О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 542
София, 01.11.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 10.10.2018 две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ:ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 1709/2018 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№1920/27.03.2018г.,подадена от Р. А. В.,чрез пълномощника му адвокат М. С.,против решение №27/22.02.2018г. на Сливенски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№39/2018г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение №972/03.11.2017г. по гр.д.№2159/2017г. по описа на Районен съд-Сливен-за признаване за установено по отношение на Р. А. В.,че Г. И. К.,Х. К. К. и Е. Г. К.,са собственици на 23 кв.м,представляващи площта под съборената сграда с идентификатор 67338.546.108.4 и представляващ част от имот с идентификатор 67338.546.108 по КК на [населено място],с площ 275 кв.м с трайно предназначение на територията:урбанизирана,начин на трайно ползване:ниско застрояване,с номер по предходен план №1555,при описани в решението граници на имота,намираща се на границата с имот с идентификатор 67338.546.131 и осъжда Р. А. В. да предаде на Г. И. К.,Х. К. К.,И. Г. К. и Е. Г. К. владението върху гореописания недвижим имот.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно,като се иска неговата отмяна.
Ответниците по касационната жалба Г. И. К.,Х. К. К.,И. Г. К. и Е. Г. К.,чрез пълномощника си адвокат Е. В. Х.,в писмения отговор на жалбата,считат че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят същото да не се допуска,а по същество-считат жалбата за неоснователна.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание член 108 ЗС,който има за предмет установяването на правото на собственост и предаването на владението върху площ от 23 кв.м от ПИ с идентификатор №67338.546.108,представляваща земя под съборената сграда с идентификатор №67338-546.108.4,като сградата на границата на двата имота е била съборена с изключение на западната й стена,която служела за ограда на двата имота,поради което ищците са претендирали ревандикацията на площ от 23 кв.м,прилежаща към техния имот.Съдът е посочил за безспорно:че ищците са придобили собствеността върху недвижимия имот с идентификатор №67338.546.108 с площ 275 кв.м,по силата на покупко-продажба,обективирана с нотариален акт №2/2015г. на нотариус Д. Н.,а ответникът Р. А. В. е собственик на ПИ с идентификатор 67338.546.131 с площ 180 кв.м,съседен на имота на ищците,придобит по силата на покупко-продажба с нотариален акт №132 от 26.06.2002г. на нотариус Е. Ш.,както и че освободената след премахването на на сградата с площ от 23 кв.м се е ползвала от ответника,който отказва да я предаде.Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника за придобиване по давност на спорните 23 кв.м от дворното място,като се е позовал на действащата в периода от 1988г. до края на 2000 г. разпоредба на член 59,ал.1 ЗТСУ/отм/,според която,реално определени части от дворищнорегулационни парцели не са можели да бъда придобити по давност,а след 2000г. с влизане в сила на ЗУТ,съгласно член 200,ал.1 от този закон реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват по давност,само ако са спазени изискванията за минималните размери по член 19 ЗУТ/300 кв.м за градовете/ или ако тези реално определени части от урегулиран имот са присъединени при условията на член17 ЗУТ към съседен имот.Съдът е стигнал до извода,че претендираните от ответника 23 кв.м от парцела на ищците ,безспорно не отговарят на изискването на член 200,ал.1 ЗУТ за минимален размер на частта от урегулиран поземлен имот,която може да се придобие самостоятелно по давност и не са присъединени към съседен парцел,поради което независимо от това в какъв период от време ответникът и неговите праводатели са владели тези 23 кв.м от парцела на ищците,това тяхно владение не е могло да доведе до придобиването на тази част от парцела по давност.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,след дадените от съда указания,касаторът е депозирал с вх.№2226/11.04.2017г-„изложение на касационните основания към касационната жалба”,с което твърди че е налице/цитирам/: „ основание чл.280 ал.1,т.2 ГПК-решаван противоречиво от съдилищата.”,след което се посочва,какво е прието от съда и какви са неговите изводи,направени с мотивите на обжалваното въззивно решение,като в заключение се правят касационни оплаквания,че тези изводи са неправилни и неверни.
Преди всичко,към датата на депозиране на касационната жалба-27.03.2018г. действащата разпоредба на член 280,ал.1,т.2 ГПК предвижда,че на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения,в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос:т.2-решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз,като видно от изложението,касаторът се позовава на предишната редакция на разпоредба на т.2,член 280,ал.1 ГПК,според която правният въпрос,по който въззивният съд се е произнесъл въззивният съд е решаван противоречиво от съдилищата,която към момента на подаване на настоящата касационна жалба вече не е част от действащата разпоредба на процесуалния закон.
Освен това,съгласно приетото с т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен,в изложението си по член 284,ал.3 ГПК,да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.
Видно от съдържанието на изложението,депозирано от касатора,в него липсва формулиран правен въпрос по смисъла на горепосоченото тълкувателно решение,а същото съдържа изключително и само касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които обаче се различни от основанията за допускане на касационно обжалване по член 280,ал.1 ГПК.Това е така,защото преценката за правилността на решението ще се направи след допускането му до касационно обжалване,в производството по реда на член 290 ГПК.
Непосочването на правния въпрос,както е в настоящия случай,само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение,без да се обсъждат другите основания за това.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №27/22.02.2018г. на Сливенски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№39/2018г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: