О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
гр. София, 18.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 3791/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. А. Р. и В. Б. Р. от [населено място] срещу въззивно решение от 27.06.2018г., постановено по в.гр.д.№ 167/2018 г. на Монтанския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение от 23.04.2018г. по гр.д. № 2787/2017г. на Монтанския районен съд и вместо него е признал за установено по отношение на А. И. Г., Д. И. Г. и С. П. И., че Р. А. Р. и В. Б. Р. са собственици на 1087/1387 ид.части от лозе с площ от 1387 кв.м., находящо се в землището на [населено място], м.”Р.”, представляващо имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] като е отхвърлил предявения положителен установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за останалите 300/1387 ид.части от имота като неоснователен.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство Р. А. Р. и В. Б. Р. са придобили правото на собственост върху процесния имот по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 42/03.04.2002г., както и че първите двама ответници владеят 300 кв.м. от имота от 2002г. до сега по силата на сключен с ищеца в първоинстанционното производство Р. А. Р. писмен договор. Тъй като от владяната реална част от имота не би могло да се образува самостоятелен обект на правото на собственост с оглед разпоредбите на чл.7 ЗСПЗЗ и чл.72 ЗН, въззивният съд е приел, че фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС е осъществен по отношение на 300/1387 кв.м. от имота, за което първият ответник се е снабдил с констативен нот.акт № 135/2013г. въз основа на обстоятелствена проверка, а с нот.акт № 189/2015г. първите двама ответници са дарили 300/1387 ид.части от имота на третата ответница.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема, и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение; 2. Относно приложението на чл.7, ал.1 ЗСПЗЗ по отношение на придобиването по давност на реална част от земеделски имот, когато тази част не отговаря на размерите по чл.72 ЗН и относно възможността да се придобие по давност такава част чрез владението ? като присъединена към съседен на владелеца имот и 3. Владението на реални части може ли да се счита за владение на идеална части от един имот.
Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да бъде допуснато касационно обжалване на обжалваното въззивно решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/.
В случая първият поставен въпрос по своята същност представлява общо касационно оплакване, неотносимо в производството по чл.288 ГПК по селектиране на касационната жалба, нито касаторите са посочили във връзка с този въпрос конкретно кой техни доводи и възражения не са обсъдени, респ. кои доказателства не са обсъдени, респ. какви релевантни за изхода на спора факти са установени с тях. Няма съмнение, че съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, като в случая въззивният съд се е произнесъл по този начин. Самото несъгласие на касаторите с направените фактически и правни изводи не означава, че съдът се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика. Наведените от тях по делото доводи и възражения са основно във връзка с възможността за придобиване на идеални части от земеделския имот чрез осъществявано владение върху реална част от такъв имот, които са приети за неоснователни.Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито е налице противоречие със сочената от тях практика на ВКС.
По втория поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като в случая, в съответствие с установената практика на ВКС, съдът е приел, че ответниците чрез осъществявано непрекъснато владение върху реална част от процесния имот, неотговаряща на условията за обособяването ? като самостоятелен имот, са придобили идеална част от целия имот, изразена като съотношение на владяното в реални граници спрямо общата площ на имота, а не че ответниците са придобили по давност реална част от имота.
Третият поставен въпрос е решен в съответствие с константната практика на ВКС, като не е налице противоречие на въззивното решение във връзка с него и с представеното от касаторите решение № 186 от 19.02.1987г. на ОСГК на ВС, с което е прието, че не е възможно придобиване по давност на реални, респ. идеални части от дворищнорегулационни парцели при действието на ЗТСУ /отм./. Невъзможността за придибиване по давност на идеални части от такива парцели е мотивирано с тълкуването на чл.59 и чл.181 от този закон, които разпоредби в настоящия случай не намират приложение.
Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторите се позовават на тях.
С оглед изложеното обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по касация сторените от тях в настоящото производство разноски в размер на по 500 лв. за всеки от тях.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 27.06.2018г., постановено по в.гр.д.№ 167/2018 г. на Монтанския окръжен съд.
О с ъ ж д а Р. А. Р. и В. Б. Р. от [населено място] да заплатят на А. И. Г. от същия град сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О с ъ ж д а Р. А. Р. и В. Б. Р. от [населено място] да заплатят на Д. И. Г. от същия град сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О с ъ ж д а Р. А. Р. и В. Б. Р. от [населено място] да заплатят на С. П. И. от същия град сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: