О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 476
гр. София, 20.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 1500/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Х. П. от [населено място] срещу решение № 2554 от 05.11.2018г., постановено по в.гр.д.№ 2488/2018г. на Софийския апелативен съд в уважителната му част с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. По отношение на първото оплакване касаторът излага съображения, че с решението си съдът е разширил обема на спорното право, на което дава защита, като го увеличава от 400 кв.м. до 1019 кв.м.
А. Х. П. е подал касационна жалба и срещу решение № 3013 от 20.12.2018г. по същото дело, с което е оставено без уважение искането му за поправка на очевидна фактическа грешка в посоченото решение с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
С посоченото решение от 05.11.2018г. въззивният съд е отменил частично решение № 2862 от 30.04.2015г. по гр.д. № 3080/2014г. на Софийския градски съд и вместо него е приел за установено по предявения от “Пазари Изток “ЕАД, гр.София срещу А. Х. П. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, че ответникът не е собственик на реална част с площ от 1019 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], район “С.”, м.”В.- В. С.”, целият с площ от 1704 кв.м., попадаща между точки А, Б ,С и Д по скицата на стр.13 от делото, която е приподписана от съда и представлява неразделна част от решението.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че предявеният иск е допустим, тъй като ищецът в първоинстанционното производство “Пазари Изток “ЕАД е обосновал правния си интерес от неговото предявяване с твърдения, че имот с пл.№ 543 е би отчужден по реда на ЗТСУ /отм./ от лицето Г. С. Г., а впоследствие апортиран в капитала на “Кампус” ЕООД, което дружество е било преобразувано чрез вливане в “Пазари Изток” ЕАД. Ответникът се легитимира като собственик на имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], в част от който попада имотът на ищеца, въз основа на договор за покупко-продажба /нот.акт № 115/2012г./, като е поискал от Столична община имотът да бъде деактуван като общинска собственост. Изложени са съображения, че неговият праводател Н. С. се е легитимирал като собственик на имота по наследяване, а неговата праводателка Л. Х. е била призната за собственик на имот с площ от 1750 кв.м. в м.”К.” С. по давност и в нейна полза е бил издаден нот.акт № 74/1963г. по обстоятелствена проверка. Тъй като в случая и двете страни разполагат с надлежен титул за собственост, съдът е приел, че всяка от тях следва да докаже юридическия факт, от който претендира, че е възникнало нейното право като се е позовал на дадените с ТР № 11/2013г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения. При предявен отрицателен установителен иск за собственост в тежест на ответника е да установи основанието, на което е придобил имота, което в случая не е сторено, тъй като по делото не са били ангажирани никакви доказателства, които да установяват, че е собственик на имота /изтекла придобивна давност в полза на Л. Х., респ. преминаване на придобитото имущество по реда на наследственото провоприемство в полза на Н. С./, което е формално основание за уважаване на иска по отношение на тази част от процесния имот, която е идентична с имот пл.№ *, к.л.№ 573, с площ от 1019 кв.м. Изложени са и допълнителни съображения, че с решение № 95 по гр.д.№ 172/1987г. на ЛРС е изменена заповед № РД-40-01/1987г- на председателя на ИК на СНС по чл.98 ЗТСУ, в което съдебно производство са преценени предпоставките за завишаване оценката на отчуждения имот, в т.ч. и тези, че правото на собственост на имота принадлежи на жалбоподателя. Посочено е, че косвено доказателствено средство за принадлежността на правото на собственост е и фактът, че в разписния лист към КП от 1974г. като собственик на имот пл.№ * е посочено лицето С. Г. С. /наследодател на Г. С. Г./, а не Л. Х..
За да остави без уважение искането на касатора за поправка на очевидна фактическа грешка в посоченото решение, отнасяща се до индивидуализацията на частта от процесния имот, за която искът е уважен, въззивният съд е приел, че такава не е налице, тъй като в мотивите на решението е прието, че са налице основания за уважаване по отношение на тази част от имот с идентификатор ***, която е идентична с имот пл.№ *, к.л. № 573, с площ от 1019 кв.м., графично очертана на представената с исковата молба комбинирана скица, което съответства на изразената воля на съда в диспозитива на решението.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че в решението от 05.11.2018г. въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е в мотивите на решението съдът да обсъжда спор по отношение на един имот, а в диспозитива да се произнася за друг, по-голям имот, на който обсъжданият в мотивите имот се явява част; 2. Налице ли е съществено нарушение на процесуалните правила, когато в мотивите на съдебното решение се съдържа противоречие относно предмета на спора (обекта на спорното провоотношение) – съдът излага съображения за основателност на иска по отношение на един имот, в резултат на което накрая приема, че искът е основателен, но по отношение на друг имот – който е по-голям и от който посоченият се явява част и 3. Когато се отчуждава недвижим имот, индивидуализиран с номер съобразно действащ към този момент кадастрален план, ако при последващ кадастрален план на същата местност със същия номер се означи друг имот, на който отчужденият такъв се явява част, но към него са присъединени и други имоти, следва ли да се счита, че присъединените имоти също са станали държавна собственост по силата на извършено то отчуждаване на имота, към който те са присъединени. Поддържа се, че първите два въпроса са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС /ППВС № 1/1953г./, а евентуалното произнасяне по третия въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона.
В изложението към касационната жалба срещу решението от 20.12.2018г. е формулиран следният въпрос: Налице ли е очевидна фактическа грешка в едно съдебно решение, в което имотът, който е обсъден в мотивите и за който съдът е намерил иска за основателен, не съответства/съвпада с имота, произнесен в диспозитива (по-голям имот, на който обсъденият в мотивите се явява част). Поддържа се, че въпросът е решен в отклонение със задължителна практика на ВКС.
Ответникът по жалбите е подал писмени отговори, в които е изразил становища, че касационно обжалване на решенията не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/.
В случая поставените от касатора въпроси са формулирани според неговите твърдения и не кореспондират на съображенията на решаващия съд за уважаване на предявения отрицателен установителен иск за собственост, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Освен това тези въпроси са поставени във връзка с един съпътстващ мотив на въззивния съд за уважаването на иска относно провеждани по отношение на имота отчуждителни процедури по ЗТСУ/отм./ и нямат отношение към посоченото по-горе негово основно съображение, а именно, че в тежест на ответника по иска е било да установи принадлежността на правото на собственост върху имота в патримониума на неговия праводател и че в случая това не е сторено. Липсват и сочените допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба, тъй като липсва противоречие на въззивното решение с ППВС № 1/1953г., нито са налице визираните в т.4 на ТР № 1/2009г., на ОСГТК на ВКС предпоставки във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Казаното важи и за поставения въпрос по отношение на решението по чл.248 ГПК като в допълнение следва да се отбележи, че сочената от касатора практика на ВКС – Р № 72 от 14.02.2011 по гр.д.№ 1647/2009г., І г.о., Р № 155 от 10.06.2013г. по гр.д.№ 898/2012г., І г.о. и Р № 321 от 26.09.2012г. по гр.д.№ 54/2012г., І г.о. се отнася до различни хипотези и никакво противоречие с нея не е налице.
С обжалваното решение не е налице произнасяне плюс петитум и същото е процесуално допустимо. Липсват и останалите основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях.
С оглед изложеното обжалваните решения не следва да се допускат до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4600 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2554 от 05.11.2018г. и решение № 3013 от 20.12.2018г., постановени по в.гр.д.№ 2488/2018г. на Софийския апелативен съд.
О с ъ ж д а А. Х. П. от [населено място] да заплати на “Пазари Изток “ЕАД, гр.София, ЕИК 130138766 сумата 4600 лв./четири хиляди и шестстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: