ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 59
гр. София, 29.01.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2432/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. Ф. от [населено място] срещу решение № 5829 от 11.07.2016 г., постановено по в. гр. д. № 3574/2016 г. на Софийския градски съд, ІІ-Е въззивен състав, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е обезсилил решение от 30.11.2015 г. по гр.д. № 67360/2014 г. на Софийския районен съд в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № 19 от 06.12.1997 г., с който Г. Н. Ф. и С. Б. Ф. са дарили на С. Г. Ф. и Е. Г. Ф. 1/2 ид. част от жилище на втори етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], с площ от 72,85 кв.м, както и в частта, с която С. Г. Ф. и Е. Г. Ф. са осъдени на основание чл. 344, ал. 2 ГПК да заплащат на В. В. Н. по 121,25 лв. на месец, за периода от влизане в сила на решението до приключване на делбеното дело, като е потвърдил решението в останалата част, с която е допусната делба между В. В. Н., В. В. Н., С. Г. Ф. и Е. Г. Ф. на недвижим имот – жилище на втори етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], с площ от 72,85 кв.м., състоящо се от две стаи, кухня, входно антре и клозет, заедно с три избени помещения, намиращи се под югоизточните, югозападните стаи и под клозетите на сградата, с таванското подпокривно пространство и с една барака, заедно с 1/2 ид.ч. от дворното място, върху което е построена сградата с площ по скица от 352 кв.м. и идентификатор № 68134.403.13 при равни квоти и искът за делба е отхвърлен по отношение на С. Б. Ф., а С. Г. Ф. и Е. Г. Ф. са осъдени на основание чл. 344, ал. 2 ГПК да заплащат на В. В. Н. по 121,25 лв. на месец, за периода от влизане в сила на решението до приключване на делбеното дело.
Производството по делото е образувано по иск на В. В. Н. срещу Г. Н. Ф., С. Б. Ф. и В. В. Н. за делба на посочения имот. В хода на първоинстанционното производство Г. Н. Ф. е починал и с определение от 22.06.2015 г. на СРС като ответници по делото са конституирани неговите наследници по закон – С. Г. Ф. и Е. Г. Ф. /преки низходящи/.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за дарение, обективиран в н.а. № 19/1997 г., Г. Ф. и С. Ф. са дарили на децата си С. Ф. и Е. Ф. целия делбен имот. Тъй като с влязло в сила съдебно решение от 04.10.2001 г. по гр.д. 12850/2000 на СРС е уважен иск с правна квалификация чл. 108 ЗС, предявен от В. В. Н. и В. В. Н. срещу С. Ф., С. Ф. и Е. Ф. за 1/2 ид.ч. от делбения имот съдът е приел, че решението формира сила на пресъдено нещо между страните по отношение на притежаваните от тях права върху имота, като е посочено, че квотите на страните се определят на по 1/4 идеална част за С. Ф. и Е. Ф., придобити по договора за дарение, а останалата 1/2 ид част е притежание на ищците В. В. Н. и В. В. Н.. Прието е също, че доколкото ответницата С. Ф. се е разпоредила с частта си от делбения имот през 1997г., понастоящем същата не притежава права върху него. Изложени са и съображения, че съгласно ТР № 3/12 г. на ОСГК на ВКС на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК подлежат само констативните нотариални актове, но не и тези, удостоверяващи сделки с вещни права върху недвижими имоти. Посочено е, че в нарушение на диспозитивното начало съдът е присъдил обезщетение на В. В. Н. без да има искане за това, поради което в тази част първоинстанционното решение е обезсилено.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.З ГПК по въпроса за пределите на правоприемството по чл. 227 ГПК и дали правоприемниците следва да отговарят по заведения иск само в пределите на правата и задълженията на починалия или и на тяхно лично основание.
Ответниците по жалбата В. В. Н. и В. В. Н. считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на II г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал. 1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението обн.ДВ, бр.86/17г., с оглед датата на подаване на касационната жалба – 12.10.16г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, обусловил правните изводи на въззивния съд по спорния предмет /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/, при което произнасянето на въззивния съд по него е в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационната инстанция по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
С оглед предмета на спора и поставените в основата на обжалваното въззивно решение правни мотиви, формулираният от касатора процесуален въпрос няма обуславящо за спора значение и не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според установената практика на ВКС делбеният процес е регламентиран като особено исково производство и към съдебното решение по допускане на делбата, законодателят е поставил специални изисквания. С това решение съдът е длъжен да се произнесе по въпросите между кои лица и за кои имоти ще следва да се извърши делбата и какви са правата в съсобствеността на всеки един от съделителите. С иска за съдебна делба всеки един от собствениците на вещта упражнява потестативното си право да иска ликвидиране по съдебен ред на съсобствеността и преобразуването и в индивидуална собственост. За постигане целите на делбения процес и постановяване законосъобразно решение по допускане на делбата /чл. 344, ал. 1 ГПК/ основна задача на съда е определи предмета на съдебната делба, да определи кои лица са титуляри на правото на собственост и какви са техните права в съсобствеността. Разпоредбата на чл. 344, ал. 1, изр. 1 ГПК е от императивен порядък, тъй като е насочена да обезпечи действителното установяване на правото на делба за всеки съделител, за да се прекрати имуществената общност по начин, който държи сметка за притежаваните от тях права, тъй като в противен случай би било налице неоснователно разместване на блага между съсобствениците при уравнение на техните дялове. В производството по съдебна делба всички лица, притежаващи дял в съсобствеността на делбената вещ към момента на предявяване на иска, са задължителни необходими другари. При настъпило наследствено правоприемство по време на процеса /чл.227 ГПК/ съдът е длъжен да отчете настъпилата промяна и да постанови решението спрямо конституираните наследници на починалата страна /решение № 48/28.03.2014 г. по гр. д. № 14/12 г. на ВКС, II г.о/. След като в производството са конституирани ответниците С. Г. Ф. и Е. Г. Ф. и по отношение на тях е установено, че притежават право на собственост върху делбения имот, независимо от придобивното основание, съгласно императивните изисквания на чл. 344, ал. 1 ГПК и в съответствие с практиката на ВКС по отношение на тях е постановено допускане на делбата на процесния имот, с оглед процесуалното им качество на необходими задължителни другари, конституирани като страни в производството, макар и по реда на чл. 227 ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че ответникът по един спор за собственост, респ.съсобственост е длъжен да изчерпи всички основания, на които претендира права върху вещта, като в противен случай същите се преклудират.
Наред с това касаторът не изложил релевантни доводи за наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно ралевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.З ГПК, които в случая липсват.
С оглед изложеното не следва де се допуска касационно обжалване на въззивното решение по допускане на делбата.
По жалбата срещу решението в частта, с която съдът се е произнесъл по претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК.
Същата е недопустима. В тази му част решението има характер на определение, което не попада в никоя от хипотезите по чл. 274, ал. 3 ГПК. Тези определения се постановяват само в рамките на делбеното производство, нямат самостоятелен характер и могат да бъдат изменяни от постановилия ги съд при промяна на обстоятелствата и подлежат на двуинстанционно разглеждане, поради което могат да бъдат обжалвани пред ВКС само когато са постановени за пръв път от въззивен съд, а в случая този съд се е произнесъл като втора инстанция (т. 6 на ТР № 1/01 г. на ОСГК на ВКС).
Предвид изложеното жалбата в тази й част следва да се остави без разглеждане.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.З ГПК жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по жалбата В. В. Н. и В. В. Н. направените от тях разноски в настоящото производство в размер на по 500 лв.
По съединената за разглеждане в настоящото производство частна жалба на В. В. Н. срещу определение № 25222 от 27.10.2016 г. по в. гр. д. № 3574/16 г. на Софийския градски съд.
С това определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателя по чл.248 ГПК за допълване на постановеното по същото дело въззивно решение № 5829 от 11.07.2016 г. в частта му за разноските.
По тази жалба Върховният касационен съд, II г.о. приема следното:
Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна поради следните съображения:
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че макар и подадената от В. В. Н. въззивна жалба де е уважена изцяло и първоинстанционното решение от 30.11.2015 г. по гр.д. № 67360/2014 г. на Софийския районен съд да е обезсилено в частта, с която С. Г. Ф. и Е. Г. Ф. са осъдени на основание чл. 344, ал. 2 ГПК да му заплащат сумата от по 121,25 лв. на месец, разноски за въззивното произведство не следва да му се присъждат. Изложени са мотиви, че първата инстанция е действала в нарушение на диспозитивното начало като е определила привременни мерки в полза на жалбоподателя без да е имало такова искане, поради което на основание чл. 78, ал. 2 ГПК не може да бъде вменено на насрещните страни да понесат отговорност за разноски за подаването на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение в тази му част. Прието е също така, че разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 3 се присъждат само когато е доказано извършването им, а в случая в представения по делото договор за правна помощ и съдействие е посочено договорено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. в полза на упълномощения адвокат, без да е посочен начин и срок на плащане, както и че липсват доказателства В. Н. действително да е заплатил договореното възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска в първоинстанционното производство или жалбата във въззивното или касационното производство по делото. Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът, респ. жалбата са уважени, са посочени в чл. 78, ал. 2 ГПК и те са две – ответникът да не е дал повод за предявяване на иска/жалбата и да е признал иска или да не е оспорил жалбата. Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Преценката за изпълнението на тези изисквания е винаги конкретна с оглед фактите по делото и проверката се извършва от съда разглеждащ спора по същество.
В конкретния случай, с първоинстанционното решение ответниците С. Г. Ф. и Е. Г. Ф. са осъдени на основание чл. 344, ал. 2 ГПК да заплащат на ищеца по 121,25 лв. на месец, без де е правено такова искане от негова страна. Те също са обжалвали решението в тази му част като не са дали повод за подаване на въззивната жалба и от ищеца, нито са оспорили същата и съгласно чл.78, ал.2 ГПК същите не му дължат разноски за въззивното производство, както за държавна такса, така и за адвокатско възнаграждение.
Само за пълнота на изложението следва да се има предвид, че съгласно разясненията на т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, само, когато е доказано извършването на разноски в производството за адвокатско възнаграждение, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. В договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото като той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.
В случая заплащането на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца, е установено с договор за правна защита и съдействие от 18.05.2016 г., в който изрично е отбелязано, че сумата е не само договорена, но и изплатена, поради което констатациите на въззивния съд в тази връзка са неправилни, но те не са се отразили на крайния му извод за неоснователност на молбата по чл.248 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, II г.о.
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 5829 от 11.07.2016 г., постановено по в. гр. д. № 3574/2016 г. на Софийския градски съд, ІІ-Е въззивен състав, в частта по допускане на делбата.
Оставя без разглеждане жалбата С. Г. Ф. срещу решение № 5829 от 11.07.2016 г., постановено по в. гр. д. № 3574/2016 г. на Софийския градски съд в частта, с която съдът се е произнесъл по претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК.
Осъжда С. Г. Ф. от [населено място] да заплати на В. В. Н. от [населено място] сумата 500 лв. /петстотин лева/ разноски.
Осъжда С. Г. Ф. от [населено място] да заплати на В. В. Н. от [населено място] сумата 500 лв. /петстотин лева/ разноски.
Потвърждава определение № 25222 от 27.10.2016 г. по в. гр. д. № 3574/2016 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение молбата на В. В. Н. за допълване на постановеното по същото дело въззивно решение № 5829 от 11.07.2016 г. в частта му за разноските.
Определението в частта, с която се оставя без разглеждане жалбата на С. Г. Ф. подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението до касатора, а в останалата му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: