О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 52
гр. София, 06.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2319/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 40/27.03.2019 г. на А. Й. /А. А. М./, Т. А. М., К. Й. /К. И. И./, Б. Ш. /П. А. И./, Ф. К. /Ф. А. А./ и Ф. М. М., чрез адвокат Р. Р., срещу въззивно решение № 29/22.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 278/2018 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, с което е потвърдено решение № 85/10.09.2018 г., постановено по гр.д. № 251/2017 г. по описа на Районен съд – Момчилград. Поддържа се, че решението е незаконосъобразно и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните уточнени от настоящия състав въпроси: 1./за активната материалноправна легитимация за предявяване на ревандикационен иск по чл.108 ЗС при липса на решение за възстановяване на собствеността върху земеделския имот по реда на ЗСПЗЗ и 2./ за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Жалбоподателите твърдят, че въззивният съд „неправилно е разтълкувал и приложил ТР № 1/1997 г. по г.д. № 1/1997 г. на ОСГК, ВКС. Не се сочат други конкретни съдебни актове по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се и наличие на очевидна неправилност на решението по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
Ответникът по касация – С. А. М., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат Т. Б., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Ответниците по касация – С. А. М. и С. С. Х., не изразяват становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 85/10.09.2018 г., постановено по гр.д. № 251/2017 г. по описа на Районен съд – Момчилград, с което са отхвърлени предявените от А. Й. /А. А. М./, Т. А. М., К. Й. /К. И. И./, Б. Ш. /П. А. И./, Ф. К. /Ф. А. А./ и Ф. М. М. против С. А. М., С. А. М. и С. С. Х. субективно и обективно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на 2/5 идеални части от недвижим имот, възстановен на ответниците, с площ от 5 000 кв.м., попадащи в УПИ *, кв. 54 и УПИ *, кв. 54 по плана на [населено място], и осъждане на ответниците да предадат владението върху тях.
Въззивният съд е приел за установено, че ищците А. Й. /А. А. М./, Т. А. М., К. Й. /К. И. И./, Б. Ш. /П. А. И./, Ф. К. /Ф. А. А./ и Ф. М. М. са наследници на А. А. М., починал на 26.10.1974 г., а ответниците С. А. М., С. А. М. и С. С. Х. – наследници на А. А. М.. Наследодателите на страните по делото са имали свой общ наследодател – А. М. М.. С нотариален акт за собственост № 92, том I, дело № 325/1965 г. наследодателят на ищците А. А. М. е признат за собственик на основание давностно владение и наследство на недвижим имот, находящ се в границите на [населено място], празно място около 2 дка, част от имот с пл. № *, кв. 25. Съгласно удостоверение по чл. 13, ал. 4 и ал. 5 ППЗСПЗЗ,издадено в полза на наследниците на А. М., бившият имот с пл. № * по плана на [населено място] за 1928 г. е записан на А. А. М.. Имотът е нанесен в кадастралния и регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 882/13.12.1985 г., като попада в УПИ *, УПИ * – кв. 54, УПИ *, УПИ * и УПИ * – кв. 55, и е с площ 10 508 кв.м. Със заявление № 389/15.01.1992 г. ответницата С. А. М. е поискала от Поземлена комисия – гр. Джебел възстановяване собствеността върху тoзи имот в съществуващи или възстановими стари реални граници в полза на наследниците на А. А. М.. С няколко последователни решения ПК – гр. Джебел са признали право на собственост в полза на наследниците на А. А. М. върху земеделския имот: нива от 5 дка, находяща се в строителните граници на [населено място], местността „Д.“, парцел с пл. № * по плана на [населено място] от 1928 г., допълнен в действащия ПУП, като имот с пл. № *, кв. 54. Няма спор,че ищците не са подавали заявление до ПК за възстановяване правото на собственост върху имота, чиито собственици твърдят че са. Съгласно съдебно-техническата експертиза площта на УПИ *, кв. 54 и УПИ *, кв. 54 е по-голяма от 5 000 кв.м., с оглед на което би могло да се направи заключение, че включва в своята площ описания в нотариален акт № 92, том I, дело № 325/1965 г. имот от 2 дка. но при невъзможност за неговата индивидуализация.
Въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл. 108 ЗС е допустим предвид постановките на т. 2 от ТР № 8/23.02.2016 г. по т.д. № 8/2014 г. на ОСГК, ВКС. В конкретния случай процесният имот, чиито собственици твърдят, че са ищците, попада под действието на ЗСПЗЗ и за уважаване на иска е необходимо ищците да се легитимират като собственици на части от бившата нива – предмет на делото въз основа постановено позитивно решение на поземлена комисия за възстановяване правото им на собственост съгласно чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ. Съдът се е позовал на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/1997 г. по гр.д. № 1/1997 г. на ОСГК, ВКС, съгласно която решенията на поземлената комисия за възстановяване на правото на собственост имат конститутивно действие и едва след постановяването им възниква правното качество на обекта на собствеността. Доколкото в полза на ищците, не се е установило наличие на издадено решение от поземлената комисия, то те не могат да се легитимират като собственици на идеални части от процесния имот.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Посоченият от касатора правен въпрос, определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл.288 ГПК. В разглеждания случай поставените въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението, тъй като не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Даденото от въззивния съд решение на релевантните към изхода на делото въпроси е в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/1997г. и ТР №4/2014г., ОСГК. Съгласно разясненията, дадени в тях, решенията на поземлените комисии за възстановяване собствеността върху земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници или в нови реални граници с план за земеразделяне имат конституивно действие. Те са необходимите правни актове за определяне на реалните граници на земите и едновременно с това юридически факти с гражданскоправно действие. С решението на поземлената комисия възниква правното качество на обекта на собствеността – индивидуализация и затова то има конституивно действие. В случай че правоимащият не е подал заявление в срока по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ или не е предявил иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок, посочен в пар.22 ПЗР ЗИД ЗСПЗЗ /ДВ, бр.13 от 2007 г. / до 12.05.2007 г., правото му да иска от поземлената комисия издаване на решение за възстановяване на собствеността в реални граници ще е погасено. В този случай, дори и да е успешно провел иск с правна квалификация чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, не би могло да се стигне нито до постановяване на решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността на земеделската земя в негова полза, нито до възможност за образуване в бъдеще на административно производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху спорната земеделска земя. Ето защо не може да се приеме, че въззивното решение се отклонява от задължителната съдебна практика, поради което не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Липсва основание за допускане касационно обжалване и по втория въпрос. Въззивният съд, съгласно установената практика на ВКС, е извършил преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и е обсъдил доводите и възраженията на страните, както и оплакванията във въззивната жалба. Ценил е доказателствата във връзка едни с други и съобразно тяхната доказателствена стойност, като е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Преценката за това, доколко същите са пълни, обосновани и правилни, е извън обхвата на настоящата фаза по селектиране на касационни жалби.
Не се констатират предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – прилагане на закона в неговия обратен смисъл, респ. на несъществуваща или отменена правна норма или значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Направените в изложението към жалбата общи касационни оплаквания за неправилност на постановеното решение не са предмет на производството по чл. 288 ГПК.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация не следва да се присъждат разноски поради липса на данни за направени такива.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 29/22.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 278/2018 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: