О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
гр. София, 13.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 3439/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 37461/19.03.2019 г. на С. Л. Зарева и Д. Л. З., чрез процесуалния им представител адвокат С. С., и насрещна касационна жалба с вх. № 77158/12.06.2019 г. на К. М. М., чрез процесуалния му представител адвокат П. П., срещу въззивно решение № 838/05.02.2019 г., постановено по гр.д. № 3121/2018 г. по описа на Софийски градски съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без да се формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърди се и наличие на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК на въззивното решение, като се излагат съображения за допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани със задълженията на въззивен съд да обсъжда всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и да излага собствени мотиви, респ. за необоснованост на крайния въззивен акт.
Ответникът по касационната жалба – К. М. М., чрез адвокат П. П., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски. В срока за отговор подава и насрещна касационна жалба.
В насрещната касационна жалба се поддържа противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 185/266.01.2018 г. по т.д. № 154/2017 г. на ВКС, II TO и решение № 142/20.06.2017 г. по гр.д. № 3673/2016 г. на ВКС, IV ГО – основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /погрешно посочено в изложението като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/. Излагат се съображения, че в нарушение на процесуалното правило на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд не е изложил собствени мотиви досежно начина на определяне на процесното обезщетение за нарушено право на ползване на съсобствените недвижими имоти.
Касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и чл. 287, ал. 2, вр. с ал. 1 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е отменено решение № 252198/27.10.2017 г., постановено по гр.д. № 65979/2016 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която отхвърлени предявените от К. М. М. против С. Л. Зарева и Д. Л. З. искове за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за лишаването на ищеца от ползване съобразно правата му на съсобствените му с ответниците 1/2 ид.ч. от дворното място и 1/2 от подпокривното пространство на двуетажна жилищна сграда, находяща се в поземлен имот с пл. № *, кв. 2 по плана на [населено място], м. „М. “, с адрес в [населено място], [улица], за периода 17.04.2013 г. – 17.11.2016 г., за разликата над сумата от 599,35 лв. до пълния предявен размер от 6 830 лв. срещу всеки един от ответниците, като вместо това всеки един от тях е осъден да заплати на ищеца и сумата от 1 331,86 лв. В останалата част, с която предявеният иск е уважен за сумата от 599,35 лв., първоинстанционното решение е потвърдено.
Въззивният съд е приел за установено, че въз основа нотариален акт за продажба на недвижим имот № 106, том V, рег. № 4444, нот. дело № 820/06.10.2003 г. по описа на нотариус Ч., с район на действие СРС, ищецът К. М. М. е собственик на първи – партерен етаж от двуетажната жилищна сграда, находяща се в м. „М. “, ведно с 1/2 ид.ч. от таванското помещение и 1/2 ид.ч. от дворното място, върху което е построена сградата. По силата на наследствено правоприемство ответниците /брат и сестра/ С. Л. Зарева и Д. Л. З. са съсобственици при равни квоти на втория етаж от сградата, ведно с 1/2 ид.ч. от процесните таванско помещение и дворно място /при квоти 1/4 за всеки ответник/. С писмено поискване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, отправено чрез изпращане на две нотариални покани – нотариална покана рег. № 4728, том № 2, акт № 94, връчена на ответниците по реда на чл. 47 ГПК на 05.03.2013 г., и нотариална покана рег. № 11887, том № 4, акт № 178, връчена лично на Д. З. на 17.04.2013 г., ищецът е поискал от ответниците да му предоставят ползването на имотите, респ. да му заплатят обезщетение за лишаването му от ползването им. По делото е установено, че във връзка с ползването на процесните имоти, между страните е било инициирано гр.д. № 3431/2004 г. по описа на Софийски районен съд с предмет иск с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС. Производството по така образуваното дело е приключило с влязло в сила на 16.06.2016 г. съдебно решение, съгласно което ползването между страните се разпределя съгласно приложена по делото скица. На въззивния съд е станало служебно известно, че между същите страни е налице и друго приключило съдебно производство – гр.д. № 2479/2005 г. по описа на Софийски районен съд с предмет иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от ответниците срещу К. М. М., за предаване владението на партерния етаж от жилищната сграда в м. „М. “, ведно с прилежащите му 1/2 ид.ч. от сградата и дворното място. Производството по делото е приключило с влязло в сила през 2009 г. решение, с което искът по чл. 108 ЗС е бил отхвърлен. При съобразяване наличието на съществувалия между страните спор относно ползването на общите части на сградата и мястото, което ответниците фактически са ползвали, въззивният съд е приел, че по делото липсват доказателства за настъпила промяна във фактическото положение и е счел, че ищецът е лишен от ползване на дворното място извън обособеното от последния антре със самостоятелна площ от 33.55 кв.м. В тази връзка е възприел показанията на свидетеля Г.С., като логични и последователни. Същевременно е намерил за недоказани по делото твърденията на ответниците, че след влизане в сила на решението по чл. 32, ал. 2 ЗС последните са освободили частта от таванското помещение, съответстваща на правата на ищеца. В отговора на исковата си молба ответниците са направили признание, че преди влизане в сила на решението за разпределение на ползването, лично са ползвали таванското помещение, като на ищеца не е била предоставена възможност да ползва същото съгласно предназначението му. Ищецът е доказал елементите от фактическия състав на чл. 31, ал. 2 ЗС за целия исков период. Установено е личното ползване на съсобствените имоти от страна на ответниците, разбирано като всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава друг съсобственик да ползва общата вещ съобразно правата си предвид указанията в ТР № 7/02.11.2012 г. по т.д. № 7/2012 г. на ВКС, ОСГК, както и отправено от ищеца писмено поискване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, поради което на последния, в качеството му на съсобственик на общите имоти, се дължи обезщетение за лишаване от ползването им.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва ясно формулиран по смисъла на цитираното тълкувателно решение правен въпрос. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В конкретния случай в изложението си касаторите бланкетно сочат основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без конкретна обосновка за неговото наличие по настоящето дело. Релевират процесуални оплаквания за липса на мотиви в обжалваното решение. Твърдят единствено, че допускането на въззивното решение до касационно обжалване би имало значение за точното прилагане на закона. Предвид липсата на формулиран правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че касаторите не сочат и коя е неясната правна норма, която се нуждае от тълкуване или по която липсва съдебна практика или същата се нуждае от актуализиране, предвид настъпилите промени в обществените отношения, т.е. не се установява и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържана от тях.
Липсва и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не се констатира наличи на нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба на С. Л. Зарева и Д. Л. З. по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК настоящата инстанция не следва да се произнася по подадената от К. М. М. насрещна касационна жалба.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 838/05.02.2019 г., постановено по гр.д. № 3121/2018 г. по описа на Софийски градски съд.
Определението е окончателно. ?
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: