О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 473
София, 28.09.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 19.09.2018 две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ:ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 1047/2018 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 188/12.01.2018г.,подадена от Д. Ю. О.,против решение №113/13.12.2017г. на Разградски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№277/2017г. по описа на съда,с което се потвърждава решение №186/20.06.2017г. по гр.д.№839/2016г. по описа на Районен съд,гр.И.- за отхвърляне на предявения от Д. Ю. О. против Ю. Ф. А. и А. С. А.,иск по член 108 ЗС за осъждане на ответниците да му предадат собствеността и владението на недвижим имот:нива от 0,741 дка,трета категория,находящ се в местн.”К.” по плана за земеразделяне на [населено място], [община],област Р.,съставляваща имот №010031 по картата на землището на [населено място].
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е неправилно и необосновано,като се иска неговата отмяна.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че с Решение №02 КАП /09.06.1998г. на ОСЗГ И. е възстановено правото на собственост на Ю. О. Ю. върху процесния имот,като ищецът Д. Ю. О. е един от законните му наследници,заедно със преживялата му съпруга Р. Ю.,М. О.,О. О. и М. О.-деца на общия наследодател,за който имот ответникът Ю. Ф. А. се снабдил с констативен нотариален акт за собственост №102/2016г.,с който е признат за собственик въз основа на давностно владение,за който процесен имот и съседния-дворно място в чертите на [населено място],с площ 990 кв.м,съставляващо парцел ХІ V-31 в кв.7 по плана на селото,е установено,че се владеят от ответника.Съдът е посочил,също така, за безспорно установено по делото,че бащата на ответника –Ф. А. закупил с договор за покупко-продажба гореописания имот,обективиран с нотариален акт №145/1994г. от продавачите Д. Ю. О.,настоящия ищец и съпругата му Б. Ю.,като заедно с това е установил фактическа власт и върху съседния на него имот-процесния,представляващ нива от 0,741 дка,м.”К.”,имот №010031.Съдът е анализирал показанията на свидетелите,след тяхната преценка за обективност и достоверност,съобразно останалите събрани по делото доказателства и данните по съдебно-техническата експертизата,като е стигнал до извода,че ответниците владеят процесните 690 кв.м от имота,върху който е установена фактическа власт от 1994г.,а след възстановяването на правото на собственост на наследодателя на ищеца с горепосоченото решение на ПК от 09.06.1998г.,не са посочени доказателства да са предприети действия за въвеждане в имота.Съдът ,след като се е позовал на задължителна съдебна практика,според която давност не тече по отношение на земеделски имот,за който не е приключила процедурата по ЗСПЗЗ по възстановяване на собствеността на имота,е приел за установено,че в случая и след този момент,с постановяването на горепосоченото решение на ОСЗГ И.,ответниците са продължили да владеят процесния имот и от тогава тече 10 годишната давност,съгласно член 79,ал.1 ЗС,която е изтекла през 2008г.В резултат на това, съдът е стигнал до извода,че ищецът е загубил правото си на собственост,поради придобиването му по давност от ответниците,като изрично е посочил,че предприетите от ищеца действия по трасиране на имота освен че са извършени през 2009г.,след изтичане на десетгодишния давностен срок,но и същите не са от категорията,прекъсващи давностния срок/съгласно член 118 ЗЗД вр. с чл.84 ЗС/.
В изложението си,приложено към касационната жалба,след дадените от въззивния съд указания касаторът твърди,че/цитирам/:
„Въззивното решение е решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд:
Тълкувателно решение №4 от 14.03.2016г. по тълкувателно дело №4/2014г. на ОСГК на ВКС.
В случая в първоинстанционното решение липсва произнасяне с диспозитив относно направеното искане в исковата молба и по делото,да бъде установено,че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот.”,като се позовава на точка 2 А от горепосоченото тълкувателно решение,според която съдът,сезиран с осъдителен иск по член 108 ЗС следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца.
Касационният съд намира,че не е налице твърдяното от касатора противоречие със цитираната задължителната практика на ВКС,тъй като в настоящия случай предявеният ревандикационен иск е отхвърлен като неоснователен и недоказан,и видно от мотивите към тази точка на тълкувателното решение е извън хипотезите посочени в същото,при които се изисква произнасянето с отделен установителен диспозитив в случаите,когато е установено,че ищецът е собственик на имота,каквото в разрешения от съда спор не е прието за установено по делото.
В останалата част от изложението си касаторът излага свои твърдения,какво според него е установено по делото и излага касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които обаче са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по член 280,ал.1 ГПК.
С оглед изложеното,не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №113/13.12.2017г. на Разградски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№277/2017г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: