О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
София, 08.03.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 23.02.2010 две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 1313/2009 година
Производството е по член 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от П. Д. Д. против решение №164 от 09.06.2009г. на Софийски градски съд,ВК,ІV”Д”отд.,постановено по гр.д. №1082/2008г. по описа на същия съд.
В изложението си,приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос решаван противоречиво от съдилищата,както и за точното прилагане на закона и от значение за развитие на правото,основание за допускане на касационно обжалване съгласно член 280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба Т. С. Б.,Х. Т. Б. и Д. Т. Б.,в писмения си отговор,считат че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и молят същото да не се допуска.
Касаторът посочва,че процесуалния въпрос от значение за изхода на делото,по който съдът се е произнесъл е свързан с критериите за годност на писменото доказателство,послужило като „начало на писмено доказателство”като е прието от въззивния съд,че спорната разписка от 15.02.1992г. с издател Т. Д. е годно такова,независимо от това,че същата няма достоверна дата. В тази връзка касаторът се позовава на :
-решение №1326/25.10.1984г. по гр.д. №763/1983г. по описа на ВС,ІVго,според което е недопустимо с гласни доказателства да се установява достоверна дата на частен писмен договор,като частният писмен документи има достоверна дата за трети лица от деня ,в който е заверен ,или от деня,в който настъпи някой факт,който установява по несъмнен начин предхождащото съставяне на документа.
В т.1.2 от изложението касаторът твърди,че решението е постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон,член 144 от ГПК/отм/ във връзка с член 22 от СК,като в подкрепа на това сочи три съдебни акта,постановени от тричленне състави на ВКС във връзка с приложението на горепосочените разпоредби от ГПК и СК. Така посоченото от касатора в тази част от изложението по своя характер представлява касационни оплаквания,във връзка с неправилно приложение на материалния закон,по смисъла на член 281 т.3 от ГПК ,но не и основание за допускане на касационно обжалване,съгласно член 280 ал.1 т. 2 от ГПК.
В следващата точка от изложението на касатора 1.3 се излагат доводи за допуснати нарушения на процесуалния закон по член 188 ал.2 от ГПК/отм/ и материалния закон член 30 от ЗН,свързана с необоснованост на решение,като отново в подкрепа на това оплакване последният се позовава на практика на ВС- П. №7/1965г. Твърди се,че направените изводи от съда не кореспондират със събраните по делото доказателства и са тълкувани превратно,като това и необсъждането от съда на противоречивите доказателство е довело до постановяване на решение,което противоречи на закона. Така изложеното в тази част от касатора отново е представлява касационно оплакване по смисъла на член 281 т.3 от ГПК.
Наред с това в т.2 от изложението си,касаторът заявява,че съдът се е произнесъл по въпроси,които са от значение за точното прилагане на закона,както и за развитието на правото,които въпроси са формулирани както следва:симулацията персонална ли е?,персоналната симулация може ли да се обвърже от писмено изявление на трето лице,още повече на преживял съпруг,създал недостоверен по съдържание писмен документ,представляващ”начало на писмено доказателство,волята на преживелия съпруг” и допустимо ли е такъв документ да представлява „начало на писмено доказателство”,след като не изхожда от лицето по отношение на което се търси намаляване на дарствените разпореждания?,основание за допускане на касационно обжалване съгласно член 280 ал.1 т.3 от ГПК.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че е предявен главен иск с правна квалификация член 30 от ЗН и евентуални при квалификацията на член 69 от ЗН,под положителното условие основателността на конститутивния иск,като с исковата молба ищецът П,твърди,че е сина на Д. П. Д. 10.01.1997г.,като приживе с договор по нот.акт №34/23.02.1995г. баща му Д. Д. и ответницата Т/починала в процеса на производството по делото/ даряват процесния апартамент,който са притежавали към този момент в режим на съпружеска имуществена общност на Д. Д. Б. /също починала в процеса на производството по делото и заместена от законните си наследници/ и нейната дъщеря Д. Т. Б.-внучка на дарителите.,като с това дарение се накърнява запазената част на ищеца и иска от съда да намали дарението до размера необходим за допълването им,като предявява искове за делба на същия апартамент срещу горепосочените три ответници. Ответниците Д. Б. и Д. Б. по становището си във връзка с предявените искове са възразили,че горепосочения договор за дарение прикрива действителната воля на страните за покупко-продажба на апартамента при цена на левовата равностойност на 28500 щатски долара,като за доказване на тази обективна симулация представят разписка от Т. Х. Д. ,за който документ твърдят,че е „начало на писмено доказателство” по смисъла на член 134 ал.2 от ГПК/отм/,което при преценката на съда е довело до допускане на гласни доказателства,събрани по делото. При анализа на писмените доказателства,свидетелските показания,свързани с факта на заплащането на цитираната сума,съдът е стигнал до извода,че чрез договора за дарение ,обективиран в горепосочения нотариален акт,страните са прикрили действителната обща воля на съпрузите Д. и Т. Д. да прехвърлят на ответниците Д възмездно собствеността на процесния апартамент срещу задължение за цена от посочената сума в български лева –равностойност на сумата от 28500 щатски долара към българския лев за 15.02.1995г.-датата на постигнатото действително съгласие. В тази връзка съдът е приел,че са спазени всички изисквания за действителността на прикрития договор за покупко-продажба и нищожността на привидния договор извежда неоснователността на исковете по член 30 от ЗН.
За да е налице хипотезата на член 280 ал.1 т.2 от ГПК,на която се позовава касаторът,правният въпрос от значение да изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в законна сила решение на първоинстанционен съд,въззивен съд или решение на Върховния касационен съд,постановено по реда на отменения ГПК. Формулираният от касатора процесуален въпрос,решаван противоречиво от съдилищата,е свързан със необходимото съдържание на подписаната от Т. Д. разписка от 15.02.1995г.,за да се приеме,че същата представлява „начало на писмено доказателство”. Приложеното и цитирано от касатора решение по гр.д. №763/1984г. по описа на ВС,ІVго,е постановен по различен казус,който не е сходен с настоящия спор и поради това е неотносим към разрешения от съда правен въпрос от значение за изхода на делото. Напротив постоянната практика на ВКС приема,че когато обратното писмо съдържа волеизявление само на една от страните по прикрития договор,в случая това на Т. Д. ,е допустимо доказването на действителните отношения между страните със свидетели,поради което постановеното въззивно решение е в съответствие с тази практика.
По отношение твърдението на касатора за наличие на хипотезата на член 280 ал.1 т.3 от ГПК,формулираните от него въпроси,посочени по- горе,всъщност са изложените от него възражения по същество във връзка с оспорването на представената разписка,на които съдът е отговорил в мотивите си. За да е налице това основание за допускане на касационно обжалване,разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика,или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото,когато законите са непълни,неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена,предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени/т.4 от Тълкувателно решение №1/2009г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/,каквито аргументи липсват в изложението за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №164/09.06.2009г. на Софийски градски съд,ВК,ІV”Д”отд.,постановено по гр.д. №1082/2008г. по описа на съда.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: