О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 281
София, 30.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 27.05.2015 две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 2732/2015 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№45908/08.04.2015г.,подадена от М. К. Г. и Д. Т. Г.,чрез пълномощниците им адвокат З. Г. и адвокат Ц. С.,против решение №19498/21.12.2014г. на Софийски градски съд,ВО,ІІ-А състав,постановено по в.гр.д.№2178/2013г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение № І-34-187/20.09.2012г. постановено по гр.д.№46179/2009г. по описа на Софийски районен съд,34 състав- за прекратяване производството по делото по предявен иск от Ц. Я. Г., М. К. Г. и Д. Т. Г. за установяване, че ответниците М. Т. Ц.,Л. А. Т.,П. С. Ц.,С. А. Ц.,С. А. Ц.,Л. В. Ц.,В. М. К.,Л. М. Ц.-Ф.,Б. Г. Ц.,В. Г. Ц.,Г. В. Ц.,Н. С. Т.,П. С. Г.,М. С. Г.,П. И. Г.,В. Г. С.,А. С. Г.,В. С. П. и И. Г. К., не са собственици на имот ПИ-1420, кв.14 по плана на [населено място] , м.ІІ-Б част,както и за отхвърляне на предявения иск за установяване в отношенията между страните ,че ищците Ц. Г. и М. Г. са собственици на УПИ ХІХ-216, кв.14 по плана на [населено място], в.з. М. д., ІІБ част, м. Р.- Д. с площ от 1000кв.м, както и че ищцата Д. Г. е собственик на УПИ ХVІІІ-215, кв.14 по плана на [населено място], в.з. М. д., ІІБ част, м. Р.- Д. с площ от 1125кв.м.
С въззивното решение се обезсилва решение № І-34-298/10.02.2014г. постановено по същото дело- гр.д.№46179/2009г. по описа на СРС,като прекратява производството по предявен отрицателен иск с правно основание член 124,ал.1 от ГПК от М. К. Г.,лично и като правоприемник на починалата в хода на процеса Ц. Я. Г. и Д. Т. Г. за установяване,че ответниците не са собственици на имот ПИ-1420,кв.14 по плана на [населено място],в.з. М. д.,м.ІІ-Б част,с площ от 3826 кв.м
Предмет на касационната жалба е въззивното решение в частта относно отрицателния установителен иск,за което се твърди,че е неправилно,постановено при нарушаване на съдопроизводствените правила и необосновано,като се иска неговата отмяна в тази му част.
Ответниците по касационната жалба,чрез пълномощника им адвокат К. Б.-Т.,в депозирания писмен отговор считат,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят същото да не се допуска,а по същество-считат жалбата за неоснователна.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че с обща искова молба ищците Ц. Г., починала в хода на процеса с правоприемник участващата и на лично основание М. Г. и Д. Г. са заявили, че на основание давностно владение от 1958г са придобили право на собственост върху имоти както следва: Ц. Г. и М. Г. – на УПИ ХІХ-216, кв.14 по плана на [населено място], в.з. М. д., ІІБчаст, м. Р.- Д. с площ от 1000кв.м, а Д. Г. – на УПИ ХVІІІ-215, кв.14 по плана на [населено място], в.з. М. д., ІІБчаст, м. Р.- Д. с площ от 1125кв.м. ,с твъдения ,че на ответниците неправилно е реституирана собствеността върху имот, част от който са техните два имота, по реда на ЗСПЗЗ, поради което са предявили искове за установяване на техните права върху двата имота и иск за отричане на правата на ответниците върху техния имот, възстановен по ЗСПЗЗ и попадащ частично върху техните имоти.Съдът е приел,че за ищците е налице интерес от предявените установителни искове за защита на тяхното претендирано право на собственост върху имотите, като твърдят да са във владение на имотите,а ответниците отричат техните права, което обосновава интереса на ищците от търсената защита при съществуващия спор за материално право,но ги намира за недоказани.След анализ на доказателствата по делото и тяхната преценка,съдът е стигнал до крайния извод,че ищците не са провели главно и пълно доказване на обстоятелствата, пораждащи твърдяното от тях за притежавано право на собственост върху двата процесни имота,по заявения от тях придобивен способ- чрез давностно владение, което прави техните установителни искове неоснователни.
По отношение на предявения отрицателен установителен иск въззивният съд е приел,че производството по този иск за недопустимо,като е посочил,че не е обвързан от указанията ,дадени с посочените определения към първоинстанционния съд.Съдът е изложил доводи,че е недопустимо съединяването на искове за установяване на права върху един имот, заедно с искове за отричане на правата на насрещната страна върху същия имот,като в случая предметът на доказване на двата иска е идентичен, положителният иск за защита на право на собственост осигурява по-широка защита на ищеца, което прави предявения отрицателен иск или безпредметен или за неговото разглеждане няма интерес.Съдът е приел,че предявеният отрицателен установителен иск е недопустим,както е недопустимо съединяването на исковете така както са предявени-установителни искове за съществуването на права на двете насрещни страни върху един и същи имот.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,приложено към касационната жалба,касаторите заявяват,че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси,които попадат в хипотезата на член 280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК,като/цитирам/:
„4.1.Въпроси, попадащи в хипотезата на чл.280,ал.1т.3 ГПК,по които липсва съдебна практика по чл.290 ГПК и решаването им би имало съществен принос за развитие на правото и прилагане на закона
-При наличие на упражнен предходен контрол от въззивния съд относно допустимостта на иска с влезли в сила две негови предходни определения,законосъобразно ли е въззивният съд отново,служебно да преразгледа този въпрос,ако не се позовава на промяна в обстоятелствата?”, както и последващите в тази връзка уточняващи въпроси,са неотносими към решаващите мотиви на въззивното решение.Това е така,защото към съда,постановил обжалваното въззивно решение няма отправени задължителни указания,с които той да е обвързан,такива са били налице за първоинстанционния съд,а от своя страна с обжалваното въззивно решение тази съдебна инстанция е упражнила предвидения в закона контрол върху постановения съдебен акт.Задължителни указания спрямо въззивната инстанция са само тези ,които би постановил ВКС по повод упражнен касационен контрол на постановен обжалван съдебен акт.
В точка 4.2 от изложението си касаторите посочват/цитирам/:
„Въпроси,решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 от ГПК
-Идентични ли са последиците от предявяване на положителен и отрицателен иск за собственост между същите страни за същия имот,както е приел СГС?
-Отхвърлянето на положителния иск за собственост лишава ли ищците от правен интерес да предявят отрицателен иск ,с който да отрекат правото на собственост на ответниците?
-Упражняването на фактическа власт върху имота от ищците,прието за установено от съда,обуславя ли правен интерес у тях да предявят отрицателен установителен иск с предмет правото на собственост на ответниците?”
За които въпроси се твърди,че са решени в противоречие с Тълкувателно решение №8/27.11.2013г. по т.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно възприетото в т.1 на горепосоченото тълкувателно решение правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато:ищецът притежава самостоятелно право,което се оспорва,позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права,ако отрече правата на ответника.В производството по този иск ищецът доказва фактите,от които произтича правния му интерес,а ответникът- фактите ,от които произтича правото му.При липса на правен интерес производството се прекратява.
Съгласно т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда.
Видно от съдържанието на така формулираните правни въпроси,както и от изложеното с решаващите мотиви,същите не са свързани,както с приетото в последните,така и с посочената задължителна практика на ВКС.С тези въпроси,по-скоро се визират различни възможни хипотези,които се решават по същество,при всеки отделен случай,в зависимост от установяване за всеки от тях наличие на предвидени в закона предпоставки.Касационният съд намира,че постановеното въззивно решение е в съответствие с посочената задължителна практика.
Последните два въпроса,посочени от касаторите в т.4.2 от изложението, а именно:
”Налице ли е идентичност в предмета на доказване на положителния и отрицателния иск за собственост между едни и същи страни?” и
„Длъжни ли са ищците по предявен отрицателен установителен иск за собственост да докажат в процеса самостоятелно право на собственост като предпоставка за допустимост на отрицателния иск?”,
били решени в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС,постановено по реда на член 290 ГПК.За така поставените като правни въпроси са относими също горепосочените доводи,а именно като неотносими към приетото с решаващите мотиви на въззивното решение,още повече,че цитираната практика се основава на приетото с Тълкувателно решение №8/2012г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед изложеното, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,в обжалваната му част.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.12.2014г. на Софийски градски съд,ВО,ІІА състав,постановено по в.гр.д.№2178/2013г. по описа на същия съд,в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: