О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 410
гр. София, 27.09.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РАЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 1289/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Ц. Е. и Р. С. Е. от [населено място] срещу въззивно решение № 2052 от 29.11.2018г., постановено по в.гр.д.№ 1824/2018г. на Варненския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил частично решение № 2328 от 23.05.2018г. по гр.д. № 16356/2017г. на Варненския районен съд и вместо него е определил правата на съделителите върху допуснатия да съдебна делба поземлен имот с идентификатор **** по КККР на [населено място], район “Приморски”, с площ от 860 кв.м., както следва: 286,67 /860 ид.части за Е. Първанова П.; 430/860 ид.части за З. Ц. Е.; 100/860 ид.части за А. Ц. Е. лично и 43,33/860 ид.части за А. Ц. Е. и Р. С. Е. в режим на съпружеска имуществена общност. Със същото решение окръжният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е допусната делбата на построената в посоченото дворно място едноетажна вилна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 28 кв.м. между З. Ц. Е. с квота 5/6 ид.части и А. Ц. Е. с квота 1/6 ид.част.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че съделителите Е. Първанова П., З. Ц. Е. А. Ц. Е. са наследници по закон /преживяла съпруга и преки низходящи/ на Ц. Е. П., починал на 17.07.1995г., който с нот.акт № 86/1994г. е признат за собственик на 600 кв.м. ид.части от място, цялото с площ от 832 кв.м., представляващо имот №369 по проекто-кадастралния план на м.”Бялата чешма”, в землището на [населено място] на основание § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, който имот му е бил предоставен за ползване на основание ПМС № 26 от 1987г. Сградата в имота е построена въз основа на издадено разрешение за строеж № 89 от 16.02.1979г. Със заповед № 378 от 14.04.2010г. на кмета на район “Приморски” , издадена по реда на § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ е наредено наследниците на Ц. Е. П. да придобият правото на собственост върху процесния имот с площ от 860 кв.м., за доплатените по реда на § 4з, ал.2 ПЗР на ЗСПЗЗ – 260 кв.м. С нот.акт № 45/2016г. същите са признати за собственици на на 260/860 ид.части от мястото при квоти 4/6 ид.части за Е. П. и по 1/6 ид.част за А. Е. и З. Е.. Към датата на придобиване на доплатените 260 кв.м. от имота А. Е. е бил в брак с Р. Е.. С договор за покупко-продажба, сключен с нот акт № 46/2016г., Е. П. е продала на З. Е. 2/6 ид.части от дворното място, както и 4/6 ид.части от вилната сграда.
При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че преживялата съпруга Е. П., която също е била ползувател на имота е придобила 4/6 ид.части от него, включително и от доплатените 260 кв.м. (3/6 ид.части на лично основание и 1/6 ид.част като наследник на починалия ползувател), а придобитата от А. Е. 1/6 ид.част от доплатените 260 кв.м. е станала съпружеска имуществена общност с Р. Е.. С оглед на това делбата на имота е допусната при посочените квоти като е отчетена и извършената прехвърлителна сделка, за която е прието, че не е привидна /абсолютно симулативна/, респ. че е породила правно действие. За неоснователно е прието и възражението на ответниците А. Е. и Р. Е., че са придобили 430 кв.м.реална част от процесното дворно място и 1/2 ид.част от вилната сграда по давност по съображения, че до приключване на процедурата по ЗСПЗЗ за придобиване на имота давност не е текла, а след смъртта на наследодателя Ц. Е. по делото не е установено ответниците, които са ползвали част от имота, да са манифестирали ясно и недвусмислено намерението си да владеят частите на останалите наследници за себе си, поради което са били държатели на тези части, а не владелци, респ. не са могли да ги придобият въз основа на давностно владение, като в тази насока съдът се е позовал на дадените с ТР № 1/2012г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. Необходимо ли е последващо манифестиране на промяна в намерението, когато упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и е станал владелец на идеалните части на останалите; 2.Кога следва да се счита отблъснато владението на невладеещия собственик и недопускането му до имота представлява ли отблъскване на владението – при действащия ЗС приложимо ли е изискването, въведено в чл.302 ЗИСС – владението да е спокойно и 3. Приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС и на чл.83 ЗС в отношенията между съсобственици. Поддържа се, че въззивното решение е явно несправедливо, което според касаторите е основание за допускането му до касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК.
Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/.
В случая първите два въпроса са формулирани според фактическите твърдения на касаторите и не кореспондират на съображенията на въззивния съд за отхвърляне на възражението им за придобиването на част от имота по давност, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Във връзка с втория поставен въпрос следва да се отбележи, че според практиката на ВКС и при действащия ЗС е необходима владението да е спокойно, т.е да не е установено с насилствени действия.
Третият въпрос е решен в съответствие с дадените с ТР № 1/2012г. на ОСГК на ВКС разяснения презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Тя следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. При спор за собственост съсобственикът, който се позовава на придобивна давност по отношение на чуждите идеални части от съсобствения имот, трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта на другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици, което съдът е приел, че не е сторено. Решаването на правния въпрос в съответствие с задължителната практика на ВКС изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Предвид изложеното, изложените в обжалваното решение съображения не са явно необосновани поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, а напротив изцяло съобразени със закона и съдебната практика, поради което следва се приеме, че не е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.
С оглед изложеното обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация З. Ц. Е. сторените от нея в настоящото производство разноски в размер на 500 лв. Разноски в полза на Е. Първанова П. не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2052 от 29.11.2018г., постановено по в.гр.д.№ 1824/2018г. на Варненския окръжен съд.
О с ъ ж д а А. Ц. Е. и Р. С. Е. от [населено място] да заплатят на З. Ц. Е. от същия град сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: