда възражението им, основано на правото им на собственост, извеждано от правото на общия праводател – А. Н. С.. В тази връзка,съдът е взел предвид установеното с приложените по делото доказателства, че с решение № 784/21.01.1994 г. е била отменена присъда на Н. съд по НОХД № 10/1945 г. и постановената с нея конфискация на имуществото на А. Н. С.,която отмяна на конфискацията обаче е настъпила от 21.01.1994 г., т.е. след придобиване на имота от ищеца по силата на З..
Съдът се е позовал на чл. 151 от ЗИН /отм./,според която разпоредба, ако след изпълнението й конфискацията бъде отменена, иззетите имущества се връщат на осъдения или на неговите наследници,а когато връщането е невъзможно, заплаща се тяхната равностойност по съответните държавни цени на дребно, а когато няма такива – по пазарните цени, като се взема предвид съответното овехтяване.В резултат на това е стигнал до извода,че доколкото към датата на отмяна на конфискацията през 1994 г., подлежащото на връщане имущество не е било в патримониума на държавата, предвид придобиването му от ищеца през 1991 г., е налице хипотезата на невъзможност за връщането на имота,т.е. наследникът на А. С. – М. А. не е придобил правото на собственост и следователно не е могъл да прехвърли такова,поради което никой от ответниците не се легитимира като собственик на соченото от него придобивно основание – Г. Г. и съпругата му Л. Г. по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 178 от 21.08.2003 г., том II, рег.№ 4202/2003 г. на нотариус А. за 1/10 ид.част, сключен с М. А.– наследник по завещание на А. Н., и В. Т., С. Л. по нот.завещание, оставено от М. А., а В. Т. по договор за продажба на ид.част от наследството на А. С..
Във връзка със заявеното от ответниците Г. Г. и Л. Г., възражение за придобиване на ? ид.част от имота по силата на 5 годишно давностно владение, осъществено в периода от сключване на договора за продажба – 21.08.2003 г. до завеждане на делото – 01.06.2012 г.,съдът е приел за установено,след анализ на представените доказателства по делото, че към 1991 г. имотът се е ползвал като почивна база от Н. „НП” [населено място] до закриването на обединението през 2007 г., когато базата е била предоставена на Б.,а от приложените договори за наем на бунгалата от 28.12.2001 г. и от 01.07.2007 г., както и от показанията на изслушаните свидетели за установено, че до 30.09.2007 г., когато е изтекъл срока на последния договор за наем от 01.07.2007 г., част от бунгалата построени в процесния недвижим имот, са били предоставяни под наем на [фирма] за ползването им като почивна база, като договорите за наем са били сключвани съответно с Н. „Научно приборостроене” –Б. и поделението му в [населено място] и от Б., в качеството им на наемодатели и до изтичането на срока на договора през 2007 г. наемите са били заплащани съответно на обединението и на Б.,поради което наемателят е осъществявал държането на имота за наемодателя Б. по силата на договора за наем.В тази връзка съдът е стигнал до крайния извод,че ответниците Г. не са доказали елементите от фактическия състав на чл. 79, ал.2 от ЗС, поради което и възражението им за придобиване на идеална част от имота по давност е неоснователно.
По касационната жалба на С. П. Л.:
В изложението си по член 284,ал.3,т.1 ГПК,приложено към касационната жалба,подадена чрез пълномощника на касатора адвокат К. К.,се заявява че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение съгласно член 280 ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК,а именно/цитирам/:
„1.Съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси от съществено значение за изхода на делото,но разрешен от АпС В. в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС,което води до извод,че сме изправени при хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 от ГПК,а именно:
-има ли приложение в настоящия казус нормата на чл.151 от Закона за изпълнение на наказанията/отм/ и ако да-ретроактивното действие на приложението на тази правна норма не възстановява ли автоматично в патримониума на оправданото лице,респ. на неговите наследници,правото на собственост по отношение на процесния имот,въпреки действието на чл.10 от З.
-приравнява ли се придобиването от Б. на процесния имот по закон,т.е. при действието на от З. с разпоредителна сделка между Б. и Държавата”,
като се твърди,че възприетото становище от въззивния съд противоречи на обективираното в Тълкувателно решение №2/2009г. на ОСГК на ВКС,според което разпоредбата на чл.7 от ЗВСОНИ не е приложима по отношение на конфискувани имущества по присъда,постановена по Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличането на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията,свързани с нея,която е отменена с решение по реда на надзора на Върховния касационен съд преди влизане в сила на изменението на чл.2,ал.2 ЗВСОНИ/ обн.ДВ бр.107/1997г. в сила от 22.11.1997г./,като в тези случаи се прилага разпоредбата на чл.151 от ЗИН/отм./
С решаващите си мотиви,въззивният съд е приел,че отмяната на конфискацията по присъдата на праводателя на ответниците е настъпила на 21.01.1994г.,като към този момент имота е бил извън патримониума на държавата,по силата на З.,поради което се заплаща равностойността на конфискуваните имоти,по предвидения за това в член 151 ЗИН/отм./ ред,и така формулирания въпрос за ретроактивното действие на последната разпоредба е неотносимо към тези мотиви на въззивното решение.Същото се отнася и до цитираната задължителна практика на ВКС,свързана с разпоредбата на член 7 ЗВСОНИ,която има за предмет реституция на имоти,които са били предмет на сделки и са придобити от трети лица от държавата при посочените в тази разпоредба нарушения.В настоящия случай, придобитото от ищеца право на собственост върху процесния имот е по силата на закона-З.,и няма нищо общо с друго основание за придобиване на правото на собственост,а именно по силата на сделка,каквато хипотеза не е налице в настоящия случай,поради което и във въззивното решение такъв въпрос не е разрешаван.
В точка втора от изложението касаторът твърди,че/цитирам/:
„2.Съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос от съществено значение за изхода по делото,разрешен от АпС-В. в противоречие със съдебната практика на съдилищата,което води до извода,че сме изправени пред хипотезата на чл.280 ал.1т.2 от ГПК,а именно:
-Б. и Н.”Научно приборостроене” представляват ли към влизане в сила на З. две самостоятелни юридически лица и ако това е така,налице ли активна легитимация от страна на Б. да води ревандикационен иск за процесния имот.”
Така поставения въпрос е по същество на спора,който съдът решава въз основа на събраните по делото доказателства при тяхната преценка,в цялост и поотделно,което се обективира с постановеното по спора решение.
В точка трета от изложението се поставя въпроса/цитирам/:
„-от какъв характер е собствеността на Б.-частна или публична,и ако тя е публична то тогава Б. явява ли се трето лице спрямо Държавата и ответниците по ревандикационния иск.”,като се твърди че е налице хипотезата на член 280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Преди всичко,съгласно възприетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение и обусловил правните изводи на съда.Очевидно, с оглед изложеното с решаващите мотиви на въззивното решение,такъв въпрос,посочен в точка три от изложението не е разрешаван с обжалваното решение,което релевира всъщност липсата на формулиран правен въпрос,достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С изложението си по втората касационна жалба,наречено „молба”,подадена от С. П. Л.,чрез пълномощника му адвокат Ю. Л. С.,касаторът заявява/цитирам/:
„1.Обжалваме процесното решение на всички три основания по чл.280 ГПК.На първо място искаме да акцентираме на т.3 от чл.280 ГПК,която предвижда значението на касационната инстанция и нейните решения за точното прилагане на закона и развитието на правото”,
след което се излага какво е прието във връзка с отмяната на присъдата на праводателя А. Н. С., постановена по нохд.№10/1945г на 10 състав на Н. съд и се твърди,че в случая приложим закон е Закона за амнистия и връщане на отнети имущества/ЗАВОИ/ обн. ДВ бр.1 от 04.01.1991г.,с което за пръв път се прави като довод,че след като този закон е приет преди З.-15.10.1991г.,Б.,респ.Н. нямат правно основание да придобият процесния имот,след което следват изцяло касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК.В края на изложението си касаторът твърди,че /цитирам/:
„Видно от мотивите на обжалваното решение,Апелативният съд се е произнесъл по два съществени материалноправни въпроса:
1.Била ли е земята държавна собственост към датата на влизане в сила на З.?
2.Кой е правоопределящия факт-влизане в сила на ЗАВОИ И Наредба по чл.5,ал.2 или влизане в сила на Решението,с което се отменя осъдителната присъда на Н. съд и конфискацията?”
Преди всичко в мотивите изобщо не е поставян въпрос,нито страните, нито съда е обсъждал напълно неотносимия към настоящия спор Закон за амнистия и връщане на отнети имущества,тъй като предмет на този закон е регулацията на съвсем други правоотношения,различни от тези,свързани със спора между страните,както и към приетото с рещаващите мотиви на въззивното решение.По първия формулиран като правен въпрос,не е имало спор между страните,поради което и този въпрос е неотносим.
С оглед изложеното,касационният съд намира,че не са налице основанията,визирани от касатора,за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По жалбата на В. Д. Т.:
С изложението си,приложено към касационната жалба,подадено чрез пълномощника на касатора адвокат А. В. Т.,в неговите първи три точки се заявява ,че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС :т.1 относно действието на отмяната на конфискацията,т.2 относно изискуемите предпоставки за валидно придобиване на активи по член 10 З. и т.3 относно самостоятелната правосубектност на Н.”Научно приборостроене” и в.т.4 от същото се заявява че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата по отношение на прилагането на ГПК,като са извършени много съществени процесуални нарушение.В тази първа част на изложението се съдържат изключително касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които са различни от основанията за допускане на касационно обжалвана съгласно член 280,ал.1 ГПК.Това е така,защото преценка за правилността на решението следва да се направи след допускане му до касационно обжалване,в производството по реда на член 290 ГПК.В заключение по изложението си касаторът твърди,че/цитирам/:
„Поставя се въпросът от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото относно прилагането на ГПК.
Въпросът относно който се поставя пред ВКС и който е от съществено значение за точното прилагане на ГПК и развитието на правото е следният:
Необходимо условие за прилагането на чл.193 ГПК ли е изричното посочване по списък на всяко оспорено доказателство и допустимо ли е с отговора на исковата молба и при положение че в исковата молба доказателствата са изчерпателно посочени и изброени,да се оспорят някои или всички тези доказателства като се препраща към списъка с доказателствата в исковата молба?”,като се излагат доводи,че ответникът В. Т., настоящ касатор, е оспорил представените с исковата молба доказателства,след като те били изрично изброени в молбата,било необходимо според последния съдът да даде указания на ответника за уточни кои точно доказателства оспорва,поради което счита че твърдението на Б.,споделено според касатора от съда за оспорването като”декларативно” е довело до лишаването му от правото за оспорва доказателствата.
С така формулирания от касатора като правен въпрос се изисква отговор,който да даде настоящата касационна инстанция,което не е предмет на настоящото производство,защото всъщност с поставянето му и обосноваването от страна на касатора,се правят касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК.Съгласно възприетото с т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС-правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение,е този,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда.В настоящия случай не се твърди разрешаване на такъв въпрос,респ.произнасянето му от съда с въззивното решение,а се иска от ВКС да отговори на така поставения въпрос.Както вече бе посочено всъщност от касатора се излагат касационни оплаквания,които са различни от основанията по член 280,ал.1 ГПК,и по които касационният съд следва да се произнесе в производството по реда на член 290 ГПК,след допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Въпреки че касаторът не цитира изрично позоваването си на хипотезата на член 280,ал.3 ГПК,по отношение искането за тълкуване на разпоредбата на член 193 ГПК,за пълнота следва да посочи,че е налице задължителна практика на ВКС ,а именно приетото с Тълкувателно решение №5/14.11.2012г. по тълк.д.№5/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Следващите два въпроса,които касаторът поставя в изложението си,както следва са/цитирам/:
„Друг въпрос който се поставя пред ВКС и който е от значение за точното прилагане на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия и Закона за приватизацията и следприватизационен контрол/ДВ бр.49/95г/ е следния:какъв е правния характер на Н. „Научно приборостроене”след което самият касатор обосновава своето виждане за основните характеристики на Н.,с аргумент за покрепа на твърдението му,свързано с разперделяне на активи от Б. към неговите поделения.
За така поставения въпрос,отново се иска отговор от ВКС,което както вече бе посочено по-горе няма отношение към настоящото производство,нито към произнасянето на съда с приетото по неговите решаващи мотиви.
Ето защо,касационният съд намира,че не са налице основанията,сочени от касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По касационната жалба на Г. С. Г. и Л. В. Г.:
В изложението си по член 284,ал.3,т.1 ГПК,касаторите заявяват,че е налице хипотезата на член 280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,като посочват/цитирам/:
„І.Въпроси,решени от въззивния съд.
1.Първия въпрос е:
„Допустимо ли е съдът да се позовава на доказателства,които не са представени по делото и без налични възражения и доводи на страните в насоката,в която съдът е изложил мотиви?”
2.Вторият въпрос е:
„Придобива ли Б. собственост по член 10,ал.2 от З. ако имотът не е предоставен на Б.,а на друго юридическо лице?
3.Третият въпрос е:
„Длъжен ли е съдът да изгради изводите си по възраженията на страните въз основа на всички представени от тях доказателства и доводи?”
По първия въпрос се излагат доводи,че съдът е направил изводи въз основа на Устава на Б. в редакцията му от ДВ,бр.59 от 1977г.,който обаче не бил представен по делото,както и без да са налице доводи възражения от страните по делото основани на разпоредбите на този Устав,като по този начин съдът според касатора е приел за възможно да обсъжда доказателства и да излага съображения във връзка с тях,без страната да ги е представила и без налични доводи,в противоречие с Решение №19 от 30.05.2011г. по гр.д.№262/2010г.,ВКС,ІІго,постановенто по реда на чл.290 ГПК,според което”Служебното начало,регламентирано като основно начало на гражданския процес,изисква от съда да съдейства на страните за разкриване на обективната истина чрез съдействие за изясняване на делото от фактическа и правна страна,но не може да се разпростре и по отношение на незаявени възражения,свързани с основателността на предявения иск,т.6. възражения извън онези,които касаят надлежното му упражняване правото на иска./арг. чл.130 ГПК/”.
Обсъждането от въззивния съд на посочените разпоредби от Устава на Б./в редакцията им от 1977г./, е във връзка с възражението за предоставяне стопанисването на процесния имот на самостоятелно юридическо лице към Б.,и дали последното е част от неговата структура,което има отношение към възможността Б. да придобие собствеността върху последния и за което е имало и спор за активната процесуална легитимация на ищеца Б..Още повече, твърдението на касатора,че Устава на Б. не е приложен по делото не отговаря на данните по дело,тъй като последният е представен с молба и приложен на лист 87 и сл. пред въззивната инстанция,поради което това твърдение е неоснователно,както и това за липса на доводи и възражения на страните.Наред с това, възприетото с решаващите мотиви на съда е в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика на ВКС.
Вторият въпрос,поставен от касаторите,всъщност е въпрос по същество,формулиран като хипотетична възможност относно това какви са възможностите за придобиване на собственост, по силата на цитирана разпоредба от З.,ако имотът не е предоставен на Б.,а на друго юридическо лице.В настоящия случай обаче,с оглед изложеното в решаващите мотиви на въззивното решение, е налице друга фактическа обстановка,а въпросите по същество се решават от съда, с оглед установеното с доказателствата по делото,които формират и крайните правни изводи на съда.
Във връзка с поставения от касаторите като трети правен въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните,за които се посочва и прилага задължителна практика на ВКС,се аргументира от последните с необсъждане на показания на свидетели по делото и данни по приложени изпълнителни дела,като тези твърдения не отоварят на изложеното с мотивите на въззивното решение,с които последният е обсъдил всички данни и доказателства по делото,свързани с доводи и възраженията на страните, поотделно и в тяхната цялост.
С оглед изложеното,касационният съд намира,че не са налице основанията посочени от касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На ответника по горепосочените касационни жалби Б.,следва на основание член 78,ал.8 ГПК следва да се присъдят,както следва:
-за разноски пред настоящата инстация по защита по подадена касационна жалба вх.№6819/02.2014г. от С. П. Л.,чрез пълномощника му адвокат К. И. К. и касационна жалба вх.№6924/08.12.2014г. от С. П. Л.,чрез пълномощника му адвокат Ю. Л. С.,сумата от 24 621,62 лева,представляващи юрисконсултско възнаграждение.
-за разноски пред настоящата инстанция по защита по подадената от В. Д. Т. с вх.№7137/16.12.2014г.,чрез пълномощника му адвокат А. В. Т.,сумата от 12 310,87лева,представляващи юрисконсултско възнаграждение.
-за разноски пред настоящата инстанция по защита по подадена касационна жалба вх.№7217/19.12.2014г. от Г. С. Г. и Л. В. Г.,чрез пълномощника им Б. И. Ж.,сумата от 12 310,87 лева,представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №164/23.10.2014г. на Варненски апелативен съд,постановено по в.гр.д.№438/2014г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА С. П. Л. от [населено място] да заплати на БЪЛГАРСКА А. НА НАУКИТЕ,гр.С.,сумата от 24 621,62 лева/двадесет и четири хиляди шестотин двадесет и един лева и 62 ст./,разноски по делото за настоящата касационна инстанция.
ОСЪЖДА В. Д. Т. от [населено място],да заплати на БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ,гр.С. сумата от 12 310,87 лева/дванадесет хиляди триста и десет лена и 87 ст./,разноски по делото за настоящата касационна инстанция.
ОСЪЖДА Г. С. Г. и Л. В. Г.,и двамата от [населено място] да заплатят на БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ,гр.С. сумата от 12 310,87 лева/дванадесет хиляди триста и десет лева и 87 ст./,разноски по делото за настоящата касационна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: