О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 514
гр. София, 17.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 2373/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област Пловдив, срещу решение № 40 от 15.03.2019г., постановено по в.гр.д.№ 45/2019г. на Пловдивския апелативен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1449 от 26.11.2018г. по гр.д. № 2896/2016г. на Пловдивския окръжен съд, с което по предявения от М. В. Я. и И. В. Я. иск с правна квалификация чл.54, ал.2 ЗКИР е признато за установено по отношение на касатора, че ищците са собственици на възстановения им с решение № 12231 от 20.01.2004г. на ОСЗГ – гр.Пловдив имот в стари реални граници с площ от 1930 кв.м., заемащ северната част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] и обозначен с букви АБВИЙА на скица № 1 към заключението на вещото лице Б.Й., неразделна част от решението, който имот неправилно е бил заснет като част от посочения поземлен имот, а не като самостоятелен имот.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство М. В. Я. и И. В. Я. се легитимират като собственици на процесния имот с решение № 12231 от 20.01.2004г. на ОбСЗГ – Пловдив. С това решение правото на собственост е възстановено в стари реални граници на наследниците на Ц. И. Т. върху имот от 1,930 дка, находящ се в строителните граници на [населено място] – запад, в м.”Х. С.”, съставляващ северната част от имот пл.№ * по кадастрален план, изработен през 1957г., при граници съгласно скица и удостоверение по чл.13 ППЗСПЗЗ на Община Пловдив. Съгласно скицата по чл.13, ал.4 и ал.6 ППЗСПЗЗ бившият имот пл.№ * е нанесен в стар кадастрален план от 1957г. на[жк]от 1957г. и в разписната книга към плана е записан като общински. Имотът няма графично изображение в действащия кадастрален план от 2000 г. и в действащия регулационен план от 1981г. и попада в УПИ * – комплекс ВМИ”Ив.Павлов” и улици. Площта му по графични данни е 4,382 дка, от която свободна е 3,176 дка, изобразена графично с удебелена черна линия, и застроена 1,206 дка, с отразена североизточна граница имот пл.№ * и на юг-улица. С нот.акт № 146/1958г. наследодателката Ц. И. Т., починала през 1998г. /единствен наследник по завещание на същата е пряката наследодателка на ищците В. Г. Я., починала през 2010г./, е призната за собственик по замяна с протокол на ТПС комисия от 30.01.1958г. на нива от 1,930 дка – част от държавен имот пл.№ * в[жк]при посочени в акта граници, който имот е бил внесен в ТКЗС. За този имот е бил съставен акт за държавна собственост № 2397/5035 от 11.09.1952г., описан като имот пл.№ * в[жк], попадащ в парцел *-медицинска академия “Ив.Павлов” , при посочени в акта съседи. Със заповед на кмета на Община Пловдив – район ”Западен” от 11.05.2004г. е одобрено попълване на кадастралната основа на имоти пл.№№ * и * с нови имоти пл.№№ *, * и *, а въз основа на писмените документи по реституцията наследодателката на ищците В. Я. се е снабдила с констативен нот.акт № 179/14.09.2004г., в който имотът е индивидуализиран с площ от 1930 кв.м., съставляващ северната част от имот пл.№ * по изработения през 1957г. кадастрален план, който след одобреното попълване на кадастралната основа съставлява имот пл.№ *. След това същата е предявила иск за делба на целия имот пл.№ * с площ от 3177 кв.м. срещу държавата и УМБАЛ”Свети Георги” ЕАД, който иск е отхвърлен с влязло в сила решение от 01.03.2007г. по г.д.№ 1930/2005г. на РС-Пловдив поради липсата на съсобственост върху имота, възникнала при попълване на кадастралната основа, като е прието, че са налице самостоятелни имоти с неактуализиран градоустройствен статут. По одобрените през 2009г. кадастарална карта и регистри имот пл.№ * е заснет като поземлен имот с идентификатор *** с площ от 3176 кв.м. За собственик на 1930/3177 ид.части от имота е вписана В. Я., въз основа на нот.акт № 179/2004г., а за останалите 1247/3177 ид.части е съставен акт за публична държавна собственост по искане на третото лице-помагач Медицински университет-Пловдив. На 20.04.2016г. ищците са депозирали заявление до СГКК-Пловдив за изменение на КККР, с оглед разделянето на поземлен имот с идентификатор ***, за което е изготвена скица-проект за изменение с обяснителна записка, според които се образуват поземлен имот с идентификатор *** с площ от 1246 кв.м., заемаща южната част от имот пл.№ * и поземлен имот с идентификатор *** с площ от 1930 кв.м., заемаща северната част от имота. От страна на Медицински университет-Пловдив е подадено възражение срещу исканото изменение, с оглед на което от страна на СГКК-Пловдив е прието, че е налице спор за материално право по чл.54, ал.2 ЗКИР и констатираната грешка в кадастралната карта следва да се отстрани след разрешаването му по съдебен ред.
При тези фактически данни въззвният съд е приел, че възстановеният по реда на ЗСПЗЗ имот на ищците неправилно не е бил заснет като самостоятелен в кадастралната карта и кадастралните регистри, а е заснет като част от поземлен имот с идентификатор *** и че предявеният иск с правна квалификация чл.54, ал.2 ЗКИР е основателен. Във връзка с възраженията на ответника е извършен инцидентен контрол на решението на административния орган за възстановяване правото на собственост върху имота като е прието, че същото е материално законосъобразно. За неоснователни са прието доводите на касатора за липсата на индивидуализация и граници на притежавания от наследодателката на ищците имот към момента на внасянето му в ТКЗС и че при реституцията не са били изследвани предпоставките на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ. Обсъждайки подробно събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, въззивният съд е приел, че границите на имота се индивидуализират по категоричен начин с оглед заснемането на бившия имот пл.№ *, в който е попадал и като северната част от който е индивидуализиран в нотариалния акт от 1958г. въз основа на изработения тогава кадастрален план и че в случая изработването на помощен план не е било необходимо. За ирелевантно е прието и обстоятелството, че изработеният през 1957г. кадастрален план не е бил одобрен, тъй като същият е източник в на сигурни данни за точното местонахождение и граници на притежавания имот към релевантния за реституцията момент. Посочено е, че вътрешната граница, отделяща процесната северна част от бившия имот пл.№ * не е бала материализирана на място, нито обозначавана в отделните планове през годините, което не означава, че такава юридически не е съществувала, тъй като е възникнала при настъпване на юридическия факт на замяната, при която частта е отделена и обособена самостоятелно, и е посочена в нотариалния акт от 1958 г. по начин, че да може да бъде определена / в опис -декларация от 24.09.1958г. са посочени съседите само на получената в замяна северна част от имота с площ от 1930 кв.м./. Изложени са и съображения, че реституцията по ЗСПЗЗ има за цел да индивидуализира земите с техните реални граници, които са били премахнати с включването им в ТКЗС и обектът на собственост е загубил качеството си на конкретно определена вещ.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1 Може ли съдът да обоснове правен интерес, обуславящ допустимост на косвен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК върху материалната законосъобразност на реституционен акт с конститутивно правно действие по ЗСПЗЗ, в правен спор за собственост, с право на съсъбственост на държавата; 2.Може ли съдът да обоснове правен интерес, обуславящ допустимост на косвен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК върху материалната законосъобразност на реституционен акт с конститутивно правно действие по ЗСПЗЗ, в правен спор за собственост, с легитимиращия ефект на вписан акт за публична държавна собственост, игнорирайки формирана СПН на СР; 3.Установяването както на спорното право на собственост, така и неточното отразяване на обема на това право при спор за собственост с правна квалификация чл.54, ал.2 ЗКИР, при който правото на иск на ищеца се основава на реституционен акт с конститутивно действие на орган на поземлената собственост, допустимо ли е да бъде извършено от съда към един минал момент – този на постановяване на реституционния акт от органа на поземлената собственост; 4. За индивидуализацията на подлежащ на възстановяване по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ недвижим имот, достатъчно ли е в скицата по чл.13, ал.6 ППЗСПЗЗ посочване само на две от границите му; 5. При положителен отговор на въпрос № 4, означава ли, че удостоверението и скицата по чл.13, ал.5 ППЗСПЗЗ съдържат сведения за граници и номер на имота според кадастралния план /КП/, като за определяне пространствените предели на правото на собственост върху земната повърхност на подлежащия за възстановяване недвижим имот е правно ирелевантно обстоятелството дали КП е “одобрен” или е наличен само “изработен” КП /картон без заповед за одобряване от същия период и 6. При положителен отговор и на въпрос № 5, кой е меродавният критерий за приложение на процедурата по чл.13а ППЗСПЗЗ, изискваща изработването на помощен план, когато няма одобрен кадастрален план за урбанизираната територия, в която се намира заявеният за възстановяване поземлен имот. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно.
Ответниците по жалбата М. В. Я. и И. В. Я. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Третото лице-помагач Медицински университет – Пловдив счита жалбата за основателна.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения формулираният от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането ? до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
В случая поставените от касатора първи два въпроса нямат обуславящо изхода на спора значение и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. След като във връзка с възраженията на касатора въззивният съд е извършил косвен съдебен контрол върху материалната за законосъобразност на конститутивното по своя характер решение на административния орган, с което е възстановено правото на собственост на ищците върху процесния имот, без правно значение са съображенията на съда, с които той е обосновал допустимостта на този контрол. Не е налице и никакво противоречие с ТР № 5/2011г. на ОСГК на ВКС, т.1, нито с останалата посочена практика на ВКС относно силата на пресъдено нещо на съдебните решения и за доказателствената сила на актовете за държавна собственост.
Следващият въпрос не кореспондира на данните по делото, тъй като в случая, в съответствие с дадените в т.4 на ТР № 8/2014г., въззивният съд е установил правото на собственост на ищците върху спорния имот именно към настоящия момент, а не към минал момент. Посочването в диспозитива на потвърденото първоинстанционното решение на акта, от който е възникнало това право, не означава, че правото на собственост е установено към този момент, още повече, че по делото липсват твърдения и данни впоследствие ищците да са се разпоредили с него или то да е придобито от друго лице на оригинерно основание.
Същото се отнася и за четвъртия поставен въпрос, тъй като в случая в скицата по чл.13, ал.6 ППЗСПЗЗ не са посочени само две от границите на подлежащия за възстановяване по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ имот, а е посочено и обстоятелството, че имотът попада в посочения по-горе урегулиран поземлен имот, върху който е изобразен графически и е индивидуализиран напълно. Освен това посочената от касатора практика на ВКС във връзка с този въпрос /Р № 473 по гр.д.№ 1146/11г., І г.о.; Р № 2532 по гр.д.№ 1114/2009г.1 ІІ г.о., Р № 117 по гр.д.№ 870/10г., І г.о. и Р № 65 по гр.д.№ 1580/2017г., І г.о./ се отнася до различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице, поради което липсва и сочения допълнителен критерии за селектиране на касационната жалба.
Последните два въпроса също не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като са поставени в случай на даване положителни отговори на предходните им въпроси, каквото евентуално би могло да бъде направено при разглеждане на жалбата по същество, а не и в настоящото производство по чл.288 ГПК, в което ВКС извършва преценка единствено за наличието на посочените по-горе предпоставки за допускане на това обжалване.
Обжалваното решението е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.
С оглед изложеното обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 40 от 15.03.2019г., постановено по в.гр.д.№ 45/2019г. на Пловдивския апелативен съд.
О с ъ ж д а ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството да заплати на М. В. Я. и на И. В. Я. сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: