О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 334
София, 02.08.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осми юни, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 2071 по описа за 2016г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /в ликвидация/,гр.П., представлявано от ликвидаторите Ж. Г. и Ю. Л., чрез адвокат С. А., срещу въззивно решение № 49/12.02.2016г., постановено по в.гр.д. № 874/2015г. по описа на Окръжен съд – Перник.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 1, т.1, т.3 ГПК се обосновава със следните правни въпроси: (1) Следва ли съдът да обсъди всички представени и относими към предмета на спора доказателства в мотивите на своето решение; (2) Налице ли е пълно доказване чрез косвени доказателствени средства относно факт, който обуславя спорното право и когато е установена такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. Посочена е задължителна практика по смисъла на т. 2 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, а отделно се поддържа, че поставените въпроси са от значение за развитието на правото.
Ответниците по касационната жалба Д. Ц. Д., Б. Ц. Д., Л. Ц. М. и Б. П. Б. не са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 952/19.10.2015г. по гр.д. №3241/2015г. на Районен съд – Перник, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу Д. Ц. Д., Б. Ц. Д., Л. Ц. М. и Б. П. Б. положителен установителен иск с правно основание чл. 124,ал.1 ГПК за признаване за установено правото на собственост върху имот – дворно място, пл. № 2213, кв. 26, по плана на [населено място], [община]. За да постанови решението си, въззивният съд изцяло е възприел фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд като е приел, че ищецът основава правото си на собственост на преобразуване по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОЕТДДИ /отм./ на държавното предприятие СМЕК „Г. Д.“/с различни наименования във времето/ в [фирма]. Имотът бил отчужден с улично-регулационен план при действието на ЗПИНМ/отм./ със Заповед №12200/07.03.1956г. на зам.-министъра на комуналното стопанство и благоустройство за изграждане на парк за отдих и спорт към ДМП „Г. Д.“. Ответниците са се снабдили с решение на ОСЗ за реституция по реда на ЗСПЗЗ. С оглед разпределението на доказателствена тежест ищецът следва да докаже фактическото основание на претендираното материално право, а именно, че държавата е била собственик на процесния имот. Основният довод за отхвърляне на иска, изведен след анализ на събраните доказателства, вкл. техническата експертиза, по отношение на извършеното отчуждаване и проведената процедура, е свързан с приложението на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./. Прието е, че в редакцията преди изменението и (ДВ, бр. 54 в сила от 06.07.1956г.) недвижимите имоти, отредени за мероприятия на държавните учреждения и предприятия се считат за отчуждени по силата на самата улична регулация. След измененията и допълненията ЗПИНМ/отм./ (ДВ, бр. 54 в сила от 06.07.1956г.) отчуждението настъпва след заплащане на обезщетение, а съгласно разпоредбата на чл.74а ЗПИНМ/отм./(ред. ДВ, бр. 54/1956г.), уреждаща действието на уличната регулация до влизане в сила на измененията, разпоредбите на чл. 39, ал. 1 се прилагат и по отношение на досегашни улични регулации, освен ако до влизане в сила на това изменение и допълнение на закона (ДВ, бр. 54/1956г.) имотът е зает по законовия ред или дължимото за него обезщетение е изцяло или отчасти изплатено. Съдът е приел, че имотът е завзет с Акт № 57 от 14.05.1957г., т.е. след 06.07.1956г. Ищецът не твърди и не доказва заплащане на обезщетение в полза на отчуждените собственици. При това положение не е настъпил вещноправният ефект на улично-регулационния план, правото на собственост не е отчуждено в полза на държавата, респективно не преминало в полза на ищеца [фирма], чрез преобразуване на СМЕК „Г. Д.“ по реда на ЗОЕТДДИ /отм./.
Настоящият състав на ВКС, II, г.о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2010г. по тълк.д. №1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, както и да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените правни въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване в сочените хипотези на чл.280,ал.1 ГПК. При формулиране на въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди релевантните за спора доказателства и да изложи свои мотиви по съществото на спора не са конкретизирани доказателствата, които касаторът счита за необсъдени. Въззивният съд обаче в изпълнение на процесуалните си задължения и съобразно задължителната съдебна практика, в т.ч. посочената от касатора, е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти като е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се. Изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Обсъдил е както заключението на техническата експертиза, така и останалите доказателства и е формирал решаващ извод по приложението на ЗПИНМ/отм./ в редакцията към момента на поддържаното придобивно основание относно изискването за заплащане предвиденото обезщетение. Вторият въпрос също не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението. Той не сочи за кои конкретни юридически факти се отнася. Така, както се поставя, следва да се разбира в смисъл, допустимо ли е правото на собственост да се доказва с косвени доказателства. Следва да се има предвид обаче, че изводът, че ищецът не е собственик на процесния имот, почива на установените по делото факти, съобразно придадените им правни последици, съгласно действащия по време материален закон. На доказване подлежат фактите, а не правата които те пораждат. След анализ на приетите доказателства, въззивният съд е направил извод, че те не доказват елементите на фактическия състав на отчуждаването по ЗПИНМ в редакцията към релевантния момент,а оттук и твърдяното придобивно основание. Ищецът не е ангажирал доказателства относно факта, че е заплатено предвиденото по ЗПИНМ/отм./ обезщетение. По отношение на този факт не е проведено нито пряко, нито косвено доказване. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС намира, че не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, а именно произнасяне по правен въпрос, които да е обусловил или подготвил изхода на делото.
Въпреки изхода на производството на ответниците по касация не следва да се присъждат разноски поради липса на искане и доказателства, че такива са сторени.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 49/12.02.2016г., постановено по в.гр.д. № 874/2015г. по описа на Окръжен съд – Перник.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: