О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 415
гр. София, 02.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1219/2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, гр.София срещу въззивно решение № 11 от 02.01.2019 г., постановено по в. гр. д. № 2285/2018 г. на Софийския апелативен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 747 от 12.02.2018 г. по гр. д. № 137/2016 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е уважен предявеният от „БЛ Рила-Метал“ АД, гр.Благоевград срещу Агенция за приватизация и следприватизационен контрол установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл.168 и чл.169 ЗЗД като е признато за установено, че по отношение на ответника не съществува ипотечното право, учредено със законна ипотека, вписана в Агенция по вписванията, служба по вписванията-гр.Благоевград с вх.рег.№ 6/5.03.2009 г., том I 6/2009 г., дв. вх. рег. № 525/5.03.2009 г. върху шест недвижими имота, собственост на ищеца, поради липса на законно основание за учредяването му.
Производството по делото е образувано по предявен с исковата молба и уточненията към нея положителен установителен иск с правна квалификация чл.124, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 168 и чл. 169 ЗЗД, за признаване за установено, че по отношение на АПСК не съществува ипотечното право, учредено със законна ипотека, вписана в Агенция по вписванията, служба по вписванията-гр.Благоевград с вх.рег.№ 6/5.03.2009 г., том I 6/2009 г., дв. вх. рег. № 525/5.03.2009 г. върху шест недвижими имота, собственост на „БЛ Рила-Метал“ АД, гр.Благоевград, поради липса на законно основание за учредяването на законната ипотека. Ищецът е посочил, че законната ипотека е вписана по реда на § 11д от ДР на ЗПСК и § 8 от ПР на ЗИД на ЗСПК /ДВ, бр.72/2006 г./ за обезпечение на вземанията на ответника в общ размер на 163 867, 27 лева, ведно със законната лихва върху сумата 25 344 лева, считано от 6.11.2001 г. до окончателното изплащане като поддържа, че тя е недействителна, тъй като § 8 от ПР на ЗПСК противоречи на чл.63 ДФЕС и поради това няма правно действие от момента на влизането на Република България в ЕС, тъй като законната ипотека е учредена след това – на 05.03.2009 г., поради което липсва законно основание за нейното учредяване. С уточнение на исковата молба от 19.09.2016 г. се иска съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника несъществуването на ипотечното право по учредената законна ипотека.
По делото е установено, че АПСК, в качеството си на орган по чл.3, ал.1, т.1 ЗППДОП /отм./, с приватизационен договор от 31.10.1996 г., е продала на „БЛ Булгарлизинг“ АД- преименувано на „БЛ Файнънс Къмпани“ АД, Цуг, Швейцария, 89 676 броя поименни акции, съставляващи 40 % от капитала на „Инкомс-Електроника и механика“ АД, като въз основа на влязло в сила съдебно решение е издаден изпълнителен лист за осъждане на „БЛ Файнънс Къмпани“ АД, правоприемник на „БЛ Булгарлизинг“ АД, да заплати на държавата неустойки и обезщетения по сключения приватизационен договор. За обезпечение на дължимите суми от страна на АПСК на 05.03.2009 г. е вписана законна ипотека на основание чл.168 ЗЗД, във вр. § 11д от ДР на ЗПСК и § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК върху имущество на „Инкомс-Електроника и механика“ АД, впоследствие „БЛ Рила-Метал“ АД, гр.Благоевград. Установено е, че недвижимите имоти, върху който е вписана ипотеката са собственост на приватизираното дружество. Въззивният съд е приел, че макар първоинстанционният съд да е дал погрешна правна квалификация на иска, е обсъдил и се е произнесъл по наведените от ищеца факти, а именно съществуването или не на ипотечното право по вписаната законна ипотека, като е приел за установено, че липса на законно основание за учредяването ?. За да потвърди този правен резултат, въззивният съд е взел предвид, че съгласно § 11д, ал. 1 от ДР на ЗПСК /ДВ, бр. 72 от 2006 г./ за обезпечаване изпълнението на задължения по приватизационен договор органите за приватизация, съответно АПСК, могат да предприемат необходимите действия за учредяване на ипотека, залог или друго обезпечение, която с последващо изменение и допълнение е предвидено да бъде само законна. С § 9 от Закона за изменение и допълнение на Закона за приватизацията и следприватизационния контрол разпоредбата на § 11д от допълнителните разпоредби на закона се прилага и за сключени приватизационни договори, по които към датата на влизане в сила на този закон собствеността не е прехвърлена, като с § 8, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗПСК, бр. 72/2006 г. е предвидена възможност ипотеката да бъде учредена както върху имущество собственост на купувача, така и върху имущество, притежавано от приватизираното дружество в случаите по чл. 25 и 35 от отменения Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия. Прието е, че макар договорът за продажба на акции от 31.10.1996 г., да попада в приложното поле на разпоредбата на § 8, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗПСК /бр. 72/2006 г./., същата е неприложима като противоречаща на чл. 63 § 1 ДФЕС. Изложени са съображения, че съгласно чл. 63, § 1 ДФЕС всички ограничения върху движението на капитали между държавите – членки и между държавите – членки и трети страни се забраняват, т.е. по общ начин се забраняват ограниченията върху движението на капитали между държавите – членки /решения на СЕС по дело С-282/04, С-283/04, С-112/05/. Понятието „движение на капитали“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС са така наречените преки инвестиции, а именно всички видове инвестиции на физически или юридически лица, които служат за установяване или поддържане на трайни и преки връзки между лицето, което предоставя капитала, и предприятието, на което този капитал се предоставя за извършване на стопанска дейност; за участието в нови или съществуващи предприятия целта да се установят или поддържат трайни икономически връзки предполага, че по силата на разпоредбите на националните законодателства относно акционерните дружества или на други разпоредби, притежаваните от акционера акции му позволяват да участва ефективно в управлението на дружеството или в контрола върху него и така наречените портфейлни инвестиции, а именно инвестициите чрез придобиване на ценни книжа от капиталовия пазар единствено като финансова инвестиция, без намерение да се оказва влияние върху управлението и контрола на /т. 18 на решение по дело С-112/05 и т. 46 на решение по дело С-543/08, и признатия указателния характер на номенклатурата на движенията на капитали, която се съдържа в приложение І към Директива 88/361/ЕИО на Съвета от 24 юни 1988 г. за прилагане на чл. 67 ДЕИО/. По отношение на инвестициите, свързани с придобиване на акции и капитали „ограничение“ по смисъла на 63, § 1 от ДФЕС се разбират и всички мерки на националното законодателство, които могат да възпрепятстват или ограничат придобиването на акции и дялове от предприятия или да възпрат и разубедят инвеститорите от други държави – членки да инвестират в техния капитал, както и такива мерки, които създават за държавата особени права или привилегии във връзка с участието ? в приватизационния процес и в управлението на акционерни дружества за сметка на правата и интересите на частноправните субекти, осъществяващи стопанска дейност на територията й /решения на СЕС по дела С-483/99, С-367/98, С-98/01, С-174/04, дело С-112/05, съединени дела С-463/04 и С-464/04, дело С-212/09 С-171/08/. Посочено е, че нормата на § 8, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗПСК /бр. 72/2006 г./, предвиждаща право на държавата да впише законова ипотека върху имущество на приватизираното дружество за неизпълнени в срок за задължения купувача, ограничава правата и интересите на акционерите в това дружество. Създава се ограничение за акционерите да взимат решение за управление на недвижимото имущество, собственост на приватизираното дружество, възниква опасност при реализирана на ипотечното право да бъдат лишени акционерите от възможността да осъществяват инвестиционните си намерения. Доколкото законът поставя единствено изискване имуществото, върху което се учредява ипотека, да е собственост на приватизираното дружество, не се държи сметка и за това дали купувачът по приватизационния договор е акционер към момента на вписването на ипотеката. В този смисъл държавата се поставя в привилегировано положение по отношение на останалите правни субекти, тъй като може да реализира претенциите си от имущество, което не е собственост на длъжника – купувач по приватизационния договор и не е предоставена възможност на другите участници в стопанския оборот да защитят интересите си. Освен това, въведената с § 8, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗПСК /бр. 72/2006 г./ възможност държавата да впише законна ипотека за обезпечаване на изпълнението на договори, сключени преди влизане в сила на закона, създава непредвидимост за инвестициите на лицата, придобили акции от капитала на приватизираните дружества. Доколкото с въвеждане на тази норма се преследват чисто икономически интереси на държавата, не е налице и ограничението на правилото на чл. 63, § 1 ДФЕС в обществен интерес.
Оплакването за недопустимост на обжалваното въззивно решение на Софийския апелативен съд произтича от твърдението на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като с исковата молба е заявена претенция за установяване недопустимост на вписването на законната ипотека, а не за недействителност на самото ипотечно право, както и че решението е постановено по нередовна искова молба, доколкото в обстоятелствената ? част са изложени твърдения за липса на законно основание за възникване на ипотечното право, а петитумът има за предмет установяване недопустимост на самото вписване на законната ипотека.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Искането за нищожност на вписването на законната ипотека равнозначно ли е на искане за нищожност на самата ипотека; 2. Допустимо ли е съдът при предявен иск за недействителност на вписването да разглежда и да се произнесе в мотивите си по непредявен иск за нищожност на законната ипотека, единствено на който извод да обоснове решението си по предявения иск; 3. Допустимо ли е въззивният съд да обоснове решението си на факти и обстоятелства, недоказани по делото; 4. Следва ли съдията по вписванията да изследва наличието на материалноправните предпоставки на законната ипотека -§ 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК /отм./, в това число противоречието им на разпоредби на правото на Европейския съюз; 5. Допустимо ли е въззивният съд да се позове единствено на мотивите на решение № 147/27.01.2016 г. по т.д. № 3013/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено по чл. 290 ГПК, които да послужат за основание за уважаване иска по делото, без същия да изложи свои мотиви в решението и 6. Решение по чл. 290 ГПК задължителна практика за въззивния съд ли е в случаите, когато разрешеният с него правен спор не е аналогичен като страни, предмет и основание на разглеждания в първоинстанционното и въззивното производство.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че постановеното от въззивния съд решение не е вероятно недопустимо като основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК и съобразно постановките на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице твърдяната от касатора нередовност на исковата молба, изразяваща се в противоречие между обстоятелствена част и петитум. Действително с първоначално подадената искова молба са изложени обстоятелства, че ипотечното право не съществува поради липса на предвидено законно основание за учредявянето му като се твърди противоречие на разпоредбата на § 8, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗПСК с чл. 63 ДФЕС, поради което и същата е неприложима. Същевременно с формулирания петитум е поискано установяване на недопустимост на вписването на законната ипотека. Това несъответствие обаче е констатирано още от първоинстанционния съд, който на основание чл. 129, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 127, т. 4 и т. 5 ГПК е предоставил възможност на ищеца да отстрани тази нередовност, като с уточняваща молба от 19.09.2013 г. същият е поискал във връзка с изложените в исковата молба фактически твърдения да бъде признато за установено по отношение на ответника АПСК, че не съществува ипотечното право, учредено със законна ипотека, вписана в Агенция по вписванията, служба по вписванията-гр.Благоевград с вх.рег.№ 6/5.03.2009 г., том I 6/2009 г., дв. вх. рег. № 525/5.03.2009 г. върху шест недвижими имота, собственост на „БЛ Рила-Метал“ АД, гр.Благоевград, поради липса на законно основание за учредяването му. Именно по така наведените от ищеца факти и при това заявено искане за установяване съществуването или не на ипотечното право са е произнесла и предходната съдебна инстанция, поради което не е налице поддържаното от касатора основание за недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск. По смисъла на чл. 270, ал. 3, пр. 3 ГПК съдебното решение е недопустимо, когато в нарушение на диспозитивното начало съдът не се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран, т.е. по заявените от ищеца факти, въз основа на които претендира спорното право, формиращи основанието на иска, и очертаното в петитума на исковата молба искане за защита. В този смисъл са и задължителните указания, обективирани в т. 9 от ПП № 1/ 1985 г. на ВС- решението е недопустимо в случай, че е разгледан иск, който не е предявен, и не е разгледан действително предявеният. Следва да се има предвид и обстоятелството, че в случаите, при които първата инстанция е разгледала предявения иск, но е дала неправилна квалификация на спорното право, е налице нарушение на материалния закон от страна на първата инстанция, което би могло да доведе до неправилност на постановеното решение, но не и до неговата недопустимост. Когато първата инстанция се е произнесла по предявения иск, но е дала грешна квалификация на спорното право, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е задължен да даде вярната квалификация и да реши делото по същество, както и законосъобразно е процедирал и Софийския апелативен съд /Р-№ 306/1.04.2010 г. по гр.д. № 4715/2008 г. на ВКС, ІІ г.о./. Не са налице и останалите предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на обжалваното решение. Поставеният от касатора правен и въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Първите два от формулираните от касатора въпроси не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, с оглед разясненията дадени в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Същите не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и не са намерили отражение при постановяване на съдебния акт, както и не кореспондират с установените по делото конкретни факти. Решаващият правен извод, който е мотивирал потвърдителното решение на въззивния съд, е че пред първоинстанционния съд, с исковата молба и уточненията към нея, е предявен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл.168 и чл.169 ЗЗД за признаване за установено, че по отношение на ответника АПСК не съществува ипотечното право, учредено със законна ипотека, вписана в Агенция по вписванията, служба по вписванията-гр.Благоевград с вх.рег.№ 6/5.03.2009 г., том I 6/2009 г., дв. вх. рег. № 525/5.03.2009 г. върху шест недвижими имота, собственост на „БЛ Рила-Метал“ АД, гр.Благоевград, поради липса на законно основание за учредяването му. Установено е, че към момента на вписването на законната ипотека на 5.03.2009 г., въведената с § 8, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗПСК /бр. 72/2006 г./ възможност държавата да впише законна ипотека за обезпечаване на изпълнението на договори, сключени преди влизане в сила на закона, е неприложима като противоречаща на чл. 63 ДФЕС, поради което липсва законно основание за учредяване на ипотечното право и предявеният иск е основателен. По отношение на тези въпроси е относимо и изложеното по-горе във връзка с оплакванията на касатора за недопустимост на въззивното решение.
Формулираният трети въпрос относно задължението на съда да основе фактическите си констатации на събраните по делото доказателства по съществото си не представлява конкретен процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение. Това задължение на съда следва от пределно ясната формулировка на чл.235, ал.2 ГПК, която не допуска колебания при нейното тълкуване и изясняване на действителния ? смисъл. Още повече, че същият не е от значение за изхода на делото, тъй като не съответства на изложените във въззивното решение мотиви, че макар договорът за продажба на акции от 31.10.1996 г., да попада в приложното поле на разпоредбата на § 8, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗПСК /бр. 72/2006 г./., същата е неприложима считано от датата на присъединяване на Република България към Европейския съюз 1.01.2007 г. като противоречаща на чл. 63 § 1 ДФЕС, поради което учредената на 05.03.2009 г. законна ипотека е недействителна, поради липса на законно основание за учредяването ?.
Видно от поставените в основата на обжалваното въззивно решение правни мотиви формулираният от касатора въпрос относно задълженията на съдията по вписванията да изследва наличието на материално правните предпоставки за вписване на законната ипотека не представлява принципен правен въпрос от обуславящо изхода на спора значение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по него изобщо липсва произнасяне от въззивния съд, нито е обусловил решаващите правни изводи по спора.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на петия поставен от касатора въпрос, отнасящ се до задължението на въззивният съд да изложи собствени мотиви в решението, а не да се позове само на мотивите на решение № 147/27.01.2016 г. по т.д. № 3013/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., които да послужат за основание за уважаване иска по делото. Същият не кореспондира с установеното по делото. Действително съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В конкретния случай въззивният съд е изложил подробни мотиви по отношение приложението на нормата на чл. 63 ДФЕС и разпоредбата на § 8, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗПСК /бр. 72/2006 г./ като е посочил, че изцяло споделя установената вече константна съдебна практика по въпроса дали е налице противоречие на разпоредбата на § 8, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗПСК /бр. 72/2006 г./ с тази на чл. 63 ДФЕС, както и дали в такъв случай законовата норма е породила правно действие, обективирана в цитираното съдебно решение на ВКС, както и в други решения.
Касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато и по последния формулиран в изложението въпрос относно това дали решение постановено по реда на чл. 290 ГПК е задължителна практика за въззивния съд, в случаите, когато разрешеният с него правен спор не е аналогичен като страни, предмет и основание на разглеждания в първоинстанционното и въззивното производство, тъй като същия няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не е обусловил правните изводи на въззивния съд по спора и по него изобщо липсва произнасяне на въззивния съд. Във връзка с този въпрос следва да бъде посочено, че отговор на същия се съдържа в пределно ясната и ненуждаеща се от тълкуване разпоредба на чл. 290, ал. 3 ГПК /обн. ДВ, бр. 86 от 2017 г./, съгласно която решението по чл. 290 ГПК не представлява задължителна съдебна практика. В случая въззивният съд в мотивите си е възприел и не се е отклонил от формираната константна практика на ВКС по приложението на чл. 63 ДФЕС и § 8, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗПСК /бр. 72/2006 г./, а не е приложил задължителна такава.
С оглед изложеното не са налице предпоставките на процесуалния закон за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11 от 02.01.2019 г., постановено по в. гр. д. № 2285/2018 г. на Софийския апелативен съд, II с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: