О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 88
гр. София, 26.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 3080/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Е. П. М. и Н. Б. Р.-М. от [населено място], както и на Й. Б. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 2292 от 28.03.2019г., постановено по в.гр.д.№ 10971/2014г. на Софийския градски съд, ІІ-а състав, с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
С решение от 08.03.2010г. по гр.д. № 16693/2008г. на Софийския районен съд е отхвърлен като неоснователен предявеният от Х. М. К. /заместена в хода на процеса от своя наследник Д. Н. Д./ срещу Е. П. М., Н. Б. Р.-М. и Й. Б. К. за признаване правото на собственост на ищцата върху недвижим имот – апартамент № 4Б, находящ се в построената в УПИ *-* от кв.230 по плана на [населено място], м. “Г. М.-П.-Р.” жилищна сграда, като и за осъждане на ответниците да ? предадат владението върху имота на основание чл.108 ЗС.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която отхвърлен предявеният иск за признаване за установено, че ищцата е собственик на 1/3 ид.част от апартамента, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията за осъждане на първите двама ответници да ? предадат владението върху имота и вместо него е признал за установено по отношение на тримата ответници, че ищцата е собственик по приращение /чл.92 ЗС/ на 1/3 ид.част от апартамента и е осъдил първите двама ответници да ? предадат владението върху имота на основание чл.108 ЗС. В останалата му част решението е потвърдено.
По делото е установено, че на 11.10.1990г. първоначалните ищци в първоинстанционното производство Х. К. и съпругата му Х. К. са продали на С. Б. и Х. Ч. по 1/3 ид.част от посочения урегулиран поземлен имот. С нот.акт 142/1991г. съсобствениците му са си учредили взаимно право на строеж върху конкретни обекти, уточнени въз основа на одобрен проект за строеж на триетажна жилищна сграда, като Х. К. и Х. К. е следвало да станат собственици на втория етаж от сградата, а С. Б. и Х. Ч. съответно на нейния първи и трети етаж, като последните двама са поели задължението да построят сградата. С договор от 1995г., сключен между собствениците на дворното място от една страна и “Г-2” ООД, гр. София, дружеството е встъпило в задължението на двамата за построяване на сградата, срещу което то да стане собственик на всички обекти в нея без определените на Х. К. и Х. К.. Уговорено е, че ако се построи четвърти етаж и тавански складови помещения, те ще се построят за сметка на дружеството, като за да се отчетат правата на Х. К. и Х. К. до размер на 1/3 ид.част от тези обекти, ще се сключи с тях анекс към договора. С нот.актове №№ 86 и 87/1995г. С. Б. и Х. Ч. са продали на посоченото дружество придобитите от тях по 1/3 ид.част от дворното място, а с нот.акт № 48/1996г. дружеството ги е продало на трети лица. С нот акт № 24/2003г. Х. Ч. е продал на ответника Й. К. правото на строеж на за третия жилищен етаж от сградата, като и на западния гараж и две мазета. Същата година е одобрен архитектурен проект, съгласно който за ІV етаж на кота +10,80 м. е предвидено изграждане на мезонет с вътрешна стълба до второ ниво на кота + 13,35 м. По повод подадена жалба срещу извършваното строителство в сградата на ниво ІV етаж през 2011г. е съставен констативен протокол, че на ІV етаж са изпълнени два апартамента №4а и №4б на две нива, за което преустройство няма издадени строителни книжа. Й. К. се е снабдил с констативен нот.акт № 174/2005г. за собственост на процесния апартамент № 4б като се е позовал на покупка и преустройство, след което през 2007г. го е продал на ответницата Н. Б. Р.-М.. През 2006г. Х. К. и Х. К. са продали на ищцата Д. Д. придобития от тях апартамент на втория етаж на сградата, а през 2008г. са ? дарили притежаваната от тях 1/3 ид.част от дворното място. По отношение на сключената с нот.акт № 24/3003г. сделка въззивният съд е приел, че същата е нищожна съгласно чл.26, ал.2 ЗЗД поради невъзможен предмет, тъй като към този момент вещното право на строеж за посочените в акта обекти е било реализирано е не е могло да бъде предмет на прехвърлителни сделки. С оглед на това е прието, че договорът не е породил правни последици и за таванското помещение, проектирано като прилежащо към апартамента, но нереализирано. Изложени са съображения, че изградените без надлежни строителни книжа два апартамента на четвъртия етаж не са станали собственост на собственика на третия етаж от сградата в резултат на преустройство на предвидените по първоначалния проект тавански помещения, а представляват нови обекти, различни от първоначално одобрения архитектурен проект от 1991г., въз основа на който съсобствениците на терена са си отстъпили право на строеж, и са станали собственост на собствениците на терена към момента на построяването им по силата на приращението (чл.92 ЗС), тъй като между тях няма учредено право на строеж за тези обекти. С оглед на това е прието, че нот.акт № 174/2005г. не легитимира ответника Й. К. като собственик на процесния апартамент, както и че сключения от него с останалите двама ответници договор за покупко-продажба няма вещнопрехвърлително действие, респ. че 1/3 ид.част от имота е собственост на ищцата, а останалите 2/3 ид.части от него са собственост на трети лица, които са придобили с договор за покупко-продажба /нот.акт № 48/1997г./ от “Г 2” ООД 2/3 ид.части от дворното място.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите Е. П. М. и Н. Б. Р.-М. са посочили, че въззивнното решение е нищожно, тъй като е абсолютно неясно и неразбираемо и волята на съда не може да бъде изведена и чрез тълкуване, като и че то е процесуално недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск и е постановил решение плюс петитум, при липсата на правен интерес от предявяването на положителен установителен иск за собственост, както и че е пререшил спор, които е бил разрешен с три съдебни решения.
В изложението на касатора Й. Б. К. се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Когато ищците и техните правоприемници не са страна по оспорен договор, обективиран в нотариален акт, могат ли да го оспорват, без да имат конкретен правен интерес; 2. След като е събрал доказателства при задължителни указания от ВКС, следва ли при постановяване на решението си въззивният съд да обсъжда всички доказателства или само тези, които са събрани съгласно задължителните указания на ВКС и 3. При наличие на влезли в сила решения на ВКС и ВАС и удостоверение за въвеждане в експлоатация от ДНСК, може ли въззивният съд да отмени същите и да и постанови ново решение, с което до признае за собственици неучаствали в договора /нот.акт/ в противоречие с влезлите в сила решения.
Ответникът по жалбите Д. Н. Д. счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/.
Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/
В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационните жалби до разглеждане не са налице. Поставените от касатора Й. Б. К. въпроси са формулирани според неговите твърдения и по тях във въззивното решение липсва произнасяне /самият касатор твърди, че тези въпроси не намират отговор във въззивното решение/, респ. същите нямат обуславящо изхода на спора значение и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Наред с това не са обосновани и релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.-1 и т.3 ГПК, тъй като във връзка с тези въпроси касаторът не се позовава на никаква практика на ВКС, нито е изложил някакви доводи за наличието на визираните в т.4 на посоченото тълкувателно решение предпоставки, а именно за обосноваване значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването ?, които в случая не са налице.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че въззивният съд е обсъдил всички относими към предмета на спора доказателства, а не само събраните при повторното разглеждане на спора, нито е отменял влезли в сила съдебни решения и актове на административни органи. Не се сочат и влезли в сила решения между същите страни, респ. техните праводатели и със същия предмет, обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо на които да не е зачетена. Валидността на обективирания в нот.акт № 24/2003г. договор за продажба на правото на строеж е обсъдена във връзка с направено от насрещната страна възражение и съгласно дадени задължителни указания с Р № 295 от 09.04.2012г. по гр.д.№ 3675/2013г. на ВКС, І г.о. при първото разглеждане на делото от касационната инстанция, поради което въззивният съд е бил длъжен да разгледа това възражение. Дори да се приеме, че сделката не засяга никакви права на страната и такъв интерес в случая липсва, то този въпрос отново не би имал обуславящо изхода на спора значение.
Решението е валидно и допустимо. Не е налице хипотезата, при която волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост на решението, което според практиката на ВКС го прави нищожно. Освен това тази практика има предвид волята на съда, изразена в диспозитива на решението, а в случая развитите от първите двама касатори доводи се отнасят за мотивите на решението, които не се ползват със сила на пресъдено нещо. Не е налице произнасяне по непредявен иск или плюс петитум, нито се сочи наличието на влязло в сила решение между страните, респ. техните праводатели за процесния имот или с което правата на ищцата върху 1/3 ид.част от дворното място да са отречени към релевантния момент. Както се посочи мотивите към съдебните решения не се ползват със сила на пресъдено нещо, поради което не се смятат нито признати, нито отречени доказателствените и правнорелевантните факти и преюдициалните правоотношения и по други дела между същите страни те могат да бъдат отново предмет на спор и на установяване, без да може срещу това да се направи отвод за пресъдено нещо. Съгласно практиката на ВКС съсобственикът на една вещ може да я ревандикира изцяло от лице, което не притежава права върху нея. Не е разгледан и иск за недействителност на нот.акт № 24/2003г. или за развалянето му, както твърдят касаторите. Предявеният в случая иск е с правна квалификация чл.108 ЗС и правен интерес от предявяването му винаги е налице, когато ищецът твърди,че е собственик на вещ, която се владее от ответника без основание. Освен това преценката за наличието на такъв интерес е направена при първото разглеждане на делото от ВКС, поради което касаторите не могат да го повдигат понастоящем. ТР № 8/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.1 се отнася за отрицателните установителни искове и позоваването на него е неоснователно. По направените в двете изложения общи касационни оплаквания ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационните жалби.
Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2292 от 28.03.2019г., постановено по в.гр.д.№ 10971/2014г. на Софийския градски съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: