О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 504
гр. София, 10.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2320/2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. К. М. от [населено място] срещу решение № 353 от 12.02.2019 г., постановено по в. гр. д. № 868/2018 г. на Софийския апелативен съд, I с-в, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
С посоченото решение, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение № 7206 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 16971/2013 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу С. Г. Г., Б. А. Г. и С. И. С. искове с правна квалификация чл. 108 ЗС – за признаване правото на собственост на ищцата и осъждане на ответниците да ? предадат владението върху апартамент № 11, находящ се в [населено място], район „Л.“, кв. В., на [улица], разположен на две нива, целият с площ от 153.68 кв.м., заедно с 8.68% ид.ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от терена, върху който е изградена, представляващ УПИ ** от кв. 53 по плана на [населено място], м. НПЗ „Х.-В.“, целият с площ от 470 кв.м., както и на намиращия се в сутерена на същата сграда гараж № 3 със застроена площ от 20.60 кв.м.
Производството е образувано по предявени от С. К. М. срещу С. Г. Г., Б. А. Г. и С. И. С. субективно и обективно съединени искове с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на 1/2 идеална част от процесните апартамент и гараж и за предаване на владението на имотите.
По делото е установено, че след подаването на исковата молба, но преди вписването ? на 11.03.2014 г. първите двама ответника са се разпоредили с имота в полза на третия ответник. С нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 97/2006 г. и нотариален акт за придобиване на недвижим имот на основание покупка и преустройство № 14/2008 г. ищцата в първоинстанционното производство С. К. М. е придобила правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от процесния апартамент и на процесния гараж. Имотите са изнесени на публична продан в хода на принудителното изпълнение по изп. д. № 168/2012 г. по искане на взискателя „Маршал кредит груп“ ООД въз основа на изпълнителен лист, издаден по гр. дело № 10367/2012 г. на Софийския районен съд срещу солидарно задължените длъжници С. М. и Д. Г. за събиране на парично вземане. На 19.11.2012 г. е проведена публична продан на имотите, които са възложени за сумата от 196 300 лева на обявения за купувач наддавач С. Г., по време на брака му с Б. Г., с постановление за възлагане от 27.12.2012 г. На 15.05.2013 г. е входирана молба от длъжниците по изпълнителното дело, към която е приложена обезпечителна заповед, издадена на 09.05.2013 г. по ч.гр. дело 1518/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, с която е допуснато обезпечение на предявените от двамата длъжници по изпълнителното производство искове за унищожаване на договори за учредяване на ипотека върху апартамент и два гаража, сключени между тях и „Маршал кредит груп“ ООД на 14.10.2011 г., предмет на гр. дело № 3102/2013 г. на Софийския градски съд, чрез спиране на изпълнението по изпълнителното дело. На 24.06.2013 г. по делото е постъпило определение № 3384 от 19.02.2013 г. по ч. гр. д. № 1289/2013 г. на СГС, с което е оставена без разглеждане жалбата на длъжниците срещу постановлението за възлагане. С протокол от 03.07.2013 г. съдебният изпълнител е удостоверил, че постановлението за възлагане на имотите е влязло в сила на 31.05.2013 г., на която дата е влязло в сила и определението на СГС, потвърдено с определение № 1295 от 31.05.2013г. по ч.гр.д.№ 1698/2013г. на САС. Постановлението за възлагане е вписано в Служба по вписванията на 04.07.2013 г., след което на 19.09.2013 г. купувачът С. Г. е въведен във владение на имотите. Срещу извършения въвод във владение е подадена жалба от длъжниците, която оставена без разглеждане с определение от 19.02.2014 г. по ч.гр. д. № 13520/2013 г. на СГС, потвърдено с определение от 25.07.2014 г. по ч.гр. д. № 2136/2014 г. на САС.
При тези фактически констатации, въззивният съд е приел, че постановлението за възлагане е влязло в сила с постановяване на окончателния съдебен акт, с който жалбата на длъжниците срещу постановлението за възлагане е оставена без разглеждане и съгласно чл. 496, ал.2 ГПК от тази дата настъпва вещнотранслативния му ефект, респ. от тази дата купувачът по проданта придобива правото на собственост върху процесните имоти. Същевременно е посочено, че след като жалбата срещу постановлението за възлагане е приета за процесуално недопустима, срокът за влизане в сила на възлагателното постановление не е спрял да тече и вещнопрехвърлителното му действие е настъпило с неговото изтичане. Изложени са и съображения, че макар въводът във владение да е извършен след спирането на изпълнението, това обстоятелство е правно ирелевантно по отношение настъпването на транслативния ефект на проданта, тъй като той не е част от фактическия състав на придобиването. Посочено е също, че постановлението за възлагане на имот при публична продан е пряко изпълнително основание и се ползва с особена изпълнителна сила, която се разпростира по отношение на всички, поради което въводът може да се осъществи както срещу длъжника, така и срещу всяко лице, което бъде заварено в имота, включително и срещу истинския собственик, щом като той не е предотвратил принудителната продан. Това специфично изпълнително основание е за да се удовлетвори непаричното вземане на купувача на имота за установяване на фактическата му власт върху него и е различно от изпълнителното основание, въз основа на което е образувано спряното изпълнително производство – изпълнителният лист, предназначен да се постигне принудително събиране на паричното вземане на взискателя. Прието е, че по силата на това постановление за възлагане възникват процесуални отношения между купувача по публичната продан и съдебния изпълнител и между съдебния изпълнител и длъжника, които са свързани с осъществяване защитата на правото на купувача, като собственик на имота, да получи владението върху него. Тези процесуални отношения са различни от процесуалните правоотношения по повод спряното изпълнително производство- последните са между съдебния изпълнител, взискателя и длъжниците. Взето е предвид, че за да се извърши въводът, е необходимо постановлението за възлагане да е влязло в сила, да е вписано и купувачът да удостовери, че е внесъл таксите за прехвърляне на имота и за вписването, които условия в конкретния случай са изпълнени.
Оплакването за недопустимост на обжалваното въззивно решение на Софийския апелативен съд, произтича от твърдението на касатора, че въззвният съд не е съобразил задължителните указания на т. 8 от ТР 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които съществуваща връзка на преюдициалност между две дела е отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело, за което съдът следи служебно. Изложени са съображения, че по време на първоинстанционното производство по делото са били висящи две граждански и едно наказателно производство, с преюдициален за спора характер, въпреки което производството по ревандикационния иск не е било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли постановлението за възлагане да влезе в сила при наличието на обезпечителна заповед, по силата на която преди влизането в сила на постановлението за възлагане, е спряно производството по изпълнителното дело, при положение, че обезпечителната заповед не е отменена; 2. Придобива ли право на собственост купувач по публична продан, ако преди влизане в сила на възлагателното постановление, производството по изпълнителното дело е спряно по разпореждане на съда, включително и в производство по обезпечение на иск, и до приключване на устните състезания, спирането не е отменено; 3. Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между гражданските производства по предявените срещу обозначилия се за „кредитор“ в заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК искове за оспорване на съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и за недействителност на основанието, послужило за снабдяване с изпълнителен лист по реда на заповедното производство, въз основа на които е насочил принудителното изпълнение към имотите, и ревандикационната претенция за тях; 4. Съставлява ли основание за спиране на гражданското дело, висящо наказателно производство, ако в изготвените във връзка с наказателното преследване процесуални документи /постановления за привличане на обвиняем и обвинителни актове/ юридическото лице, обозначило се за „кредитор“ в заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, е посочено като лицето, което се е облагодетелствало от инкриминираното деяние /квалифициран състав на изнудване/ и процесните имоти, предмет на ревандикационното претенция, са включени в пределите на повдигнатото обвинение /са обхванати от престъпния състав, според повдигнатото обвинение/ за извършено престъпление „изнудване“; 5. Длъжен ли е въззивният съд да отстрани посочените във въззивната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото и по специално – разбираните във връзка с уреденото в чл. 7, ал. 1, изр. 2 ГПК задължение на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна; 6. Какви са предметът и обективните предели на силата на пресъдено нещо по ревандикационен иск и кога настъпва процесуалната преклузия страните да навеждат твърдения и възражения по индивидуализираното като предмет и придобивно основание вещно право; 7. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи и възражения на страните, като изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства и установените с тях твърдения, възражения и доводи на страните; 8. Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да разгледа, анализира и изведе правните си изводи от доказателства, които не са приобщени по съответните процесуални правила; 9. Ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на съдебно решение, съдържащи констатации относно правно релевантните факти; 10. Следва ли съдържанието на мотивите на решаващия съд да отговаря на изискванията за правото на ЕС като пряко приложимо и с примат над вътрешното право; 11. Длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, които частните правни субекти извличат от правото на ЕС и така да обезпечи гарантираните от чл. 1 на Конвенцията права за обективно и справедливо разрешаване на правния спор.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на обжалваното решение. Поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
По отношение на първия поставен въпрос касаторката се позовава на противоречие с решение № 56 от 24.04.2018г. по гр.д.№ 2339/2017г. на ВКС, ІІ г.о., с което по спор с правна квалификация чл.440, ал.1 ГПК, насочен към това да се отрече, че правото, към което е насочено изпълнението за удовлетворяване на парично вземане принадлежи на длъжника, е даден отговор на този въпрос като е прието, че постановлението за възлагане влиза в сила след като изтече срокът по чл.436, ал.1 ГПК за обжалването му, респ. след като постъпили жалби са приети от съда за неоснователни. Ако в срока за обжалване на постановлението за възлагане изпълнителното производство бъде спряно по разпореждане на съда, включително и в производство за обезпечение на иск, спирането поражда действието на чл.61, ал.1 ГПК- постановлението не може да влезе в сила до момента, в който изпълнителното производство не бъде възобновено и не изтече оставащата към момента на спирането част от срока. Това решение обаче не може да се приеме за относима практика към настоящия спор, тъй като в случая жалбата на длъжниците по изпълнението по реда на 435 ГПК е оставена без разглеждане поради недопустимост, констатирана с определение от 19.02.2013г. на СГС, потвърдено с определение от 31.05.2013г. на САС, а процесуално недопустимата жалба не поражда суспензивен ефект. Ето защо, изводът в обжалваното решение, че наложената на 15.05.2013г. обезпечителна мярка “спиране на изпълнението” не рефлектира върху влизането в сила на възлагателното постановление, не е в противоречие с цитираната практика на ВКС, независимо от констатацията на съдебния изпълнител, че това е станало едва на 31.05.2013г. С оглед на казаното по-горе, вторият поставен въпрос е формулиран според твърденията на касаторката, че изпълнителното производство е било спряно по разпореждане на съда преди влизане в сила на възлагателното постановление и не е относим към изхода на делото, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване още повече, че по отношение на него не са изложени релевантни доводи за наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки.
Следващите два въпроса са поставени с оглед доводите на касаторката за вероятна недопустимост на обжалваното решение, каквато не е налице. Във връзка с направени във въззивната жалба оплаквания, че е налице посоченото в чл.229, ал.1, т.4 ГПК основание за спиране производството по настоящото дело въззивният е извършил служебна справка като е констатирал, че гр.д.№ 2151/2017г. по описа на СГС е образувано по иск с правна квалификация чл.124 ГПК, вр. с чл.424 ГПК, предявен от С. К. М. и Д. И. Г. срещу “Маршал кредит груп” ООД за установяване недължимостта на сумата от 100 000 лв., за която ответникът има издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. За обезпечаване на задължението за връщане на тази сума е сключена договорна ипотека, чието унищожаване на основание чл.30 ЗЗД е предмет на гр.д.№ 780/2017г. на САС /образувано по жалба срещу решение по гр.д.№ 3102/2013г. на СГС/, производството по което е спряно до приключване на н.о.х.д. № 615/2018г. на СпНС. С оглед на това съдът е приел, че решенията по двете дела не биха имали значение за преценката на съда относно спорните за настоящото производство факти. В случая противоречие с т.8 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС по приложението на чл.182, б.”г” и “д” ГПК /отм./, аналогични на разпоредбите на чл. 229, ал.1, т.4 и 5 ГПК, не е налице. Доводите на касаторката, че висящите производства /граждански и наказателно/ пряко касаят материалноправната основа на принудителното изпълнение и действителността на изпълнителното основание, въз основа на което е насочено принудителното изпълнение срещу процесните имоти, нямат отношение към предмета на настоящия спор с ответниците по ревандикационния иск, очертан от основанието и петитума на исковата молба. Тези производства са образувани след издаване на постановлението за възлагане и влизането му в сила и не налагат извод за преюдициалност по отношение на настоящия спор, заведен от длъжника по изпълнението срещу купувача на публичната продан и последващия приобретател. Според практиката на ВКС публичната продан е деривативен способ за придобиване правото на собственост върху недвижим имот, т.е. купувачът придобива собствеността, ако длъжникът е бил собственик преди възлагането с влязло в сила постановление на съдебния изпълнител. Отпадането на изпълнителното основание след това не засяга правата на купувача по публичната продан, тъй като законът не предвижда обратна сила на отмяната на изпълнителното основание по отношение на вещнопрехвърлителното действие на проданта. В това и с оглед уредената забрана за оспорване действителността по исков ред на основания, различни предвидените в чл.496, ал.3 ГПК, се състои стабилността на този придобивен способ /Р № 111 по гр.д. № 99/2017г., ІІ г.о., Р № 123 по гр.д.№ 4298/2014г., ІV г.о и др./.
Петият въпрос е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, т.2, тъй като в случая допуснати нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото не са констатирани и по тази причина направените във въззивната жалба доказателствени искания не са уважени, а правилността на този извод е въпрос по съществото на спора, който няма отношение към основанията за допускане на касационното обжалване. В съдебно заседание на 30.06.2017г. пред първоинстанционния съд ищцата е навела твърдения, че вещноправният ефект на постановлението за възлагане не е настъпил поради липса на изпълняемо право, както и че ответникът С. Г. е подставено лице и поради това не е придобил права. СГС е оставил без уважение искането за изменение на иска чрез въвеждане на нови основания и срещу тях ответниците не са се защитавали, поради което нито за този съд, нито за въззивната инстанция е възникнало задължение за произнасяне по допълнително въведените основания, както и за събиране и обсъждане на доказателства в подкрепата им. Липсва противоречие и с представеното от касаторката Р № 91 от 04.04.2019г. по гр.д.№ 3595/2018г. на ВКС, ІV г.о., отнасящо се до различна от настоящата хипотеза. В случая по делото е извършен доклад по чл.146 ГПК, с който е разпределена доказателствената тежест относно всички релевантни за спора и своевременно заявени в процеса факти.
В мотивите на обжалваното решение липсва обсъждане на въпроса за предмета и обективните предели на силата на пресъдено нещо по ревандикационен иск, нито отказът на съда да се произнесе по твърденията на касаторката, направени в молбата от 30.06.2017г., е обоснован с настъпването на процесуална преклузия, поради което шестият поставен въпрос също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито е налице противоречие със сочената в изложението практика на ВКС по този въпрос.
Седмият поставен въпрос също не е решен в противоречие с практиката на ВКС, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл по този начин, като е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като самото несъгласие на касаторката с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Решаващият му извод за настъпване на вещнопрехвърлителния ефект на постановлението за възлагане е направен след обсъждане на всички относими доказателства по делото, като самата касаторка не сочи какви релевантни за спора факти се установяват от необсъдените според нея доказателства.
По следващите два въпроса във въззивното решение липсва произнасяне и те нямат обуславящо изхода на спора значение. Тези въпроси се поставят от касаторката във връзка с нейно оплакване, че при постановяване на своето решение въззивният съд се е позовал на факти и е извел правните си изводи въз основа на Р № 87 от 22.05.2015г. по гр.д.№ 659/2015г. на ВКС, ІІІ г.о., което не е било приобщено към доказателствения материал по съответния процесуален ред. В случая това решение е представено пред първоинстанционния съд с отговор на исковата молба и е посочено в мотивите на обжалваното решение като относима към настоящия спор практика на ВКС, поради което не е било необходимо то да е било прието като доказателство по съответния процесуален ред, нито има значение за крайните изводи на съда.
Последните два въпроса са твърде общо формулирани за да могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, а освен това във връзка с десетия въпрос в изложението се сочи противоречие с две решения на ЕСПЧ, което е извън приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а по отношение на единадесетия въпрос – противоречие с няколко решения на СЕС /решение от 03.10.2013г. по дело № С-583/11; решение от 25.07.2002г. по дело № С-50/00Р; решение от 12.12.2006г. , дело S-446/04 Rес 2006, с.1-11753, т.6 и др./ и с две решения на КС на РБ / Р № 3 по к.д.№ 3/2004г. и Р № 1 по к.д.№ 22/2013г./, които нямат никакво отношение към настоящия спор, нито касаторката е изложила някакви съображения в какво се състои противоречието с тях.
Не са налице и останалите основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторката се позовава на тях.
С оглед изложеното обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Разноски в полза на ответниците по касация не следва да се присъждат, тъй като такива не се претендират, нито по делото са налице данни да са били направени в настоящото производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 353 от 12.02.2019 г., постановено по в. гр. д. № 868/2018 г. на Софийския апелативен съд, I с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: