О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 435
гр. София, 23.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 978 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Т. Р. и К. Т. К., чрез адвокат Д. П., срещу решение № 1953 от 20.11.2018 г. по гр. дело № 1697/2018 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 2628 от 6.06.2018 г. по гр. дело № 5969/2017 г. на Варненския районен съд, с което са уважени предявените от С. Х. Б., М. Ю. Б. и М. Ю. Б. срещу Н. Т. Р., К. Т. К., П. Р. И. и К. Р. И. субективно съединени установителни искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК – за установяване правото на собственост на ищците върху 600 кв. м идеални части от имот с идентификатор ****, с площ по скица от 1 726 кв. м, находящ се в [населено място],[жк], СО „Б.-юг”, при граници: имоти с идентификатори ****, ****, ****, ****, ****, ****, **** и ****, съобразно КК, одобрена със заповед № РД-18-73/23.06.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, изменена със заповед № КД-14-03-761/21.03.2013 г. на началника на СГКК – [населено място], на основание трансформация на правото на ползване в право на собственост в хипотезата на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ и наследствено правоприемство.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковете за собственост бъдат отхвърлени със законните последици.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според касаторите са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, респ. произнасянето по които от касационната инстанция с решение би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно:
1. Кой е правопораждащият документ за учредяване право на ползване – дали решението на ИК на ОНС или удостоверението на ИК на ОНС – по този въпрос се поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с решение № 191/9.08.2010 г. по гр. д. № 618/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 688/27.05.2011 г. по гр. д. № 1555/2009 г. на ВКС, І г.о.;
2. Възможно ли е да се придобие по давност от ползвател право на собственост върху идеална част от поземлен имот, след като преди това му е било предоставено право на ползване върху реална част, която попада в поземления имот.
Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответниците по касационната жалба С. Х. Б., М. Ю. Б. и М. Ю. Б. считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски.
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, и е подадена от процесуално легитимирани лица срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, съобрази следното:
За да формира извода си за основателност на предявените положителни установителни искове за собственост, въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на процесния имот на основание наследствено правоприемство и трансформация на правото на ползване по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ в право на собственост върху 600 кв. м идеални части от новосформирания имот с идентификатор ****, с площ по скица от 1 726 кв. м. Взето е предвид, че хипотезата на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ предвижда, че гражданите, на които е предоставено право на ползване върху земи по § 4 ЗСПЗЗ, при спазване изискванията на актовете на държавните органи, посочени в него, придобиват право на собственост върху тях, когато са построили сграда върху земята до 1 март 1991 г. и заплатят земята на собственика чрез общината по цени, определени от Министерския съвет, съгласно чл. 36, ал. 2 в тримесечен срок от влизането в сила на оценката. Установено е, че ищците С. Х. Б., М. Ю. Б. и М. Ю. Б. са законни наследници (преживяла съпруга и синове) на Ю. М. Б., починал на 11.11.2015 г. Прието е, че на наследодателя Ю. М. Б. е било предоставено право на ползване на земя с площ от 800 кв. м, представляваща хавра, находяща се в местност „С. л.”, землището на [населено място], при граници: И. П. К. и път, съгласно удостоверение № 328/21.09.1988 г., издадено от ИК на ОНС [населено място], в което е посочено, че предоставянето правото на ползване е на основание ПМС № 26/1987 г. и Решение № 9/130-4-4 от 26.07.1988 г. на ИК на ОНС. Прието е, че удостоверението представлява официален свидетелстващ документ и удостоверява, че е било издадено Решение № 9/130-4-4/26.07.1988 г., както и съдържанието на това решение, а именно, че чрез него се предоставя право на ползване на Ю. Б. върху недвижим имот. Изложени са съображения, че доколкото автентичността на представеното удостоверение не е оспорена по делото, а се оспорват описаните в него факти, то материалната доказателствена сила на официалния документ обвързва съда. Посочено е, че имотът е описан в удостоверението с две граници – път и И. К., които не са достатъчни за неговата индивидуализация, но с оглед всички приети по делото доказателства, в това число и заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза, може да бъде направен обоснован извод за частична идентичност на предоставения за ползване имот и процесния имот с идентификатор **** и площ по скица от 1 726 кв. м, находящ се в [населено място],[жк], СО „Б.-юг“. Съдът е приел, че между страните е безспорно, че ищците са изградили сграда в процесния имот, която и понастоящем се намира в него, като построяването е било реализирано до края на 1990 г., т.е. преди 1.03.1991 г. Прието е, че съгласно извършеното отбелязване на оценителния протокол, удостоверено с подпис от длъжностното лице, определената цена на земята в размер на 33 000 лв. е била внесена с банково бордеро от 20.04.1994 г. Формиран е решаващ правен извод, че за наследодателя на ищците са били налице всички предпоставки на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ като правото на ползване се е трансформирало в право на собственост върху 600 кв. м. идеални части от новосформирания имот с идентификатор № 10135.5404.3886, с площ по скица от 1 726 кв.м, поради което съдът е уважил субективно съединените положителни установителни искове за собственост.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да допуска касационно обжалване на решението на въззивния съд. Съображенията му за това са следните:
Допускането на касационно обжалване предпоставя касаторът да е формулирал в изложението към жалбата си материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда, и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на обжалваното решение. Поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства (ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни изводи, по отношение на първия формулиран от касаторите въпрос, относно това кой е правопораждащият документ за учредяване правото на ползване по реда на ПМС № 26/1987 г., не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че на наследодателя Ю. М. Б. е било предоставено право на ползване на земя с площ от 800 кв. м, представляваща хавра, находяща се в местност „Старите лозя”, землище на [населено място] на основание ПМС № 26/1987 г. и Решение № 9/130-4-4 от 26.07.1988 г. на ИК на ОНС. Прието е, че удостоверение № 328/21.09.1988 г., издадено от ИК на ОНС [населено място], е официален свидетелстващ документ, удостоверяващ правопораждащия факт на представяне правото на ползване по силата на ПМС № 26/1987 г., а именно, че е издадено Решение № 9/130-4-4/26.07.1988 г., както и съдържанието на това решение, че чрез него се предоставя право на ползване на Ю. Б. върху недвижим имот. Този извод на въззивния съд не е в противоречие, а изцяло в съответствие с практиката на ВКС, включително цитираната от касатора, съгласно която протоколът от заседание на ИК на ОНС е официален диспозитивен документ, съдържащ волеизявление – решение на орган с правопораждащо действие досежно предоставеното право на ползване, докато удостоверението, издавано на бенефициента, също е официален, но свидетелстващ документ.
Вторият формулиран в изложението към касационната жалба правен въпрос, свързан с възможността да се придобие по давност от ползвател право на собственост върху идеална част от поземлен имот, ако му е било предоставено право на ползване върху реална част от поземления имот, не е от обуславящо за изхода на спора значение, доколкото изобщо не е обсъждан в мотивите на въззивното решение и не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане само на това основание, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая, въззивният съд е уважил исковата претенция за собственост не на основание изтекла в полза на ищците придобивна давност, а на основание трансформация на правото на ползване в право на собственост в хипотезата на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ и наследствено правоприемство.
Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Предвид изложеното, мотивите на въззивния съд в обжалваното решение не са явно необосновани поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, а напротив изцяло са съобразени с процесуалния закон и съдебната практика, поради което следва да се приеме, че не е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касационните жалбоподатели следва да заплатят по равно на ответниците по касация направените от последните разноски в настоящото производство, а именно сумата 600 лв. за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1953 от 20.11.2018 г., постановено по гр. дело № 1697/2018 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. Т. Р., ЕГН [ЕГН], [населено място], ул. „Капитан І-ви ранг С. Д.“ № 5, и К. Т. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят по равно на С. Х. Б., ЕГН [ЕГН], М. Ю. Б., ЕГН [ЕГН] и М. Ю. Б., ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място], [улица][жилищен адрес] ап. № 8, сумата от 600 лв. разноски в касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: