О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
гр. София, 19.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова ч. гр. дело № 4770/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 16001/27.05.2019 г. на Д. П. Р. и Д. Т. Д.-Р., срещу определение № 1313/25.04.2019 г., по ч.гр.д. № 676/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 952/17.01.2019 г., по гр.д. № 13894/2010 г. по описа на Районен съд – Варна.
В жалбата се излагат твърдения за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение.
Към частната касационна жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане касационно обжалване, като се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: 1./ При договор в полза на трето лице, в чиято полза е учредено право на ползване върху недвижим имот, предмет на нотариален акт за продажба срещу издръжка и гледане, след разваляне до размера на наследствените права и след прехвърляне на част от правото на собственост, дали по висящ иск за нищожност на правото на ползване върху недвижим имот, предявен от страна по сделката срещу бенефициера е допустимо главно встъпване по предявените искове: а/ срещу ищеца – иск за установяване на обременената с вещно право на ползване, учредено с договора за продажба за продажба срещу издръжка и гледане съсобственост, възникнала със същата сделка, в частта на придобитото право на собственост, предявен от страна по сделката – обещател на правото на ползване на бенефициера и приобретател на останалата част от правото на собственост, съответно от приобретателя на част от правото на собственост на недвижимия имот, след разваляне на договора за продажба срещу издръжка и гледане; б/ срещу ответника – иск за връщане отчасти от правото на ползване, получено при сключване на договора и по силата на съдебно решение за разваляне на договора за продажба срещу издръжка и гледане до размера на наследствените права. В този случай заявилото главно встъпване лице, дали притежава самостоятелни права върху предмета на спора, съответно правата на страните почиват ли на едно и също основание – нотариален акт за продажба на недвижим имот срещу издръжка и гледане. Налице ли е тъждество в предмета на търсената защита по иска за нищожност на правото на ползване и заявените по реда на чл. 225 ГПК – иск за връщане отчасти на правото на ползване по силата на съдебното решение за разваляне, както и иск за установяване отчасти на обременената с вещно право на ползване съсобственост и дали този иск е допустим, така както е предявен. Касаторите твърдят наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 2./ При разваляне на договор, с който в полза на бенефициера е учредено право на ползване върху недвижим имот, налице ли е тъждественост в предмета на висящ иск за отречено право на ползване с предмета на спора по предявения по реда на чл. 225 ГПК иск срещу първоначалния ответник за връщане отчасти на право на ползване, получено при сключване на договора до размера на наследствените права по силата на съдебното решение за разваляне на договора за продажба срещу издръжка и гледане. Сочи се противоречие с т. 2А от ТР 4/2016 г. по т.д. № 4/2014 ОСГК; 3./ Допустимо ли е главно встъпване на лица, които заявяват свои права спрямо двете страни в производството за отречено право на ползване върху идеална част от имота, предмет на спора, а не право на собственост върху целия имот. Сочи се противоречие с определение № 17 от 18.01.2016 г. по ч.гр.д. № 4567/2015 г. на ВКС, І г.о.; 4./ Налице ли са самостоятелни права върху предмета на спора от страна на трето лице, придобило същите в течение на исковото производство от страна в това производство и допустимо ли е приобретателят да встъпи в процеса по реда на чл. 225, ал. 1 ГПК вр. чл. 226, ал. 2 ГПК. Сочи се противоречие с т. 9 ТР 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 на ОСГТК, ВКС относно същността на главното встъпване и с определение № 174 от 17.10.2017 г. по ч.гр.д. № 3477/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. Оплакванията си за вероятна недопустимост жалбоподателите обосновават със съображения за нарушена процесуална легитимация по предявен иск за нищожност на учредителната сделка за прехвърляне на идеални части от недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, а тези за очевидна неправилност – с твърдения за нарушение на процесуалните правила за връчване на книжа по делото в противоречие с установеното в т. 2 от ТР 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 на ОСГТК, ВКС, с решение № 157/30.03.2012 г. по гр.д. № 209/2011 г. на ВКС, I г.о. и с решение № 21/14.11.2013 г. по гр.д. № 2853/2013 ВКС.
Ответникът по жалбата К. П. Р. не е изразил становище в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г.о., констатира следното:
С обжалваното определение е потвърдено определение № 952/17.01.2019 г., постановено по гр.д. № 13894/2010 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателката Д. П. Р. на основание чл. 225 ГПК за главно встъпване в производството, образувано по заведения от К. П. Р. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 56 ЗС срещу Д. Т. Д.-Р..
Въззивният съд е констатирал, че с молба от 16.10.2018 г. жалбоподателката Д. П. Р. е поискала от съда да бъде конституирана като главно встъпило лице във висящото производство по гр.д. № 13894/2010 г. чрез предявяване на следните искове срещу първоначалните страни по делото: а/ срещу ищеца К. П. Р. – положителен установителен иск за признаване за установено, че съществува обременена с вещно право на ползване, учредено с нотариален акт № 22 от 25.02.1993 г. съсобственост по същия договор в частта, с която Д. П. Р. е придобила 1/2 идеална част от апартамент № 1 с идентификатор *****, находящ се в [населено място] /подробно описан/ и б/ срещу ответницата Д. П. Р. – иск за осъждането й по силата на вписаното в НА № 22/1993 г. решение за разваляне да върне на Д. П. Р. правото на ползване до размера на 1/8 идеална част от апартамент № 1 с идентификатор *****, находящ се в [населено място].
За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че в конкретния случай не са налице предпоставките на чл. 225 ГПК за допускане на главно встъпване в производството по гр.д. № 13894/2010 г. Искът, който главно встъпващото лице трябва да предяви срещу първоначалните страни по делото, е общ иск, с който следва да претендира изцяло или частично за себе си спорното право – предмет на първоначалния иск. Трябва да твърди, че спорното право му принадлежи, без значение на основанието, от което произтича то.Самостоятелността на правото на встъпващия се състои в неговата несъвместимост с правото, претендирано по първоначалния иск, което налага тяхната тъждественост.В случая липсва такава тъждественост. Предмет на спора по предявения от К. П. Р. е установяване несъществуване правото на ползване върху процесния имот за ответницата Д. П. Р., запазено с договор по НА №22/1993г.,сключен между прехвърлителя П. Р. и приобретателите К. Р. и Д. Р..Предмет на предявения от встъпващата Д. Р. иск е за установяване съществуването на обременена с вещно право на ползване съсобственост по договор по НА № 22/1993 г. в частта, с която Д. П. Р. е придобила 1/2 идеална част от имота, а предмет на иска срещу Д. Р. с правно основание чл. 34 ЗЗД е да се осъди ответницата да върне правото на ползване за 1/8 ид.ч. от имота. Освен това искът срещу К. Р. е недопустим, поради което не може да бъде допуснато главно встъпване само срещу ответницата по делото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., приема, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението, поради следното:
Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на посочените в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. К. съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране.
Първият въпрос не може да обоснове допускане касационно обжалване на въззивното определение, доколкото същият не съставлява правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Така поставен, въпросът касае пряко основателността на искането по чл.225 ГПК. Отговорът изисква изследване на фактическите обстоятелства по делото, което е недопустимо да се извърши в настоящото производство по селектиране на касационни жалби. Освен това по въпроса не се обосновава и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържана от жалбоподателите.
Вторият въпрос не е относим като обуславящ решаващите изводи на въззивния съд. Той е приел, че в случая искът, насочен срещу една от първоначалните страни – ищеца, е недопустим, поради което е недопустимо по реда на чл.225 ГПК приемането за разглеждане само на иска, насочен срещу другата страна.
Неотносим към крайните изводи на въззивния съд е и третият въпрос. За да приеме за недопустими заявените претенции на Д. П. Р. за главно встъпване по делото, въззивният съд е приел, че липсват предпоставките на чл.225 ГПК – встъпващото лице не заявява срещу двете страни собствени права върху спорното право, предмет на първоначално предявения отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 56 ЗС. Посочил е, че главно встъпване по смисъла на чл. 225 ГПК е допустимо в случаите, в които трето за спора лице твърди, че спорното право му принадлежи изцяло или отчасти, без да е отрекъл възможността встъпващият да заяви претенции върху целия имот или единствено върху идеална част от него. Цитираната от жалбоподателите съдебна практика е неотносима.
Липсват предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното определение и по четвъртия въпрос. Въззивният съд е съобразил приетото относно същността на главното встъпване в т. 9б на ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, съгласно която главното встъпване е процесуална фигура, при която се съединяват за общо разглеждане и безпротиворечиво решаване в едно и също исково производство предявен иск с исковете, които претендиращото главно встъпване лице предявява срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск и с които то претендира за себе си изцяло или отчасти същото гражданско право, което е предмет на първоначалния иск. Чрез предявяване на искове срещу ищеца и ответника главно встъпилото лице в процеса претендира самостоятелни права върху предмета на спора. То има правен интерес, както да получи защита по предявените от него искове, така и да осуети уважаването на вече предявения иск. Необходимо е лицето да предявява самостоятелни права върху предмета на спора, да претендира за себе си спорното право, затова самостоятелността на правото му се състои в несъвместимостта с претендираното от първоначалния ищец право, така че уважаването на иска на главно встъпилото лице да може да осуети уважаването на първоначалния иск, да обуслови неговото отхвърляне. От значение за допустимостта на главното встъпване е дали третото лице заявява самостоятелни права върху предмета на спора, като без значение е дали претендира самостоятелни права върху целия имот или върху идеална част от него, както и кога е придобило твърдените права, включително е допустимо същите да са придобити в хода на висящ исков процес с предмет собствеността върху имота.
Независимо от наличието или липсата на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, на което са се позовали и жалбоподателите. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Не са налице и твърдените от жалбоподателите процесуални нарушения във връзка със задължението на съда за връчване на съдебни книжа.Поначало при главно встъпване задължение за съда да връчи препис от молбата по чл. 225 ГПК на първоначалните страни по делото възниква едва след приемане на същата за разглеждане и конституиране на встъпващия като страна по делото. Липсват съмнения и за нищожност или недопустимост на въззивното определение, поради което касационно обжалване на може да бъде допуснато и на това основание чл. 280, ал. 2 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че оплакванията на жалбоподателите за нарушена процесуална легитимация по първоначално предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 56 ЗС /посочен в жалбата като иск за нищожност/ са извън предмета на настоящото производство и не могат да обусловят извод за недопустимост на въззивното определение
С оглед горното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1313/25.04.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 676/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: