О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
гр. София, 09.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети и трети октомври, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1794/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 174299/28.12.2017 г., подадена от Б. П. Д., [населено място], приподписана от адвокат И. И., и касационна жалба вх. № 7669/18.01.2018 г., подадена от Е. М. В., В. Г. П., К. Д. К., С. М. Д., П. Г. М. и Н. Ж. Ц.-М., всички с адрес [населено място], представлявани от адвокат В. И., срещу въззивно решение № 7324/02.11.2017 г. по в. гр. дело № 1927/2015 г. по описа на Софийски градски съд.
Б. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която по отношение на нея е обезсилено постановеното по гр.д. № 23956/2009 г. по описа на Софийски районен съд решение от 27.08.2014 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищците Е. В., В. П., К. К., С. Д., П. М. и Н. Ц.-М. срещу нея иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищците са собственици на 3 източни зимника, основи и част от коридор, включително западната основа на оградената част от коридора в [населено място], парцел **, кв. 458, местност „Ц.“, [улица], в сутерена, към [улица], като недопустимо и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК делото е върнато на Софийски районен съд за произнасяне по предявен от ищците отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Д..
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Развити са съображения за очевидна неправилност на обжалваното решение в частта му, основаваща се на чл. 270, ал. 3, изр. 3 на основание, на което съдът е счел, че положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК в исковата молба на ищците не е предявен. Сочи се практика на ВКС.
Е. В., В. П., К. К., С. Д., П. М. и Н. Ц.-М. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, а именно – отхвърлени са като неоснователни предявените от тях искове: 1/ с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПХ вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 4 ЗЗД за признаване за установено по отношение на Б. П. Д., И. И. М., Л. К. Т. – В. е. В. д. П. и Столична община, че част от договор от 12.05.1928 г. за преустройство на зимниците и основите в три източни стаи в сградата в [населено място], парцел **, кв. 458, месност „Ц.“, [улица], както и т. 21 от поемни условия от 12.05.1928 г. са нищожни поради противоречие със закона и невъзможен предмет; 2/с правно основание чл. 109 ЗС срещу същите ответници за възстановяване на 3 източни зимника и основи и част от коридор, включително западната основа на оградената част от коридора в изградения апартамент в [населено място], парцел **, кв. 458, местност „Ц.“, [улица], в сутерена, към [улица]и за премахване на изградените там тоалетна и мивка; 3/с правно основание чл. 108 ЗС срещу Б. П. Д. за предаване на владението на описаните по-горе 3 източни зимника и основи и част от коридор, включително западната основа на оградената част от коридора в изградения апартамент.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускане касационното обжалване на решението по въпроса „Може ли валидно, законно и годно, при императивна „неразделност“ като факт и по закон на зимниците и най-вече основите от цялата им съсобствена сграда етажна собственост и обратно, при конкретно сочени във въззивната и касационна жалба забрани, тези зимници и основи да се обособят и отнемат от сградата и собствеността в „самостоятелен“ „апартамент от три стаи с коридор“, включително и при забраните на закона, без одобрен за целта архитектурен проект и в пълно несъответствие с одобрените само за зимници и основи проекти“. Релевират се касационни оплаквания. Доколкото може да се уточни въпрос съобразно постановките на ТР№1/2010г. по т.д.№1/2009г., ОСГТК,той се свежда до задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, като излага собствени мотиви в съответствие с изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК. Касаторите твърдят противоречие с ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. ,ОСГТК както и приложената практика на ВКС. Считат, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което обосновават с допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения.
Ответниците по касационна жалба вх. № 174299/28.12.2017 г. Е. В., В. П., К. К., С. Д., П. М. и Н. Ц.-М. изразяват становище за неоснователност в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Ответникът по касационна жалба вх. № 7669/18.01.2018 г. И. М., чрез особения представител адвокат Г. Г., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Ответницата по касационна жалба вх. № 7669/18.01.2018 г. Б. Д., чрез адвокат А. П., в писмен отговор, изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение № 7324/02.11.2017 г., по гр.д. № 1927/2015 г. на Софийски градски съд, е обезсилено решение от 27.08.2014 г., по гр.д. № 23956/2009 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. В., В. П., К. К., С. Д., П. М. и Н. Ц.-М. срещу Б. П. Д., И. И. М., Л. К. Т. – В. е. В. д. П. и Столична община, иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищците са собственици на 3 източни зимника, основи и част от коридор, включително западната основа на оградената част от коридора в [населено място], парцел **, кв. 458, местност „Ц.“, [улица], в сутерена, към [улица], като недопустимо и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК делото е върнато на Софийски районен съд за произнасяне по предявения срещу ответниците отрицателен установителен иск за собственост. Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалите обжалвани части, с които са отхвърлени предявените от Е. В., В. П., К. К., С. Д., П. М. и Н. Ц.-М. искове, както следва: 1/ за признаване на установено, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 4 ЗЗД, по отношение на Б. Д., И. М., Л. Т. – В. е. В. д. П. и Столична община, че част от договор от 12.05.1928 г. за преустройство на зимниците и основите в три източни стаи в сградата в [населено място], парцел **, кв. 458, местност „Ц.”, на [улица], както и т. 21 от поемни условия от 12.05.1928 г. са нищожни поради противоречие със закона и невъзможен предмет; 2/ искове с правно основание чл. 109 ЗС срещу Б. Д., И. М., Л. Т. – В. е. В. д. П. и Столична община за възстановяване на 3 източни зимници и основи и част от коридор, включително западната основа на оградената част от коридора на изградения апартамент в [населено място], парцел **, кв. 458, местност „Ц.”, [улица] за премахване на изградените там тоалетна и мивка; 3/ иск с правно основание чл. 108 ЗС срещу Б. Д. за предаване на владението на 3 източни зимници и основи и част от коридор, включително западната основа на оградената част от коридора в [населено място], парцел **, кв.458, местност „Ц.”, [улица]. Въззивното решение не е обжалвано в частта,с която е обезсилено първоинстанционното и делото е върнато за ново разглеждане от СРС по отношение на И. М., Л. Т. – В. е. В. д. П. и Столична община, поради което и не е предмет на настоящото касационнно производство.
Въззивният съд е констатирал, че с влязло в сила определение № 11974/08.06.2015 г., по гр.д. № 1927/2015 г. на СГС, е върната жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която е прекратено като процесуално недопустимо производството по делото по предявените исковете за прогласяване нищожност на раздел II от спогодба за делба от 01.05.1929 г. за предназначаване, обособяване на „апартамент от три стаи и коридор в сутерена“, на нотариален акт № 16/1998 г. на нотариус И. Н., установяващ право на собственост на 3/4 идеални части от три стаи, коридор, сервизно помещение, както и на договора, обективиран в нотариален акт № 17/1999 г. на нотариус Д. Т.
За да обезсили първоинстанционното решение в обжалваната от Б. Д. част, въззивният съд е счел, че в нарушение принципа на диапозитивното начало първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, с какъвто не е сезиран. Изложени са доводи, че в исковата молба ищците не са заявили самостоятелни претенции за установяване правото им на собственост върху процесните обекти, а единствено отрицателни установителни искове, вкл., че ответницата Д. не е техен собственик. По тези аргументи и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК е обезсилил първоинстанционното решение в тази част като процесуално недопустимо и е върнал делото на Софийски районен съд за произнасяне по предявен отрицателен установителен иск.Същевременно е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Б. Д. иск с правно основание чл.108 ЗС.
За да потвърди решението в останалата обжалвана част, въззивният съд подробно е изследвал фактическата обстановка и събраните по делото доказателства. По отношение на иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, е достигнал до идентични изводи с тези на първата инстанция относно приложимост на Закона за задълженията и договорите /ред. от 1892 г., отм., ДВ, бр.275/22.11.1950 г./ Изложил е съображения, че действителността на сделките се преценява съгласно действащата нормативна уредба към момента на тяхното сключване, поради което същата следва да се прецени с оглед предвидените в чл. 8, § 2 от отменения ЗЗД съществени условия за действителността на един договор, както следва: способност за сключване на договор, действителното съгласие на договарящите се, един определен предмет, за който може да става съглашение и една позволена от закона причина за задължаване. След преценка на изискуемите условия за действителност на процесните сделки е приел, че липсват основания за прогласяване тяхната нищожност. Посочил е, че предметът на процесните актове от 1928 г., които по правната си същност представляват договори за изработка, не касае вещ, извадена от гражданското обръщение, този предмет е и определен, и осъществим. Налице е и една позволена от закона причина за задължение, доколкото съгласно чл. 27, р. ІІІ от ЗЗД от 1892 г. /отм./ причината на договорите е незаконна, когато тя е противна на закона, на добрите нрави или на обществения ред. По делото не е установено сделките да противоречат на добрите нрави и обществения ред, а в действащата към м.05.1928 г. нормативна уредба, в т.ч. и в Закона за благоустройство на населените места в Царство България от 1905 г. /отм. с ДВ бр. 117/31.05.1941 г. и Строително-полицейски правилник за сградите в столицата, обн. ДВ бр. 255/13.ІІ.1924 г./ не е налице регламентирана от законодателя забрана за сключването на договора от 12.05.1928 г. – в частта относно преустройството на процесната сграда, както и на клаузата на т. 21 от поемните условия към него, с установеното в тях съдържание, нито е налице предвидено каквото й да било императивно изискване, което да предпоставя тяхното сключване.
За неоснователни са приети и предявените при условията на субективно съединяване искове с правно основание чл. 109 ЗС, доколкото с ангажираните до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд доказателства ищците не са доказали нито своята активна материалноправна легитимация относно обекта – предмет на разглежданата претенция, нито са установили наличието на неоснователно действие от страна на ответниците върху същия обект – предмет на поддържаното въздействие. След преценка на събраните по делото доказателства, вкл. технически експертизи, е прието, че процесният обект не е бил със статут на обща част на сградата /по естеството или по предназначението си/, а самостоятелен обект /предназначение, дадено на жилището с акта на учредяване на етажната собственост/, съсобствен на отделните собственици при така образувалата се етажна собственост през 1929 г. Липсват доказателства за сключени прехвърлителни сделки – основание за придобиване на собственост върху този самостоятелен обект от страна на ищците. Освен това е налице и влязло в сила на 18.05.2012 г. решение по гр.д. № 9062/1999 г. по описа на СРС, с което са отхвърлени предявените от Е. Б., В. П., П. П., В. П., К. К., С. Д., М. Д. и М. Д. – А. срещу ответниците Л. Т. – В. е. В. Д. П., И. И., Л. Ц., Б. Д. и Столична община искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за установяване на вещно право на собственост на същите, в качеството им на етажни собственици, върху 5/6 ид.ч. от апартамента на сутеренния етаж в сградата, находяща се в [населено място], [улица], както и предявеният като евентуален иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за установяване вещно право на собственост на ищците върху същия недвижим имот на основание давностно владение, което следва да бъде зачетено.
С оглед изводите относно липсата на материалноправна легитимация на ищците като собственици на процесния обект е отхвърлен и искът с правно основание чл. 108 ЗС срещу Б. Д.. При преценката за неоснователност на ревандикационния иск са обсъдени нотариален акт № 17/22.10.1999 г. по н.д. № 196/22.10.1999 г. на нотариус Д. Т. и влязлото в сила решение по гр.д. № 5785/1999 г. по описа на СРС, с което Б. Д. е призната за собственик на 3/4 ид.ч. от апартамента на сутеренния етаж по предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС срещу настоящите ищци В. П., К. К., С. Д. и праводателите на ищците Е. В., П. П. и Д. А., а именно: М. В. М., В. Г. П. и М. А. Д.. Прието е, че ответницата Б. Д. ползва апартамента в сутеренния етаж, съотв. помещенията, от които той е изграден, на валидно правно основание, респ. претенцията на ищците е неоснователна.
Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне само в частта, обжалвана от касаторката Б. Д.. С оглед приетото в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, че ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от посочения от самия касатор, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, то касационно обжалване следва да бъде допуснато и извън хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалването следва да се допусне поради евентуална недопустимост на решението, с оглед преценката за допустимост на извършените от съда процесуални действия, свързани с обезсилване на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Б. Д. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищците са собственици на 3 източни зимника, основи и част от коридора в [населено място], парцел *, кв. 458, местност „Ц.“, [улица], в сутерена към [улица], като недопустимо и връщането на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявен отрицателен установителен иск за собственост с основание чл. 124, ал. 1 ГПК срещу същата ответница. При така възприетия от въззивния съд предмет на спора по предявените срещу Б. Д. искове, следва да се допусне касационно обжалване за проверка допустимостта на въззивното решение с оглед действително предявените срещу тази ответница искове. Както е посочено в т. 2б от ТР № ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.дело № № 4/2014 г., ОСГК, ВКС, основанието на иска по чл. 108 ЗС е твърденият от ищеца конкретен юридически факт, от който според него е възникнало правото му на собственост, а искането е да се признае съществуването на това право на собственост и да се осъди ответникът да възстанови неправомерно отнетото от собственика право на владение, като елемент от неговото право на собственост. Основанието на отрицателния установителен иск е неосъществяването на юридическите факти, от които според ответника е възникнало правото му на собственост, а искането е да се установи, че това право не е възникнало и не съществува.
По отношение на останалата обжалвана с касационната жалба на Е. В., В. П., К. К., С. Д., П. М. и Н. Ц.-М. част въззивното решение не следва да се допуска до касация, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
В случая процесуалноправните въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са решени в противоречие с практиката на ВКС. В съответствие с установената практика на ВКС, в т. ч. и посочената от касаторите по приложение на процесуалните правила, задължаващи решаващия съд да отдели спорните от безспорните по делото факти и обстоятелства и да прецени събраните в процеса доказателства с оглед спорните факти, твърдения и доводи на страните, въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства,вкл.технически експертизи, като е посочил кои факти приема за установени и кои за неосъществили се и е изложил собствени фактически и правни изводи. Преценката за това, доколко същите са пълни, обосновани и правилни, е извън обхвата на тази фаза на производството.
Не се констатират предпоставки за допускане на касационен контрол и по въпроса може ли валидно, законно и годно, при императивна „неразделност“ като факт и по закон на зимниците и най-вече основите от цялата им съсобствена сграда етажна собственост и обратно, при конкретно сочени във въззивната и касационна жалба забрани, тези зимници и основи да се обособят и отнемат от сградата и собствеността в „самостоятелен“ „апартамент от три стаи с коридор“, включително и при забраните на закона, без одобрен за целта архитектурен проект и в пълно несъответствие с одобрените само за зимници и основи проекти. Същият касае съществото на спора и е относим към оплакванията за неправилност на обжалвания въззивен акт – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Разглеждането му е недопустимо във фазата по селектиране на касационни жалби. За пълнота следва да се посочи, че липсва твърдяното от касаторите противоречие на въззивния акт с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Не са налице предвидените в цитирания тълкувателен акт изключения от забраната за служебна проверка на правилността на съдебния акт, касаещи задължението на съда да осигури точното прилагане на материалния закон при допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, нито е налице задължение да се съблюдават интересите на някоя от страните по делото.Решаващите изводи на въззивния съд са за недоказаност на активната материалноправна легитимация по исковете за собственост, тъй като липсват доказателства, установяващи придобиване на спорния имот- самостоятелен обект на собственост, от ищците по деривативен или оригинерен способ. В останалата си част изложението съдържа само касационни оплаквания по отношение на приетото от съда по съществото на спора, които не могат да послужат за основание по чл.280,ал.1 ГПК в производството по чл.288 ГПК.
Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане касационно обжалване по оплакванията, релевирани в касационна жалба № 7669/18.01.2018 г., тъй като в настоящото производство не се констатира евентуална нищожност или недопустимост на решението в обжалваната от касаторите част, както и очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед допускането на въззивното решене до касационно обжалване на касатора Б. П. Д. следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната му жалба в размер на 25 лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ по сметка на ВКС.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7324/02.11.2017 г. по гр. дело № 1927/2015 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е обезсилено решение от 27.08.2014г. по гр.д.№ 23956/2009г. на Софийския районен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Е. М. В., В. Г. П., К. Д. К., С. М. Д., П. Г. М. и Н. Ж. Ц.-М. срещу Б. П. Д. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищците са собственици на 3 източни зимника, основи и част от коридор, включително западната основа на оградената част от коридора в [населено място], парцел *, кв. 458, местност „Ц.“, [улица], в сутерена, към [улица]като недопустимо и делото е върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на ответницата Б. П. Д..
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата обжалвана част.
УКАЗВА на Б. П. Д. да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лева за разглеждане на касационната жалба в едноседмичен срок от съобщението. В противен случай производството ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
След изтичане на срока делото да се докладва за насрочване или прекратяване. При насрочване на делото в открито заседание да не се призовават Л. Т. – В. е. В. Д. П., И. И., Л. Ц. и Столична община.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: