О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 59
гр. София, 10.02. 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 2887/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. М. Б. и Р. М. Б. от [населено място] срещу въззивно решение № 159 от 10.05.2019г., постановено по в.гр.д.№ 188/2019г. на Пазарджишкия окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение окръжният съд е потвърдил решение № 315 от 29.11.2018г. по гр.д. № 80/2018г. на Велинградския районен съд, с което е уважен предявеният от И. Н. Б. и Х. М. Б. против Х. М. Б. и Р. М. Б. и съпругите им А. Ф. Б. и Д. Л. Б. иск с правна квалификация чл.108 ЗС като е признато за установено, че ищците са собственици на реално обособена част с площ от 81 кв.м., попадаща между северозападната имотна граница на имот пл.№ * по плана на [населено място] от 1975г. и югоизточната регулационна линия на УПИ *-* по действащия регулационен план на гр. С., включена погрешно със заповед № 8561/21.07.1983г. на кмета на Велинград в границите на УПИ *-*, вместо в УПИ *-*, както и на намиращия се в северната част на тази площ обор с площ от 21 кв.м. и ответниците са осъдени да предадат на ищците владението на имота.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че по силата на прехвърлителни сделки ищците в първоинстанционното производство И. Н. Б. и Х. М. Б. се легитимират като собственици на УПИ *-* в кв.50 по действащия план на [населено място], а ответниците – на съседния УПИ *-*, които са принадлежали на лицето М. И. Б.. От неоспорената от страните съдебно-техническа експертиза е установено, че по плана от 1983г. двата имота са записани с един и същ кадастрален номер и са представлявали общ имот с пл.№ * с площ от 1182 кв.м. без наличие на заповед за извършеното обединяване. При трансформирането на парцел ** и на парцел ** в кв.60 от обезсиления план от 1956г. върху сега действащия регулационен и кадастрален план за имот пл.№ *, с отредени УПИ *-* и УПИ *-*, част от имота на ищците с площ от 81 кв.м., е включена погрешно в имота на ответниците, както и част от стопанската сграда с площ от 21 кв.м. През 2017г. на регулационната граница между двата имота е изградена ограда от метална мрежа на метални колове. До тогава владението на ищците е осъществявано по вярната имотна граница, т.е. по границата от предходния план и е включвало и спорната площ от 81 кв.м. С оглед на това съдът е приел, че предпоставките за уважаването на ревандикационния иск са налице, включително за процесната стопанска сграда, придобита от тях по приращение. Възражението на касаторите, че са осъществявали добросъвестно владение върху тази част от имота в продължение на осем години и са я придобили по давност е прието за неоснователно по съображения, че до 2017г. между имотите на страните не е съществувала ограда и спорната площ е ползвана от двете страни без наличие на спорове между тях. Посочено е, че за разглеждането и уважаването на настоящия иск не е необходимо да е проведена административната процедура за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта или да е проведен успешно специалния иск по чл.54, ал.2 ЗКИР.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: “Длъжен ли е съдът при преценка на събраните писмени и гласни доказателства, да направи своите фактически изводи”, както и че е налице хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответниците по жалбата И. Н. Б. и Х. М. Б. считат същата за неоснователна, а ответниците Д. Л. Б. и А. Ф.Б. са изразили становище за нейната основателност.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице.
Във връзка с поставения въпрос касаторите не са посочили в какво точно се изразява противоречието на въззивното решение с практиката на ВКС, нито се позовават на такава практика, поради което не е налице соченият допълнителен селективен критерий за допускането на касационното обжалване. В допълнение следва да се отбележи, че поставеният въпрос, макар и неясно формулиран, е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС, тъй като в случая въззивният съд е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора като е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, включително заключението на съдебно-техническата експертиза. Приложените към изложението ТР № 3/93г., ТР № 3/10г. и ТР № 8/14г. на ОСГК на ВС и ВКС нямат никакво отношение към поставения въпрос, нито към направените в изложението касационни оплаквания за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в недопускане назначаването на тричленна техническа експертиза, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това въззивният съд се е произнесъл в съответствие с дадените в т.4 на ТР № 8/14г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, а останалите две тълкувателни решения нямат отношение към съображенията на съда за уважаването на иска.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация И. Н. Б. и Х. М. Б. сторените от тях в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 159 от 10.05.2019г., постановено по в.гр.д.№ 188/2019г. на Пазарджишкия окръжен съд.
О с ъ ж д а Х. М. Б. и Р. М. Б. да заплатят на И. Н. Б. и Х. М. Б. сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: