О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
гр. София, 23.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 3548/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. С. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 3259 от 07.05.2019г., постановено по гр.д.№ 15271/2017г. на Софийския градски съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 20.04.2017г. по гр.д. № 47669/2013г. на Софийския районен съд, с което на основание чл.76 ЗН са обявени за относително недействителни по отношение на И. И. И. и К. И. И. договор за покупко-продажба от 04.10.2012г., обективиран в нот. акт № 572012г., с който С. И. Б. е продала на касатора 1/4 ид.част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], м.” в.з. Горна баня”, с площ от 669 кв.м., и договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 85/2013г., с който А. П. Г. ? е продала 1/2 ид.част от същия имот, и с което е допусната съдебна делба на имота между И. И. И., К. И. И., С. И. Б. и А. П. Г. при квоти по 1/8 ид.част за първите двама, 2/8 ид.части за третата и 4/8 ид.части за четвъртата съделителка, като искът за делба по отношение на касатора е отхвърлен.
По делото е установено, че правото на собственост върху процесния имот е възстановено по реда на ЗСПЗЗ на А. П. Г., С. И. Б., И. И. И. и К. И. И., в качеството им на наследници по закон на Ц. Н. М.. Ищцата в първоинстанционното производство П. С. П. е приобретател на 3/4 ид.части от имота по силата на два договора за покупко-продажба, сключени с нот.акт № 57/2012г. и нот.акт № 85/2013г., с които С. И. Б. и А. П. Г. са ? прехвърлили притежаваните от тях идеални части от имота, съответно 1/4 ид.част и 1/2 ид.част. В срока по чл.131 ГПК първоначално посочените ответници И. И. и К. И., легитимиращи са като собственици на останалите 2/8 ид.части от имота, са направили възражение по чл.76 ЗН за относителна недействителност на разпоредителните сделки спрямо тях, поради което по делото са конституирани като ответници и наследниците-прехвърлители С. Б. и А. Г.. Това възражение е прието от въззивния съд за допустимо и основателно, като във връзка с него съдът се е позовал на дадените с ТР № 1/2004г., т.1 на ОСГК на ВКС задължителни разяснения. Изложени са и съображения, че процесният имот не изчерпва наследството на Ц. Н. М. и в случая не е налице хипотезата на продажба на наследство по смисъла на чл.212 ЗЗД, както и че обстоятелството, че приобретателят по двете сделки е един и същ, не води до липсата на правен интерес от предявяване на възражението по чл.76 ЗН, тъй като съгласно посоченото тълкувателно решение актовете на разпореждане със сънаследствената вещ е относително недействителен по право, независимо дали сънаследникът е предложил на останалите сънаследници да изкупят неговата идеална част от имота при същите условия съгласно чл.33, ал.2 ЗС, тъй като нормата на чл.76 ЗН е специална относно делбата на наследство. Прието е, че съдът дължи произнасяне с отделен диспозитив, независимо дали правото по чл.76 ЗН е упражнено чрез инцидентен установителен иск или чрез възражение, тъй като този спор има преюдициално и обуславящо значение относно спора за собственост в делбения процес и че по този начин ще бъде обвързан приобретателят по атакуваната сделка от силата на пресъдено нещо на решението, с оглед на правата му в бъдеще, ако имотът се падне в дял на наследника-прехвърлител.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съдът да се произнесе с отделен диспозитив, в случай че правото по чл.76 ЗН е упражнено с възражение, а не с инцидентен установителен иск; 2. Длъжен ли е съдът да преценява допустимостта на възражението за относителна недействителност по чл.76 ЗН с оглед правния интерес като положителна процесуална предпоставка за предявяване на и разглеждане на възражението; 3. Приложима ли е разпоредбата на чл.76 ЗН при делба на един единствен недвижим имот, когато извършените разпоредителни действия раздробяват наследството и не водят до увеличаване броя на съсобствениците, когато не затрудняват и усложняват делбата, когато не са от естеството да намалят (ограничат) възможните способи за извършване на делбата и да рефлектират върху правото на съделителите да получат дела си в натура съгласно чл.69, ал.2, изр.1 ЗН, нито касаят право на сънаследника да предяви иск по чл.349, ал.2 ГПК за възлагане на неподеляемо жилище; 4. Какво е съотношението между нормата на чл.76 ЗН и тази на чл.33, ал.2 ЗС; 5. За субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебните решения съгласно разпоредбите на чл.298, ал.1 и ал.4 ГПК, очертани в диспозитива на решението и 5.За правомощията на въззивната инстанция, за изискванията за мотивираност на съдебния акт, които следва да бъдат съблюдавани от въззивния съд, и по-конкретно длъжен ли е да разгледа самия материалноправен спор, като обсъди всички събрани доказателства; следва ли да формира и изложи свои собствени мотиви, от които да е видно въз основа на кои конкретни доказателства обосновава своите фактически изводи, а при противоречия в доказателствения материал – да посочи кои доказателства възприема и кои не и поради какви причини; задължен ли е въззивният съд да обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да мотивира кои от тях са относими за разрешаването на спора между страните; длъжен ли е съдът да обсъди всички становища и доводи на страните и да изложи съображения кои от тях приема за основателни и кои отхвърля, в т.ч. следва ли да се произнесе по всички оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното пред него съдебно решение; изброяването на събраните по делото доказателства може ли да бъде преценено като изпълнение на задължението на съда по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК; възпроизвеждането на мотивите на първоинстанционното решение в мотивите на решението на въззивната инстанция (изцяло или частично), без да е извършено препращане към тях съгласно разпоредбата на чл.272 ГПК, съставлява ли изпълнение задължението на въззивната инстанция да прецени цялостния събран по делото доказателствен материал и да изведе свои самостоятелни фактически и правни изводи относно спорното право, които изводи да се подкрепят в пълна степен от събраните доказателства.
Ответниците по жалбата К. И. И. и И. И. И. считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Ответникът С. И. Б. счита жалбата за основателна, а ответникът А. П. Г. не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Отговор на повечето от поставените от касаторката въпроси е даден в ТР № 1/2004г. на ОСГК на ВКС /т.1 и т.2/, според което недействителността по чл. 76 ЗН е признато право на сънаследник, който не е извършил разпореждане със своята част от сънаследствен имот и който желае в делбата да участват само сънаследниците. Актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна сънаследствена вещ е относително недействителен по право като правото на сънаследника да иска прогласяване на тази недействителност може да се упражни само в първата фаза на делбения процес под формата на инцидентен установителен иск или правоизключващо възражение. Спорът по чл.76 ЗН е преюдициален на спора за собственост в делбения процес, тъй като с решението по допускане на делбата следва със сила на присъдено нещо да се разреши спора за страните – съделители. Наследникът –съсобственик може да извършва разпореждане с наследственото имущество, но при ограниченията на общия закон – чл.33, ал.2 ЗС, както и с по-тежката санкция на чл.76 ЗН. От казаното следва, че правен интерес за неразпоредилия се с дела си сънаследник от предявяване на претенцията по чл.76 ЗН е налице и когато вследствие на извършени от другите сънаследници разпоредителни сделки броят на съсобствениците е станал по-малък, както и когато на същия е било предложено да изкупи частта на разпоредилия се сънаследник при същите условия, което той не е длъжен да стори. Цитираното тълкувателно решение е прието при съществуващата и понастоящем нормативна уредба и е съобразено с настъпилите след 1989г. в обществените условия промени и разрешаването на поставените въпроси в съответствие с него изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Първият поставен въпрос няма никакво значение за постановеното решение по допускане на делбата, респ. за кръга на лицата, между които следва да се извърши ликвидирането на съсобствеността, поради което за касаторката липсва правен интерес да го повдига, нито петият въпрос има обуславящо изхода на значение. Във връзка с последната група процесуалноправни въпроси следва да се отбележи, че по настоящото дело между страните не е имало спор по фактите и че същите са поставени във връзка с направено в касационната жалба оплакване за необсъждане от въззивния съд на доказателствата за наличие на направено предложение на ответниците да изкупят частите на разпоредилите се с тях сънаследници. В действителност това възражение е прието за ирелевантно, като в съответствие с посочената от касаторката практика на ВКС въззивният съд е обсъдил относимите към изхода на спора доказателства и всички доводи на страните като е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, поради което никакво противоречие с нея не е налице.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, нито е очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3259 от 07.05.2019г., постановено по гр.д.№ 15271/2017г. на Софийския градски съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: