О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
София, 28.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 13.03.2019 две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ:ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 4349/2018 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№3353/26.06.2018г.,подадена от И. Ч.,чрез пълномощника му адвокат Г. Д.,против решение №100/08.05.2018г. на Шуменски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№ 103/2018г. по описа на съда,с което се потвърждава Решение №375/4.12.2015г. по гр.д.№662/2014г. по описа на Новопазарски районен съд,поправено с Решение №254/16.08.2016г. по същото дело-за отхвърляне обективно и субективно съединени искове от И. Ч.,както следва:иск против Й. Х. Т. и М. Х. К.,в качеството им на наследници и правоприемници на основание член 227 ГПК на С. Х. Т.,с основание член 108 ЗС,за предаване собствеността/владението върху недвижими имоти: нива с площ 10995 кв.м,м.”Т.” в землището на [населено място], [община],област Ш. с идентификатор №*** при описани граници,а по стария план за земеразделяне представляващ имот №* в същото землище, и нива с площ 13973 кв.м.,местн.”Т. Б.” в землището на [населено място],имот с идентификатор №***,по стария план за земеразделяне представляващ имот №* в същото землище;иск по член 108 ЗС против ответниците Ю. С. О. и Б. Х. О.,за предаване собствеността/владението върху недвижим имот нива с площ 8047 кв.м,м.”К. Т.”,в землището на [населено място],с идентификатор №***,а по стария план за земеразделяне представляващ имот №* в същото землище.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че ищецът И. Ч.,гражданин на Република Турция,както и брат му Н. Ч.,са законни наследници на майка си З. А. И./с турски имена З. Ч./-поч.10.05.1996г.,на която приживе било възстановено правото на собственост в Решение №009/15.02.1995г. на процесните земеделски земи,съгласно план за земеразделяне, и която била упълномощила лицето А. А. Д. да я представлява при реституцията им и след това да обработва тези земи безвъзмездно,като не се оспорва и се доказва от доказателствата по делото,че ищецът живее постоянно в Република Турция,дълги години не е предприемал нищо във връзка с тези земеделски земи.Съдът е посочил,че с нотариален акт №163 от 24.11.2006г.,Н. Н. /Н. Ч./-брат на ищеца дарил на сина си Е. Н. И. трите процесни имота,като последният от своя страна с нотариален акт №163 от 19.12.2006г. продал на първоначалния ответник по делото С. Х. Т. първите два земеделски имота,описани по-горе,а с нотариален акт №168 от 19.12.2006г. продал на Ю. С. О. гореописания трети процесен имот.Съдът е отбелязъл,че ищецът И. Ч. с исковата си молба твърди,че праводателят по горепосочените сделки не е бил собственик на прехвърлените имоти,за 1/2 идеална част от тях не е настъпило прехвърлително действие и приобретателите не са станали собственици на тези имоти,а ответниците от своя страна възразяват,че са придобили имотите на основание годно да ги направи собственици,въз основа на валидни правни сделки,както и на основание изтекла в тяхна полза петгодишна придобивна давност в качеството им на добросъвестни владелци,тъй като ищецът се бил дезинтересирал от имота повече от 18 години от смъртта на наследодателката си до предявяване на иска.Съдът е анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства и след тяхната преценка е стигнал до извода,че ответниците по делото са били добросъвестни владелци по член 70,ал.1 ЗС,която презумпция не е оборена с доказателства по делото,и като такива са станали собственици на процесните недвижими имоти,поради изтекъл в тяхна полза петгодишен давностен срок.Наред с това,след като е препратил на основание член 272 ГПК към изложеното с мотивите на първоинстанционното решение,въззивният съд е изложил и собствени такива,във връзка с приложението на посочените разпоредби от Кодекса за международното частно право относно наследодателката на ищеца досежно процесните имоти и ЗС-раздел придобиване и изгубване правото на собственост,като наследодателката и двамата й сина са само турски граждани и по силата на препращащата норма на чл.64 КМЧП,приложима е нормата на чл.99 ЗС,според която правото на собственост се изгубва,ако друг го придобие или собственикът се откаже от него.Във връзка с това,че със сделката ,с която Н. Ч. се разпоредил с целите процесни земи,въпреки че са сънаследствени такива с ищеца-при равни части,е приел,че сделката не е недействителна,както е твърдял ищецът,но по отношение на тази 1/2 идеална част не е произвела вещнопрехвърлителното си действие.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,приложено към касационната жалба,касаторът твърди,че са налице основанията по член 280,ал.2 ГПК и член 280 ,ал.1,т.1 и т. 3 ГПК.
Във връзка с първата хипотеза касаторът твърди,че/цитирам/:
„решението е очевидно неправилно,защото съдът в обжалваното решение,в разрез с формалната логика,не е изследвал кога въззиваемите са придобили фактическата власт върху имотите,а и се е позовал на писмени доказателства,които е следвало да бъдат изключени от доказателствения материал,разменяйки в противоречие със закона доказателствената тежест.”,след което посочва какво е приел въззивния съд във връзка с установяване на фактическата власт от ответниците върху процесните имоти,в тази връзка навежда касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК за неправилни изводи на съда относно съдържанието на представените договори за наем,сключени от ответниците за процесните земеделски земи.
Касационният съд намира,че липсва посоченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Като квалифицирана форма на неправилност,очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона,или явна необоснованост,довели до постановяване на неправилен,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт/постановен „contra legem”,когато законът е приложен в неговия обратен,противоположен смисъл или „extra legem”,когато е приложено несъществуваща или отменена правна норма/В случая не е налице нито една от хипотезите,които предполагат очевидната неправилност на въззивното решение-значимо нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
В точка втора от изложението си,касаторът формулира въпрос за задължението на съда да преценява доказателствата по свое вътрешно убеждение и преценката му да е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон,като основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства,преценявайки ги поотделно и в тяхната цялости взаимовръзка,за което твърди,че не е сторено,без да сочи конкретно това във връзка с изложеното в решаващите мотиви на въззивното решение,и се позовава на съдебна практика на ВКС.
Съгласно посоченото в решаващите мотиви,касационният съд намира,че този въпрос е разрешен в съответствие с цитираната практика съдебна практика на ВКС,тъй като правните изводи на съда са основани на обсъждане на всички доводи и възражения на страните,както на събраните по делото доказателства,и преценка им поотделно и в тяхната съвкупност.
Следващият посочен в точка три като правен въпрос, представлява всъщност касационно оплакване,че съдът не е обсъдил наведените доводи във въззивната жалба/без да ги конкретизира/ за допуснаато нарушение от първоинстанционния съд на материалния закон,като наред с това се правят оплаквания,че съдът не е изложил свои самостоятелни мотиви по спора ,а препратил към мотивите на първоинстанционния съд.
В първата част от този въпрос липсва формулиран правен въпрос по смисъла на приетото с т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,кето само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване.
Втората му част съдържа твърдение за липса на собствени мотиви,изложени от въззивния съд,което не кореспондира на приетото с решаващите мотиви на въззивното решение,в което наред с препращането по член 272 ГПК към мотивите на първоинстаницонното решние,съдът е изложил и свои такива,свързани с анализ и преценка на събраните по делото доказателства,както и правните изводи на съда по спора.
В края на изложението си-точка четвърта от същото касаторът формулира въпрос относно представените договори за наем на процесните земеделски земи и тяхното оспорване,както и за необходимостта за откриване на производство по това оспорване.Този въпрос е неотносим към приетото с решаващите мотиви на въззивното решение,тъй като не е обусловил правните изводи на съда по делото.
С оглед изложеното,не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №100/08.05.2018г. на Шуменски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№103/2018г. по описа на съда.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: