О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 458
гр. София, 11.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 1301/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Й. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 1566 от 17.12.2018г., постановено по гр.д.№ 2064/2018г. на Пловдивския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 233 от 28.05.2018г. по гр.д. № 987/2016г. на Асеновградския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от С. Й. Т. срещу В. С. Ч. иск с правна квалификация чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на 1/2 ид.част от тавана на жилищна сграда с идентификатор № **** по КККР на [населено място] и за осъждане на ответника да му предаде владението върху източната част от този таван и с което е признато за недоказано оспорването на удостоверение № 94-И-225 от 17.07.2015г., издадено от Община Асеновград, както и че удостоверение № 9994-И-315 от 29.08.2016г. от същата община и декларация от Р. Т. от 17.04.1975г. са неистински документи.
По делото е установено, че по силата на съдебна спогодба от 03.09.1969г. по гр.д.№ 415/1969г. на Асеновградския районен съд Ж. Д. Т. /Р. А. Т./ е получил в дял първия жилищен етаж от построената в съсобствения им парцел ** в кв.11 по плана на [населено място] жилищна сграда, а С. А. Ч. /С. Ю. Ч./ – нейния втори етаж. Със същата спогодба първият е отстъпил на втория правото на строеж върху трети жилищен етаж, като е уговорено след реализацията му суперфициаря да заплати по среди пазарни цени стойността на 1/2 ид.част от таванското помещение на сградата. Съделителите са разпределили и ползването на избата и тавана, като са определили Ж. Т. да ползва източната част на двете помещения, а С. Ч. – западната. През 1974г. С. А. Ч. е прехвърлил правото на строеж на своя син М. С. Ч., който същата година е заплатил на Ж. Д. Т. сумата 1200 лв., а на Й. Ж. Т. сумата 800 лв. за 1/2 ид.част от тавана. С нот.акт № 885/1974г. Ж. Д. Т. е продал със съгласието на съпругата си на Й. Ж. Т. първия жилищен етаж, ведно с по 1/2 ид.част от дворното място, тавана и избения етаж. С нот.акт №2/1978г. С. А. Ч. е прехвърлил на сина си Е. С. Ч. правото на собственост върху втория жилищен етаж на жилищната сграда срещу задължение за издръжка и гледане, а с нот..акт № 859/1993г. последният и съпругата му В. Ч. са продали имота на И. Е. Ч., като са запазили правото си на ползване върху имота. С договор за покупко-продажба от 02.09.2015г. /нот.акт № 63/15г/. ищецът в първоинстанционното производство С. Й. Т. е закупил от родителите си 1/2 ид.част от първия етаж на сградата, заедно с прилежащите към него 1/2 ид.част от тавана и от общите части на сградата като е посочено, че купувачът ще ползва източната част от тавана съгласно спогодбата от 1969г. Понастоящем жилищната сграда се състои от три жилищни и тавански етаж, в който са обособени две части – едната се ползва от ответницата В. Ч., а другата- от М. Ч.. Посоката север-юг разделя сградата по диагонал, като в източната и западната част спрямо тази линия се намират помещения, ползвани както от единия, така и от другия. В сградата съществуват два отделни входа, като собствениците на първия жилищен етаж не са имали достъп до тавана от построяването на третия жилищен етаж през 1974г. до настоящия момент.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство не се легитимира като собственик на 1/2 ид.част от тавана на жилищната сграда по силата на сключената с нот.акт № 63/15г. сделка поради противоречието на тази клауза с императивната разпоредба на чл.40 ЗС и нейната нищожност съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД, тъй като в този случай собствениците на останалата 1/2 ид.част от първия жилищен етаж не биха имали права върху тавана и общите части на сградата. Освен това е посочено, че през 2015г., когато жилищната сграда вече е била триетажна, към този етаж не е имало прилежаща 1/2 ид.част от тавана и от общите части на сградата. Изложени са и съображения, че ищецът претендира източната половина от тавана, основавайки претенцията си на спогодбата от 1969г., което споразумение обаче е постигнато между други лица и се отнася до друг таван, който понастоящем не съществува, както и че неговите праводатели не са притежавали права от таванските помещения, тъй като същите са придобити по давност от останалите собственици на жилища в сградата, което е било възможно, тъй като към жилището на ищеца има друго складово помещение /по отношение на помещението, ползвано от собственика на жилището на третия етаж ищецът изрично е заявил, че няма претенции/.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно и е постановено в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителна, както и че с него съдът се е произнесъл по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата В. С. Ч. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски пред въззивната и настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/.
Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането ? до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК.
В случая касаторът не е формулирал никакъв правен въпрос, поради което касационно обжалване на релевираните от него основания чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК не следва да се допуска.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Ето защо, следва се приеме, че не е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.
С оглед изложеното обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Разноски в полза на ответницата по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като поделото липсват данни такива да са били направени. Не следва да се присъждат и направените от нея разноски пред въззивната инстанция, тъй като присъждането им е следвало да бъде поискано от въззивния съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1566 от 17.12.2018г., постановено по гр.д.№ 2064/2018г. на Пловдивския окръжен съд, Х състав.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: